балон с горещ въздух в онзи хангар?
Криминоложката се разсмя, свали ръкавиците си, хвърли ги в контейнера и рече:
— Кой ви каза това?
— Чух го от един кретен.
В седем и половина същата вечер всички светлини в къщата на Даги Симистър бяха загасени, както и лампата на входната веранда.
Луси беше готова за действие с дистанционния спусък в ръка.
— Давай — каза тя и Лекс започна да пръска входната веранда с луминол.
Не можеха да го направят по-рано. Трябваше да изчакат да мръкне. Отново засияха стъпки от обувки, този път поясни. Луси направи няколко снимки, после се отказа.
— Какво има? — попита Лекс.
— Имам странно усещане — каза Луси. — Дай ми за малко бутилката.
Лекс й я подаде.
— От кое вещество най-често получаваме фалшиви положителни проби с луминол? — попита Луси.
— Белина.
— Опитай пак.
— Мед.
Луси започна да пръска двора с широки полукръгови движения и тревата засия в зеленикавосиньо, засилваше и избледняваше като някакъв извънземен луминесциращ океан, навсякъде където падаха пръските луминол. Луси никога не беше виждала подобно нещо.
— Някакъв фунгицид е единственото обяснение, за което се сещам — каза тя. — Препарат с мед. От онези, е които пръскат цитрусовите дървета, за да не хващат мана. Но явно не е свършил много работа, като гледам тези червени линии по дърветата.
— Някой е минал през двора и го е нанесъл в къщата — отбеляза Лекс. — Някой инспектор по цитрусите например.
— Трябва да открием кой е бил този инспектор.
48
Марино мразеше шикозните ресторанти в Саут Бийч и никога не паркираше своя „Харли“ близо до по- долнопробните мотори, най-често японски спортни мотоциклети, които винаги бяха наредени покрай бордюра в този час на деня. Той мина бавно и шумно по Оушън Драйв, доволен, че грохотът от неговите ауспуси дразни баровците, които спокойно пиеха своите коктейли на открито, насядали по малките уютни масички със запалени свещи.
Спря на сантиметри от задната броня на едно червено ламборджини, като шумно даде газ, за да обяви на всички, че е там. Ламборджинито мръдна малко напред и Марино мръдна напред, почти се залепи до задната броня и отново даде газ, ламборджинито пак мина леко напред и Марино направи същото. И докато неговият „Харли“ ревеше като механичен лъв, от отворения прозорец на ламборджинито се показа гола ръка с изправен среден пръст с дълъг червен маникюр.
Той се усмихна и отново даде газ, след което се промуши между колите и спря до ламборджинито. Зад волана седеше млада смугла девойка на около двадесет, облечена само с дънкови къси панталонки и елек. Жената до нея беше невзрачна, но компенсираше това с черно ластично бюстие и къси панталонки, които едва покриваха значимите части.
— Как пишеш на компютър или миеш чинии с този маникюр? — обърна се Марино към младата шофьорка, като надвика грохота на мощните двигатели и разпери огромните си пръсти като котешки нокти.
Без да откъсва красивото си лице от светофара, изгаряща от нетърпение да светне зелено, за да даде газ и да се отърве от негодника в черно, тя каза:
— Разкарай се от колата ми, шибаняко.
Имаше силен латиноамерикански акцент.
— Е, може ли една дама да говори така! — отвърна Марино. — Обиждаш ме.
— Разкарай се.
— Какво ще кажете да ви черпя двечките по едно питие, а? А после ще отидем да потанцуваме.
— Остави ни на мира, мамка му! — каза шофьорката.
— Ще извикам полиция! — заплаши другата, с черното бюстие.
Той ги поздрави с докосване на шлема, онзи с имитациите на дупки от куршуми, и отпраши напред при зеления сигнал на светофара. Докато ламборджинито превключи от първа, той вече беше на ъгъла на 14-а улица и паркираше до един паркинг-автомат пред „Тату Бай Лу“ и „Скутър Сити“, след което изгаси двигателя и слезе от седалката. Заключи мотора и прекоси улицата, за да влезе в най-стария бар в Саут Бийч — единствения, който посещаваше често в този район, „Mac’s Club Дюс“, или, както го наричаха редовните местни клиенти, просто „Дюс“, но не биваше да се бърка с неговия харли „Дюс“. Двоен „Дюс“ той наричаше нощите, когато отиваше със своя Харли „Дюс“ в „Дюс“ — една тъмна дупка с под на бели и черни карета й неонова гола мацка над бара.
Роузи веднага хвана ръчката за наливна „Будвайзер“. Нямаше нужда да казва какво ще пие.
— Очакваш ли компания? — попита тя, като плъзна високата разпенена чаша по стария дъбов плот.
— Не я познаваш. Тази вечер не познаваш никого — осведоми я той за сценария.
— Дооообре — съгласи се тя, докато сипваше измерената водка във водна чаша за един старец, който седеше сам на съседен стол. — Не познавам никого тук, или поне вас двамата. Няма проблем. А може и да не искам да ви познавам.
— Не разбивай сърцето ми — каза Марино. — Я сложи и едно лимонче — добави той, като бутна бирата обратно към нея.
— Ех, какви сме изискани тази вечер! — рече тя и пусна няколко резенчета в чашата. — Така ли я обичаш?
— Става чудна.
— Не те питам дали става чудна. Питам, така ли я обичаш.
Както обикновено, редовните местни посетители не им обръщаха внимание. Те седяха по столовете в другия край на бара, зазяпани в огромния екран на телевизора, където течеше бейзболен мач, който не следяха. Той не знаеше имената им, но те нямаха и нужда от имена. Там беше шишкото с козята брадичка, там беше и вечно недоволната дебелана с приятеля си, който беше една трета от нейния размер и изглеждаше като хамстер с пожълтели зъби. Марино се чудеше как ли се чукат тия двамата и си представи дребен като жокей каубой, който се мята като риба върху разярен бик. Всичките пушеха. В нощите на двоен „Дюс“ Марино обикновено запалваше по някоя и друга цигара, макар това да беше в разрез с терапията на доктор Селф. Каквото се случваше в бара, си оставаше тук.
Той си взе бирата с лимон, отнесе я до билярдната маса и грабна една щека от няколкото различни, подпрени в ъгъла на стената. Разби топките и започна бавно да обикаля масата с цигара в уста, докато натриваше с креда върха на щеката. С периферното си зрение забеляза, че хамстерът стана, взе своята бира и я понесе към мъжката тоалетна. Винаги правеше така, страхуваше се, че някой ще му гепи питието. Марино попиваше с очи всекиго и всичко.
Той видя как в бара влезе слаб и кокалест мъж с вид на бездомник, раздърпана брада и вързана на опашка коса, който носеше тъмни, не по мярка дрехи, мръсна шапка на „Маями Долфинс“ и странни розови очила. Мъжът седна на един стол близо до вратата и пъхна някаква кърпа за лице в задния джоб на тъмните си торбести панталони. Отвън на тротоара едно хлапе блъскаше развален паркинг-автомат, който току-що му беше глътнал парите.
Марино прати две топки с един удар в страничните джобове, примижавайки от цигарения дим.
— Точно така. Продължавай да блъскаш топките в дупката — провикна се Роузи към него, докато наливаше още една бира. — Къде се загуби толкова време?
Тя беше секси, но не със сладникав сексапил, една малка мъжкарана, с която никой не се ебаваше, ако
