му, когато го каза. Реба огледа обстановката около себе си: ремаркето, другите хидравлични платформи и маси с фотографско оборудване, куфарчетата с ултравиолетови лампи, кутиите с дактилоскопичен прашец и четките, апаратите за изсмукване на улики, защитните облекла, тубите с цианоакрилат и огромните черни куфарчета с комплекти за обработка на местопрестъпления. В далечната страна на хангара имаше дори изпитателна стойка и човешки макети за тестване на удар. Тя отново чу гласа на Марино, чу го ясно, сякаш беше до нея.
„Не е като по телевизията.“
Нямаше право да й говори така.
„Най-добре ще е да напуснеш детективския отдел.“
Отново чу гласа му, този път наистина, стресна се и се обърна.
Марино вървеше към комбито с чаша кафе в ръка и мина покрай нея, сякаш не съществуваше.
— Нещо ново? — обърна се той към красивата криминоложка, която тъкмо залепваше един сгънат лист хартия.
После започна да оглежда колата върху платформата, сякаш Реба беше просто една сянка на стената.
— Може да се окаже, че има кръв вътре — отговори му криминоложката. — Нещо, което реагира на луминол.
— Отидох за едно кафе и виж какво съм пропуснал. А отпечатъци?
— Още не сме я отваряли. Тъкмо се канех да го направя.
Красивата криминоложка имаше дълга и лъскава тъмнокестенява коса, която напомняше на Реба за грива на кестеняв кон. Имаше и хубава идеално гладка кожа. Реба би дала всичко за такава кожа, гладка и бяла, а не загоряла като нейната от годините, прекарани под слънцето на Флорида. Но вече нямаше връщане назад, а сбръчканата кожа изглеждаше още по-зле, ако е светла, затова тя продължаваше да се пече. Отново погледна хубавата бяла кожа на красивата криминоложка и младото и тяло и едва не заплака.
Холът беше с под от чамово дюшеме, махагонови врати и мраморна камина, готова за запалване. Бентън клекна пред нея, драсна клечка кибрит и струйки дим се вдигнаха към комина.
— Джони Суифт завърши Харвардското медицинско училище, специализира в „Мас Дженерал“ и изкара аспирантура към факултета по неврология към „Маклийн“ — каза той, стана и се върна на дивана. — Преди няколко години започна практика в Станфорд, но имаше кабинет и в Маями. Насочихме Луси към Джони, защото той беше добре известен в „Маклийн“, беше превъзходен специалист и можеше да я поеме. Той беше нейният лекар, а мисля, че станаха и добри приятели.
— Трябвало е да ми каже — рече Скарпета, като все още не разбираше. — Разследваме неговия случай, а тя премълчава всичко това? — Беше започнала да се повтаря. — Може да е бил убит, а тя мълчи?
— Той беше потенциален самоубиец, Кей. Не казвам, че не е бил убит, но докато учеше в Харвард, започна да страда от промени в настроението, посещаваше „Маклийн“ за консултации, поставиха му диагноза биполярно разстройство и му назначиха литий, за да контролира състоянието си. Както казах, беше добре известен в „Маклийн“.
— Не е нужно да ми повтаряш колко добър и състрадателен лекар е бил той, а не просто случаен избор.
— Той беше много повече от добър и със сигурност не беше случаен избор.
— В момента разследваме неговия случай, доста съмнителен случай — повтори тя. — А Луси не можа да бъде честна с мен и да ми каже истината. При това положение как би могла да бъде обективна?
Бентън отпиваше от своето уиски и гледаше огъня, а отблясъците от пламъка играеха по лицето му.
— Не мисля, че това е от значение. Неговата смърт няма нищо общо с нея, Кей.
— Не съм сигурна — отвърна тя.
47
Реба наблюдаваше как Марино не сваля очи от красивата криминоложка, която остави своята четка на чист бял лист хартия и отвори шофьорската врата на колата.
Той стоеше много близо до нея, докато тя изваждаше пликовете с цианоакрилат от купето и ги хвърляше в оранжевия контейнер за опасни биологични отпадъци. Стояха приведени, рамо до рамо, оглеждаха вътрешността на колата, първо отпред, после отзад, след това отстрани и си говореха нещо, което Реба не можеше да чуе. Красивата криминоложка се разсмя на нещо, което той беше казал, и Реба се почувства ужасно.
— Не виждам нищо по стъклото — каза Марино на висок глас и се изправи.
— Нито пък аз.
После той клекна и започна да оглежда вътрешността на вратата зад шофьора. Оглеждаше бавно, сякаш беше забелязал нещо.
— Ела тук — каза той на красивата криминоложка, сякаш Реба изобщо не беше там.
Стояха толкова близо, че помежду им не можеше да се пъхне дори лист от бялата хартия, която използваха за уликите.
— Бинго! — каза Марино. — По металната част, която влиза в дръжката.
— Частичен — потвърди красивата криминоложка, като хвърли един поглед. — Виждам част от свод.
Не намериха никакви други отпечатъци, нито цели, нито частични, и Марино изрази гласно съмненията си, че може би вътрешността на колата е била почистена.
Той не се отмести, когато Реба опита да се приближи. Това беше неин случай, тя имаше право да знае за какво говореха. Неин беше случаят, не негов. Независимо какво мислеше или казваше той за нея, тя беше детективът и това беше неин случай, по дяволите!
— Извинете — каза тя с авторитет, който не чувстваше. — Може ли да ми направите малко място? — След което се обърна към красивата криминоложка: — Какво намерихте върху подложките?
— Относително чисти са, със съвсем малко мръсотия по тях, както става, когато ги тръснеш или ги изчистиш с прахосмукачка, която не смуче добре. Може да има и кръв, но за това ще почакаме.
— В такъв случай може би колата е била използвана, а после върната в къщата — каза Реба с висок и уверен глас и по лицето на Марино отново се появи онова сурово изражение, което беше видяла в „Хутърс“. — Освен това, не е минавала през никакви електронни пропускателни пунктове, откакто хората са изчезнали.
— За какво говориш? — възкликна Марино и най-сетне я погледна.
— Проверихме транспондера, но това не означава много — продължи Реба. И тя разполагаше с информация. — По много пътища няма пропускателни пунктове. Може би колата е карана по такива.
— Това е едно голямо предположение — каза той и пак не гледаше към нея.
— Няма нищо лошо в предположенията.
— Ще ми се да те видя как ще прокараш това в съда. — Той упорито отказваше да я погледне. — Веднъж изкажи предположение и адвокатът ще те схруска за закуска.
— Понякога предположенията помагат — продължи тя. — Примерно, да предположим, че някой е отвлякъл тези хора, като е използвал колата им, а после я е върнал и я е паркирал пред къщата, отключена и частично върху тревата. Би било умен ход, нали? Ако някой е видял колата да заминава нанякъде, не би го сметнал за странно. Не би го сметнал за странно и ако види, че се връща, нали така? Освен това, обзалагам се, че никой нищо не е видял, защото е било тъмно.
— Искам уликите да се анализират веднага и отпечатъкът да се пусне в AFIS31 — намеси се Марино, опитвайки се да възвърне своята доминираща позиция, като се правеше на по-голям грубиян, отколкото беше.
— Разбира се — отвърна саркастично красивата криминоложка. — Сега се връщам с моята вълшебна кутийка.
— Любопитна съм — обърна се Реба към нея — Луси наистина ли има армейски всъдеходи, моторници и
