вече ги няма.
Каквото и да беше направил с тях, вече не бяха тук.
Сега го знаеше.
— Вода — опита се да извика тя.
Думите набъбваха в нея и се пукаха като балончета във въздуха. Тя говореше с балончета. Те политаха нагоре и изчезваха, без да издадат ни най-малък звук в горещия застоял въздух.
— Моля те, моля те… — Думите й не стигаха до никъде и тя се разплака.
Ридаеше и сълзите й падаха по съсипаната зелена роба в скута й. Ридаеше, сякаш нещо се беше случило, нещо окончателно, съдба, за която никога не си беше представяла, че ще я сполети, и тя гледаше тъмните петна, които сълзите й оставяха върху съсипаната роба — същата прелестна дреха, с която беше облечена, когато проповядваше. Под нея беше скрита малката розова маратонка. Тя усещаше обувката на малкото момиченце до бедрото си, но ръцете й бяха вдигнати и не можеше да я гушне или да я скрие по- добре, а от това мъката й стана още по-голяма.
Слушаше копаенето до прозореца и в един момент започна да усеща зловонието.
Колкото по-дълго продължаваше копането, толкова по-осезателна ставаше миризмата, която нахлуваше в стаята, но това беше друга воня, ужасна гнилостна воня на нещо мъртво.
„Отведи ме у дома — молеше се тя на Господ. — Моля те, отведи ме у дома. Покажи ми пътя.“
Успя да се подпре на колене, да коленичи, и копането спря, после пак започна и пак спря. Тя залитна, почти падна, насили волята си да се задържи изправена, после отново се свлече и отново се помъчи да се изправи, а сълзите се стичаха от очите й, и когато най-накрая успя, болката беше толкова силна, че й причерня. Тя пое дълбоко въздух и малко й просветна.
„Покажи ми пътя“ — помоли се пак.
Въжетата бяха от тънък найлон. Едното беше вързано за закачалката, огъната и омотана около възпалените й подути китки. Като стоеше изправена, въжето беше отпуснато. Когато седнеше, ръцете й се вдигаха над главата. Вече не можеше да легне. Това беше последната му жестокост, да скъси въжето, така че тя беше принудена да стои права, опряна на дървената стена, докато я държаха краката, а после сядаше и ръцете й автоматично се вдигаха нагоре. Това беше най-новата му жестокост, накара я да си отреже косата, а после скъси въжето.
Тя вдигна поглед към гредата на тавана — въжетата бяха прехвърлени през нея, едното беше вързано за закачалката, омотана около китките й, а другото — за закачалката, увита около глезените й.
„Покажи ми пътя. Моля те, Господи.“
Копането престана и зловонието изпълни стаята и залютя в очите й, вече знаеше какво означаваше то.
Тях ги нямаше. Тя беше единствената останала.
Вдигна поглед към въжето, завързано за закачалката около китките й. Ако застанеше права, въжето беше достатъчно свободно, за да се омотае веднъж около шията й. Тя вдиша от вонята, съзнавайки откъде идва, помоли се още веднъж, уви въжето около шията си и увисна на него с цялата си тежест.
43
Въздухът беше гъст и на талази, като вода, и брулеше здраво, но моторът не се олюля, нито залитна, когато Луси стисна кожената седалка между бедрата си и увеличи скоростта на сто и деветдесет километра в час. Тя караше с ниско приведена глава и прибрани лакти като жокей, докато тестваше по трасето своята най-нова придобивка.
Утрото беше ясно и необичайно горещо, без ни най-малка следа от вчерашната буря. Тя намали оборотите до хиляда и триста, доволна, че със своите по-големи цилиндри, бутала и задна верига и електронен тунинг контрол на двигателя, нейният „Харли“ можеше да подпали настилката при нужда. Но Луси не искаше да си играе с късмета твърде дълго. Дори при скорост сто седемдесет и пет километра в час тя летеше, без да вижда нищо, а това не беше добър навик. Извън пределите на нейното изрядно поддържано трасе имаше обществени шосета, а при такива високи скорости и най-малката неравност по пътя или боклук можеха да се окажат фатални.
