— Каква библия и какви изчезнали хора?
Наложи се и това да му обясни, да му каже за анонимното обаждане от човека, представил се като Бор. Да му разкаже за старата библия в къщата на двете жени и момчетата, които бяха изчезнали, и как беше отворена на Премъдрост Соломонова, а стихът беше същият, който Бор бе казал на Марино по телефона.
— Беше отбелязан с хиксчета с молив — каза тя. — А изданието е от 1756 година.
— Не е обичайно да имат толкова стара библия.
— Нямало други толкова стари книги в къщата. Според детектив Уогнър. Ти не я познаваш. Хората, които са работили с тях в църквата, твърдят, че никога не са виждали тази библия преди.
— Проверихте ли я за отпечатъци, за ДНК?
— Няма отпечатъци, няма ДНК.
— А някакви предположения какво може да им се е случило? — попита той, като че ли беше долетяла тук с частен самолет само за да си говорят за работата.
— Нищо добро — отвърна тя с нарастващо недоволство.
Бентън не знаеше почти нищо за живота й напоследък.
— Някакви следи от насилие?
— Имаме още много работа в лабораториите. Работят на пълни обороти. Открих отпечатък от ухо от външната страна на прозореца в спалнята. Някой е допрял ухото си до стъклото.
— Може би някое от момчетата.
— Не е — каза тя още по-ядосана. — Взехме техните ДНК, или поне предполагаме, че са техните, от дрехи, четките за зъби, шишенце с лекарство.
— Да ти кажа честно, не уважавам много ушните отпечатъци като добро доказателство в криминологията. Има множество случаи на несправедливо осъдени хора заради ушни отпечатъци.
— Като полиграфа, това е просто средство — почти му се сопна тя.
— Не искам да се карам с теб, Кей.
— Вземаме ДНК от ушен отпечатък по същия начин, както и от пръстов — каза тя. — Вече го проверихме и е непознат, не принадлежи на никого от къщата. Нямаше нищо в CODIS27. Помолих колегите от специализираната лаборатория в Сарасота да проверят за пол, възрастова или расова принадлежност. Но това ще отнеме дни. А и всъщност все ми е едно дали нечие ухо ще пасне на отпечатъка.
Бентън нищо не каза.
— Имаш ли нещо за ядене в къщата? И имам нужда от едно питие. Не ми пука, че е обедно време. Освен това искам да поговорим за нещо, което не е свързано с работата. Не съм долетяла дотук посред снежна буря, за да обсъждаме работата.
— Бурята все още не е започнала — каза Бентън трезво. — Но скоро и това ще стане.
Тя се загледа през прозореца, докато той караше към Кеймбридж.
— Имам много храна. И каквото ти се пие — допълни той тихо.
Каза и още нещо. Но тя не беше сигурна, че го е чула правилно. Не можеше да е това, което чу.
— Извинявай. Какво каза току-що? — попита изумена.
— Ако искаш да ме напуснеш, по-добре ми го кажи сега.
— Ако искам да те напусна ли? — Тя го погледна сякаш не вярваше на ушите си. — Това ли ще оправи нещата? Имаме неразрешен проблем и веднага трябва да говорим за скъсване?
— Просто ти давам възможност.
— Не искам да ми даваш каквото и да било.
— Нямах предвид, че ти трябва разрешението ми. Просто не виждам как можем да продължим напред, ако вече не ми вярваш.
— Може би си прав — каза тя, като гълташе сълзите си и отново извърна лице към прозореца, към снега.
— Значи ми казваш, че вече не ми вярваш?
— Ти как би се почувствал, ако аз бях постъпила така с теб?
— Щях да съм много разстроен — отвърна той. — Но бих се опитал да разбера причината. Луси има право да пази в тайна личния си живот, законно право. Аз знам за тумора само защото тя ми каза, че има проблем и ме помоли да й уредя скенер в „Маклийн“ без никой да разбере за това, държеше всичко да е в пълна тайна. Не искаше да отиде на преглед в някоя случайна болница. Знаеш каква е. Особено напоследък.
— Навремето знаех.
— Кей — обърна се той нежно към нея, — тя не искаше да, има данни за това. Нищо вече не е лично, особено след въвеждането на Патриотичния закон28.
— С това съм съгласна.
— Трябва да знаеш, че цялата ти медицинска информация, рецептите за лекарства, банковите ти сметки, пазарните ти навици, всичко лично в твоя живот може да стане достояние на федералните в името на борбата е тероризма. Тя с право се притеснява заради противоречивата й кариера във ФБР и БАЦО. Смята, че ако имат възможност, те ще изровят всичко каквото им трябва и накрая ще й назначат проверка от данъчните, ще й сложат запор да лети, ще я обвинят в злоупотреба с вътрешна информация, ще я изложат в новините и бог знае още какво.
— Ами ти и твоето не толкова приятно минало във ФБР?
Той сви рамене. Навън се сипеше лек снежец, който едва докосваше стъклото.
— На мен няма какво повече да ми направят — каза той. — Само ще си загубят времето. Много повече ме притеснява кой обикаля наоколо с пушка, която би трябвало да е в полицията или унищожена.
— А как си купува лекарствата? — попита Скарпета. — Щом е толкова загрижена да не оставя никакви хартиени или електронни следи.
— С право е загрижена. Това не е параноя. Те могат да се доберат до буквално всичко, и го правят. Дори ако им трябва съдебна заповед. Според теб как ФБР се снабдява със съдебна заповед от съдия, който по една случайност е бил назначен от същата тази администрация? И който се притеснява за последиците, ако не им сътрудничи? Да ти опиша ли поне петдесет възможни сценария?
— А някога Америка беше приятно място за живеене.
— Направихме всичко възможно цялата информация за Луси да остане вътрешна — каза той.
После продължи да й обяснява за „Маклийн“, да я уверява, че това е най-доброто място, където Луси би могла да отиде, че тази болница разполага с най-добрите специалисти и учени в страната, а и в света. Нищо от това, което каза, не я накара да се почувства по-добре.
Вече бяха в Кеймбридж и минаваха покрай разкошните стари имения на Братъл Стрийт.
— Не е минала по каналния ред за нищо, включително лекарствата. Никъде няма данни за нея, освен ако някой не направи грешка или не прояви недискретност — каза той.
— Нищо не е безпогрешно. Луси не може да прекара остатъка от живота си в параноя хората да не разберат, че има тумор в мозъка и взима някакъв допаминов антагонист, за да контролира състоянието си. Или че е претърпяла операция, ако се стигне дотам.
Беше й трудно да го каже. Независимо че според статистиката хирургическото отстраняване на хипофизен тумор беше почти винаги успешно, винаги можеше нещо да се обърка.
— Това не е рак — каза Бентън. — Ако беше, навярно щях да ти кажа веднага въпреки нейното желание.
— Тя е моя племенница. Отгледах я като собствена дъщеря. Не си ти този, който решава кое е заплаха за здравето й.
— Знаеш по-добре от всеки друг, че хипофизният тумор не е рядко явление. Проучванията показват, че в около двадесет процента от населението са открити хипофизни тумори.
— Зависи кой ги прави. Двадесет процента. Десет процента. Не ми пука за статистиката.
— Сигурен съм, че си ги виждала при аутопсиите. Хората дори не са знаели, че ги имат. Не хипофизният тумор ги води при теб в моргата.
— Луси знае, че го има. А и твоята статистика се отнася за хора с микро–, а не макроаденом, при това
