случая.
— Откъде да знам, че не сте репортер или нещо такова?
— Аз съм бивш агент на ФБР и БАЦО20. Да сте чували за Националната академия по криминалистика?
— Оня огромен тренировъчен лагер в Евърглейдс ли?
— Не е точно в Евърглейдс. Имаме собствени лаборатории и експерти, както и договорни отношения с повечето полицейски участъци във Флорида. Помагаме им при необходимост.
— Звучи ми скъпо. Не е трудно да отгатна кой плаща всичко това — данъкоплатците като мен.
— Не само. Получаваме субсидии, работим и quid pro quo, тоест услуга за услуга. Те ни помагат, ние ги обучаваме. Имаме всякакви дейности.
Тя бръкна в един от задните си джобове и извади черен портфейл, който му подаде в подкрепа на думите си. Той заразглежда документите й — фалшива лична карта и значка на следовател, която не струваше и колкото месинга, от който беше направена, защото също беше фалшива.
— Няма снимка — каза той.
— Това не е шофьорска книжка.
Той прочете измисленото й име и че е от отдела за специални операции.
Точно така.
— Е, щом казвате — примири се накрая и й върна портфейла.
— Разкажете ми какво знаете — каза Луси, като постави видеокамерата върху щанда.
Тя погледна към заключената врата, която една двойка в оскъдни бански костюми се опитваше да отвори.
Те надзърнаха през стъклото и Лари поклати отрицателно глава. Не, не е отворено.
— Проваляте ми бизнеса — обърна се той към Луси, но не изглеждаше много загрижен. — Когато започнах работа тук, се наслушах на историята за изчезването на двете Куинси. Това, което чух, беше, че тя винаги идвала тук в седем и половина сутринта, за да има време да пусне влакчетата по релсите, да светне елхите, да пусне коледните песни и въобще да си подготви магазина за отваряне. Но онзи ден май изобщо не отворила. Табелата „Затворено“ все още висяла на вратата, когато синът най-сетне се разтревожил и дошъл да ги търси, нея и дъщерята.
Луси бръкна в страничния джоб на панталона си и издърпа един черен химикал от поставката му върху скрития диктофон. После извади и малък бележник.
— Имате ли нещо против да си водя записки? — попита тя.
— Не приемайте всичко, което казвам, за чиста монета. Не съм бил тук, когато се е случило. Просто ви предавам каквото чух.
— Доколкото знам, госпожа Куинси е поръчала храна по телефона — каза Луси. — Писаха нещо такова във вестника.
— Да, от „Флоридиън“, онази стара закусвалня от другата страна на моста. Доста приятно място, ако все още не сте ходили там. Но мисля, че не й се е налагало да я поръчва, те винаги са били готови с поръчката й, всеки ден едно и също. Плато риба тон.
— А нещо за дъщерята? Хелън?
— Не си спомням.
— Госпожа Куинси сама ли е взимала поръчката си?
— Обикновено да, освен в случаите, когато синът й е бил наблизо. От него знам повечето неща за случилото се.
— Бих искала да говоря с него.
— Не съм го виждал от година. Отначало идваше тук, разглеждаше, говорехме си. Мисля, че случката не му излизаше от главата, поне първата година след станалото. После, според мен, вече не издържаше да мисли за това. Живее в една много хубава къща в Холивуд.
Луси огледа магазина.
— Няма нищо останало от коледните артикули — каза Лари.
Тя не разпитва за сина на госпожа Куинси, Фред. Вече знаеше от HIT, че Фред Андерсън Куинси е на двадесет и шест години. Знаеше къде живее и с какво се занимава. Имаше свой бизнес и работеше като уеб дизайнер в областта на компютърната графика. Лари продължи, че в деня, когато госпожа Куинси и Хелън изчезнали, Фред многократно се опитвал да им се обади по телефона, а накрая дошъл с колата си до магазина и видял, че е затворен, а аудито на майка му все още стояло паркирано отзад.
— Сигурно ли е, че не е отворил магазина онази сутрин? — попита Луси. — Възможно ли е нещо да им се е случило след като са слезли от колата?