— Как е? — гласът на Марино изпълни шлема.
— Както и трябва да бъде — отвърна тя, като свали скоростта на сто и трийсет километра в час, хвана леко дръжките и започна плавно да минава на зигзаг между малките яркооранжеви конуси.
— Мамка му, колко е тих. Почти не го чувах тук — каза Марино от контролната кула.
„Очаква се да е тих“ — помисли си Луси. Моделът „V-Rod“ беше тих „Харли“, състезателен мотор, който приличаше на шосеен и не биеше на очи. Тя се отпусна назад на седалката, намали скоростта на сто километра в час и с палец включи на автопилот. Взе един завой и извади от кобура на дясното си бедро пистолет „Глок“ четиридесети калибър.
— Чисто ли е? — попита тя.
— Да.
— Окей. Вдигай мишените.
От контролната кула Марино наблюдаваше как Луси взима острия завой в северния край на трасето, дълго километър и половина.
Той обходи с поглед високите бабуни от пръст, синьото небе, затревените стрелбища, шосето отвъд трасето, а после хангара и пистата на около километър оттам. Негова грижа беше в околността да няма никакви хора от персонала, превозни средства или летателни апарати. Когато се правеха тестове по трасето, присъствието на всякакви обекти беше забранено в диаметър километър и половина. Дори въздушното пространство трябваше да е чисто.
Докато наблюдаваше Луси, Марино изпитваше смесени чувства. Нейното безстрашие и невероятни умения го впечатляваха. Едновременно я обичаше и мразеше, а част от него би предпочела да му беше съвсем безразлична. В един важен за него аспект тя много приличаше на леля си, караше го да се чувства неподходящ за жените, които тайно харесваше, но нямаше смелостта да ухажва. Наблюдаваше как Луси обикаля трасето, яхнала майсторски своя нов мотор, като че ли беше част от нея, и си мислеше за Скарпета, която в този момент навярно беше на път за летището, на път към Бентън.
— Пускам ги след пет — каза той на микрофона.
Зад стъклото черната фигура на Луси върху лъскавия черен мотор летеше плавно, почти безшумно. Марино забеляза приготвения пистолет в дясната й ръка, която тя държеше свита в лакътя към тялото, за да не го изтръгне силният вятър. Отброи секундите заедно с дигиталния часовник, монтиран на командния пулт, и на петата натисна бутона за Втора зона. От източната страна на трасето заизскачаха малки кръгли метални мишени и бързо лягаха обратно със силен металически звук, когато куршумите от четиридесеткалибровия пистолет се забиваха в тях. Луси никога не пропускаше. Когато я гледаше човек, изглеждаше толкова лесно.
— Пускай за далекобойна — чу той ясно гласа й в слушалката.
— По посока на вятъра ли?
— Да.
Стъпките му отекваха ясно по коридора, докато вървеше бързо и развълнувано към стаята. Шумът от ботушите му по стария дървен под сякаш отразяваше какво чувства в момента и той стисна по-здраво пушката. Носеше и кутията за обувки, в която бяха аерографът, червената боя и шаблонът.
Беше подготвен.
— Сега вече ще кажеш, че съжаляваш — рече на глас, докато вървеше към отворената врата в дъното на коридора. — Сега ще си получиш заслуженото.
Влезе в стаята, изпълнена със зловоние. То беше като стена, в която се блъсна, щом мина през вратата, беше по-силно, отколкото при ямата. В затвореното помещение въздухът не се движеше и зловонието нямаше как да се разнесе. Той пристъпи прага и спря като ударен от гръм.
Не, това не можеше да е истина.
Как е възможно Бог да допусне това да се случи!
