резачки. Ще видим — повтори тя заплашително. — Ако ви трябва още информация от мен, вземете си първо съдебна заповед или разрешение от пациента.
— Няма да е лесно да взема разрешение от изчезнал човек.
Доктор Селф затвори телефона и излезе навън в ясната гореща утрин, като решително се запъти към двамата мъже в бели ризи, на които сега видя фирмено лого — същото като на шапките им. На гърба на ризите с черни печатни букви пишеше: Отдел за услуги на гражданите към Министерство на земеделието, Флорида. Единият от инспекторите държеше органайзер в ръка и работеше нещо с него, докато другият говореше по мобилния си телефон.
— Извинете — каза доктор Селф войнствено, — с какво мога да ви услужа?
— Добро утро. Ние сме инспектори по цитрусите към Министерството на земеделието — отвърна мъжът с органайзера.
— Виждам кои сте — рече доктор Селф враждебно.
Всеки от тях носеше зелена служебна карта със снимка, но доктор Селф не си беше взела очилата и не можеше да прочете имената им.
— Позвънихме, но след като никой не отговори, решихме, че ви няма.
— И просто си влязохте и се разхождате из имота ми?
— Имаме право да влизаме в открити дворове и както казах, мислехме, че няма никой вкъщи. Натиснахме звънеца няколко пъти.
— Не мога да чуя звънеца от кабинета си — каза тя, като че ли те бяха виновни за това.
— Извинете ни. Но трябваше да проверим вашите дървета, а не знаехме, че колегите вече са били тук…
— Значи признавате, че и друг път сте влизали в имота ми неканени?
— Не точно ние. Искам да кажа, че ние не сме проверявали вашите дървета досега, но явно някой го е направил. Макар че не е отбелязано — рече инспекторът с органайзера.
— Госпожо, вие ли боядисахте тези дървета?
Доктор Селф погледна озадачено линиите по стволовете на дърветата.
— Защо да го правя? Реших, че вие сте ги боядисали.
— Не, госпожо. Така си бяха. Не сте ли ги забелязала досега?
— Разбира се, че съм ги забелязала.
— Извинете за въпроса, но кога ги забелязахте?
— Преди няколко дни. Не мога да кажа точно.
— Тези линии означават, че вашите дървета са заразени с цитрусова мана и трябва да се унищожат. Заразени са от години.
— Години ли?
— Би трябвало отдавна да са унищожени — обясни другият инспектор.
— Не разбирам за какво говорите.
— Спряхме да маркираме дърветата с червена боя преди няколко години. Сега използваме оранжева лента. Някой е маркирал вашите дървета за изкореняване, но май после са ги пропуснали. Не разбирам как е възможно, но тези дървета имат симптоми на заразени.
— Не и със стара мана, не. Нищо не разбирам.
— Госпожо, не получихте ли едно писмо, зелено писмо, с което ви уведомяваме, че вашите дървета имат симптоми на цитрусова мана и трябва да се обадите на съответния телефон? Никой ли не ви е показал протокол от пробите?
— Нямам ни най-малка представа за какво говорите — отвърна доктор Селф и се сети за анонимното телефонно обаждане предната вечер, веднага след като Марино си тръгна. — Наистина ли дърветата ми имат симптоми на заразени?
Тя приближи до едно грейпфрутово дърво. То беше натежало от плод и й изглеждаше съвсем здраво. После се вгледа по-внимателно в едни листа, които инспекторът й посочи — имаха бледи петънца, дребни, едва забележими, с форма на ветрило.
— Виждате ли тези петна? — започна да обяснява той. — Те показват скорошно заразяване. Може би само от няколко седмици. Но са странни.
— Нещо не се връзва — намеси се другият инспектор. — Ако се вярва на червените маркери, досега тези дървета трябваше да са умрели, плодът да е изпадал, а ние да преброим кръговете и да видим кога. Нали разбирате, тези дървета листят четири или пет пъти в годината, така че като се преброят кръговете…
— Честно да ви кажа, пет пари не давам за кръговете или изпадалите плодове! За какво всъщност говорите? — избухна тя.
— И аз това си мислех. Ако тези маркери са направени преди няколко години…
— Ей богу, нищо не разбирам.
— На забавни ли ми се правите? — изкрещя му доктор Селф. — Защото според мен нищо от това не е забавно. — Тя погледна бледите ветрилообразни петна и отново се сети за вчерашното анонимно обаждане. — Защо дойдохте днес тук?
— Точно това е странното — отвърна инспекторът с органайзера. — При нас няма данни, че вашите дървета вече са били инспектирани, поставени под карантина и насрочени за изкореняване. Не разбирам. По принцип всичко се регистрира в компютъра. Петната по тези листа са особени. Ето, вижте — каза той и й показа едно листо с ветрилообразни петна.
— Обикновено не изглеждат така — продължи инспекторът. — Трябва да извикаме патолог да ги погледне.
— Защо точно моят двор днес? — настоя да узнае тя.
— Обадиха ни се по телефона, че вашите дървета може да са заразени, но…
— Обадиха ви се? Кой?
— Някакъв градинар от района.
— Това е нелепо. Аз имам градинар. Той никога не е споменавал, че на дърветата им има нещо. Тук има някаква огромна грешка. Нищо чудно, че обществото се е наежило срещу вас. Вие изобщо не знаете какво вършите, нахлувате в частните имоти на хората и дори не можете да си оправите сметките кои проклети дървета да отсечете.
— Госпожо, разбирам как се чувствате. Но цитрусовата мана не е шега работа. Ако не я овладеем навреме, скоро няма да остане и едно цитрусово дърво…
— Искам да знам кой ви се е обадил.
— Не знам, госпожо. Ще изясним въпроса и още веднъж се извиняваме за причиненото неудобство. Бихме искали да ви обясним какъв избор имате. Кога ще е удобно отново да ви посетим? Ще бъдете ли тук по-късно днес? Ще доведем и патолог да погледне листата.
— Можете да кажете на вашия проклет патолог и на шефовете си и на който още е замесен в това, че не знаят с кого си имат работа. Вие знаете ли коя съм аз?
— Не, госпожо.
— Пуснете си радиото днес на обяд и слушайте „Да поговорим“ с доктор Селф.
— Сериозно ли? Това сте вие? — възкликна инспекторът с органайзера, изумен и впечатлен, както и трябваше да бъде. — Слушам шоуто ви всеки път.
— Имам и ново, телевизионно шоу. По Ей Би Си утре в един и половина. Излъчва се всеки четвъртък — каза тя, доволна, че е попаднала на почитател, и малко по-благоразположена към тях.
Стържещият звук, който се чуваше отвъд счупения прозорец, приличаше на копаене. Ев дишаше кратко и учестено, с вдигнати над главата ръце, и се ослушваше.
Струваше й се, че беше чула същия шум преди няколко дни. Не си спомняше точно кога. Може да е било и през нощта. Чуваше как някой забива лопатата в пръстта зад къщата. Тя смени своята поза върху матрака и глезените и китките й запулсираха, сякаш някой ги биеше, а раменете й горяха. Беше й горещо и жадно. Едва успяваше да мисли и вероятно имаше треска. Инфекциите по тялото й бяха много зле и всяка нежна част пареше непоносимо, не можеше да си свали ръцете, освен ако не се изправи.
Щеше да умре. И да не я убиеше, пак щеше да умре. В къщата беше тихо и тя знаеше, че останалите
