— Бягай — каза той.
— Прощавам ти — изрекоха само устните й, а огромните й насълзени очи бяха фиксирани върху него.
Той пристъпи в коридора, изненадан, че чува входната врата да се затваря.
— Ти ли си?
После свали пушката и тръгна към предната част на къщата, а пулсът му се ускоряваше. Не я очакваше, още не.
— Казах ти да не правиш така — посрещна го гласът на Бог, но той още не я виждаше. — Ще правиш само това, което ти кажа.
После тя се появи от мрака и черният й ефирен силует тръгна към него. Беше толкова красива и могъща, той я обичаше и не можеше без нея.
— Какво точно правиш?
— Още не се разкайва. Не иска да каже, че съжалява — понечи да обясни той.
— Не е сега времето. Донесе ли боята?
— Не е тук. В колата е. Където я ползвах за последната.
— Донеси я. И първо се подготви. Винаги се подготвяй. Ще загубиш контрол и после какво? Знаеш какво да правиш. Не ме разочаровай.
Бог се плъзна по-близо до него. Тя имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.
— Почти нямаме време — каза Бор.
— Ти си нищо без мен — рече Бог. — Не ме разочаровай.
42
Доктор Селф седеше на своето бюро, гледаше басейна и се притесняваше, че ще закъснее. Всяка сряда сутрин трябваше да е в студиото най-късно до десет часа, за да се подготви за своето радиошоу на живо.
— Изобщо не мога да потвърдя това — каза тя по телефона и ако не бързаше толкова, щеше да се наслаждава на този разговор по съвсем не благородни причини.
— Няма съмнение, че вие сте предписала риталин хидрохлорид на Дейвид Лак — отвърна доктор Кей Скарпета.
Доктор Селф неволно се сети за Марино и всичко, което той беше казал за Скарпета, но не се притесняваше от нейния авторитет. В момента имаше превес над тази жена, която беше срещала само веднъж и за която непрестанно слушаше всяка божа седмица.
— Десет милиграма три пъти дневно — каза властният глас на Скарпета по телефона.
Беше уморена, може би потисната. Доктор Селф можеше да й помогне. Беше й го казала миналия юни, когато се запознаха в академията на официалната вечеря в чест на доктор Селф.
„Амбициозните жени с успешна професионална кариера като нас трябва да внимават да не пренебрегват своите емоционални пейзажи“ — бе казала тя на Скарпета, когато по случайност се оказаха заедно в дамската тоалетна.
„Благодаря за лекциите. Знам, че на студентите много им харесват“ — отвърна тогава Скарпета и доктор Селф веднага я прозря.
Хората като Скарпета бяха виртуози да избягват личностния анализ или всяко друго нещо, което би разкрило тяхната скрита уязвимост.
„Сигурна съм, че вдъхновявате студентите — продължи Скарпета, докато си миеше ръцете така старателно, сякаш се подготвяше за операция. — Всички оценяваме жеста, че, намерихте време във вашата натоварена програма да дойдете тук.“
„Знам, че не го мислите наистина“ — отвърна доктор Селф искрено. — „Повечето колеги в медицината гледат с неодобрение на такива като мен, които изнасят своята практика извън затворените врати на кабинета си и навлизат в широко отворената арена на радиото и телевизията. Разбира се, най-често го правят от завист. Подозирам, че половината от тези, които ме критикуват, биха продали душата си, за да са на мое място в ефир.“
„Вероятно сте права“ — отвърна Скарпета, докато сушеше ръцете си.
Тази реплика съдържаше няколко много различни интерпретации: доктор Селф е права, че повечето колеги в медицината гледаха на нея с неодобрение; половината от тези, които я критикуваха, й завиждаха; наистина подозираше, че половината от хората, които я критикуват, й завиждат, което означаваше, че може би въобще не й завиждаха. И независимо колко пъти беше преповтаряла този разговор в съзнанието си и беше анализирала точно тази реплика, доктор Селф и досега не беше сигурна какво точно бе имала предвид Скарпета и дали пък не беше я обидила по един фин и интелигентен начин.
— Май нещо ви притеснява — попита сега тя по телефона.
— Така е. Интересува ме какво е станало с вашия пациент Дейвид — отвърна Скарпета, като не обърна внимание на личната забележка. — Преди малко повече от три седмици сте му предписала още сто хапчета.
— Не мога да потвърдя това.
— Не ми е нужно да го потвърждавате. Взех шишенцето с лекарството от дома му. Знам, че риталин хидрохлоридът е предписан от вас и знам точно кога и къде са взети хапчетата. Аптеката е до църквата на Ев и Кристин.
Доктор Селф не го потвърди, но беше вярно. Каза само:
— Вие поне би трябвало да сте наясно с поверителността на лекарската информация.
— А аз се надявам вие да сте наясно, че сме много загрижени за благополучието на Дейвид и брат му, както и на двете жени, е които са живели.
— Някой от вас замисли ли се над възможността на момчетата да им е било мъчно за южна Африка? Не казвам, че е така. Просто хипотетично.
— Родителите им са починали миналата година в Кейптаун — обясни Скарпета. — Говорих със съдебния лекар, който…
— Да, да — прекъсна я доктор Селф. — Ужасна трагедия.
— И двете момчета ли бяха ваши пациенти?
— Можете ли да си представите колко травмиращо е било това? Както чух извън сеансите, които може и да съм имала с някое от тях, приемният им дом е бил временен. На всички е било ясно, че рано или късно те ще се върнат в Кейптаун и ще заживеят с техни роднини, които първо трябвало да си намерят по-голяма къща или нещо такова преди да вземат момчетата.
Може би не беше много разумно да продължи да дава подробности, но така се наслаждаваше на този разговор, че просто не можеше да го прекрати.
— Как се озоваха те при вас? — попита Скарпета.
— Ев Крисчън се свърза с мен, познаваше ме, разбира се, от предаванията, които водя.
— Сигурно често ви се случва. Хората ви слушат, а после искат да станат ваши пациенти.
— Така е, определено.
— Което означава, че отказвате на много хора, нали?
— Нямам друг избор.
— Тогава какво ви накара да приемете Дейвид, а вероятно и брат му?
Доктор Селф забеляза край басейна двама мъже с бели ризи, черни бейзболни шапки и слънчеви очила, които оглеждаха нейните цитрусови дървета и червените линии по стволовете им.
— Май имам неканени гости — каза тя с раздразнение.
— Моля?
— Онези проклети инспектори. Шоуто ми утре е точно по тази тема, новото ми шоу по телевизията. Е, сега вече наистина ще съм въоръжена и опасна в ефир. Вижте ги само как се разхождат из имота ми! Наистина трябва да затварям.
— Много е важно, доктор Селф. Не бих ви безпокоила, ако не се налагаше да…
— Страшно бързам, а сега и това. Тези идиоти пак са тук, вероятно за да убият хубавите ми дървета. Е, ще видим тази работа! Проклета да съм, ако позволя на банда дървосекачи да влязат в имота ми с триони и