— Всичко е възможно.
— Бележникът на госпожа Куинси и ключовете от колата били ли са в магазина? Направила ли е кафе, използвала ли е телефона, въобще имало ли е някаква дейност, която да покаже, че са били вътре? Например били ли са светнати елхите, влакчетата… Имало ли е коледна музика? Светело ли е вътре?
— Чух, че изобщо не са намерили бележника й или пък ключовете от колата. Има различни версии за това, дали е светело в магазина. Някои хора казват, че влакчетата са били пуснати и лампите светели, а други твърдят обратното.
Луси насочи вниманието си към вратата в дъното на магазина, водеща към склада. Замисли се за това, което Базил Дженрет беше казал на Бентън. Не виждаше как би могъл Базил да изнасили и убие някого в склада. Нямаше как да е почистил мястото и да е изнесъл трупа, а после да го е сложил в колата и да е заминал, без някой да го види. Било е през деня. Тук беше оживено дори извън сезона, през юли, а и такъв сценарий със сигурност не обясняваше изчезването на дъщерята, освен ако не я беше отвлякъл и вероятно убил някъде другаде, както беше постъпил с Другите си жертви. Потресаваща мисъл. Едно седемнадесетгодишно момиче.
— Каква е била съдбата на магазина след изчезването им? — попита Луси. — Отвориха ли го пак?
— Не. И без това пазарът за коледни артикули не е голям — отвърна Лари. — Ако питате мен, магазинът е бил по-скоро ексцентрично хоби за нея, отколкото бизнес. Синът й разчисти стоките месец или два след изчезването им. „Бийч Бамс“ се нанесоха през септември и ме наеха за управител.
— Бих искала да огледам отзад — каза Луси. — И после ще ви се махна от главата.
Бор свали още два портокала, след което се прехвърли на грейпфрутите, насочвайки умело кошничката на върха на дългия прът на плодоберачката. Той погледна над канала към Скарпета и детектив Уогнър, които обхождаха басейна.
Детективката жестикулираше енергично. Скарпета си водеше бележки и бдително оглеждаше всичко около себе си. Бор страшно се забавляваше от шоуто. Глупаци! Никой от тях не беше толкова умен, за колкото се мислеше. Той можеше да ги надхитри всичките, и дори се усмихна, като си представи как Марино закъснява, защото гумата му се е спукала, което не беше чак такъв проблем, защото можеше да използва служебна кола на академията. Но не, не и той. Той не можеше да понесе това. Трябваше да си оправи гумата веднага, начаса. Тъпия селяндур! Бор клекна в тревата, разви двете алуминиеви части на плодоберачката и ги пъхна обратно в големия черен сак. Той беше тежък и Бор го метна на рамо както дървар брадвата си — като онзи в Коледния магазин.
После спокойно тръгна през двора към малката бяла къща в съседство. Виждаше жената, седнала в люлеещия се стол на верандата, с бинокъл на очи, загледана към бледооранжевата къща отвъд канала. Наблюдаваше къщата дни наред. Колко ли забавно можеше да е това? Бор беше влизал и излизал вече три пъти от тази къща, без никой да го забележи. Връщаше се тук, за да си спомня какво се беше случило, за да го преживее отново, да се наслади спокойно на преживяното. Никой не го забелязваше. Можеше да става невидим.
Той влезе в двора на госпожа Симистър и заоглежда едно от лимонените й дървета. Тя насочи бинокъла към него. После отвори плъзгащата се врата, но не излезе на двора. Нито веднъж не беше я виждал на двора. Градинарят идваше и си отиваше, но тя никога не излизаше от къщата и не разговаряше с него. Доставяха й продуктите вкъщи, винаги един и същ човек. Може би неин роднина, вероятно син. Той никога не се застояваше дълго, само внасяше покупките и си тръгваше. Никой не се интересуваше от нея. Трябваше да е благодарна на Бор. Много скоро щеше да е обградена от внимание. Много хора щяха да чуят
