беше наред с акъла, без значение колко е пиян. Марино я беше видял веднъж да разбива с бирена бутилка китката на сто и петдесет килограмов здравеняк, който не се отказваше да я обарва по задника.
— Зарежи клиентите и ела тук — каза Марино, удряйки осмата топка.
Тя се изтърколи до средата на зеленото поле и спря.
— Мамка му — измърмори той, подпря щеката си на масата и се запъти към джубокса, докато Роузи отваряше две бутилки, които сложи пред дебеланата и хамстера.
Роузи не спираше нито за миг, като чистачка на кола, включена на постоянен режим. Тя избърса ръцете си в задницата на дънките, докато Марино избираше няколко любими песни от седемдесетте.
— Какво си ме зяпнал? — попита той мъжа с вид на бездомник, който седеше до вратата.
— Какво ще кажеш за една игра?
— Зает съм — отвърна Марино, без да се обръща, и продължи да се занимава с джубокса.
— Нищо няма да играеш, преди да си купиш питие — каза Роузи на бездомника до вратата. — И не искам да се мотаеш тук просто така. Колко пъти да ти го казвам?
— Помислих, че може да се съгласи да изиграем една игра — каза мъжът, като извади кърпата от задния си джоб и започна нервно да я мачка.
— Ще ти кажа същото, което ти казах и последния път, когато дойде тук, без да консумираш нищо и само използваш кенефа — махай се! — Роузи беше застанала пред него с ръце на ханша. — Ако искаш да останеш, плащай.
Той бавно се надигна от стола, като продължаваше да мачка кърпата и да гледа към Марино, в очите му се четеше поражение и тъга, но имаше и още нещо.
— Помислих, че може да се съгласиш да изиграем една игра — каза той на Марино.
— Вън! — изкрещя Роузи.
— Аз ще се погрижа — каза Марино и отиде при непознатия. — Хайде, мой човек, ще те изведа оттук, преди да е станало късно, знаеш я каква е.
Човекът не се противи. Не миришеше дори наполовина толкова гадно, колкото Марино беше очаквал, и го последва навън, където онова идиотче продължаваше да блъска паркинг-автомата.
— Това да не ти е ябълково дърво — каза Марино на момчето.
— Разкарай се.
Марино отиде до него, извиси се в цял ръст и очите на момчето се разшириха.
— Какво каза? — Марино прихлупи ръка на ухото си и се наведе към него. — Правилно ли чух какво каза?
— Сложих седемдесет и пет цента.
— Колко жалко. Виж сега, качвай се в шибаната си кола и си омитай задника оттук, преди да съм те арестувал за рушене на обществена собственост — каза Марино, макар че всъщност вече никого не можеше да арестува.
Бездомникът от бара вървеше бавно по тротоара като от време на време поглеждаше назад, сякаш очакваше Марино да го последва. Промърмори нещо, когато хлапето се качи в своя „Мустанг“ и отпраши нанякъде.
— На мен ли говориш? — попита го Марино и тръгна към него.
— Все така прави — каза бездомникът тихо. — Същото хлапе. Не пуска никакви монети в машините, а после ги блъска, докато се потрошат.
— Какво искаш от мен?
— Джони дойде тук вечерта преди да се случи — каза човекът, застанал на тротоара в своите раздърпани дрехи и с отрязани токове на обувките.
— За кого говориш?
— Ти знаеш за кого. Освен това не се е самоубил. Знам кой го е направил.
Марино изпита странно усещане, същото усещане, което беше изпитал и в къщата на госпожа Симистър. Той мерна Луси, която вървеше бавно по тротоара на една пряка разстояние, и не беше облечена в обичайните черни торбести дрехи.
— Двамата с него играхме билярд вечерта преди да се случи. Беше с шини. Но те изглежда не му пречеха. Справяше се чудесно с щеката.
Марино незабелязано наблюдаваше Луси. Тази вечер тя пасваше на обстановката. Можеше да мине за поредната лесбийка, която се навърта наоколо, с момчешки вид, но секси в скъпите избелели дънки, целите на дупки, и меко черно кожено яке, под което носеше бяла, плътно прилепнала блуза, добре очертаваща гърдите й, а той винаги беше харесвал гърдите на Луси, макар да не се очакваше да ги забелязва.
— Видях го само онзи път, когато беше довел онова момиче тук — продължи бездомния, като застана с гръб към бара и непрестанно се оглеждаше, сякаш нещо го притесняваше. — Мисля, че е важно да я намериш. Това имах да ти кажа.
— Какво момиче и защо трябва да ми пука? — каза Марино, като наблюдаваше как Луси приближава и не преставаше да държи под око периметъра, да не би някой кретен да си въобрази нещо за нея.
— Красиво — каза бездомникът. — От онзи тип, дето и мъжете, и жените се обръщат да ги гледат, облечена секси. Никой не я искаше тук.
— Май и теб никой не те иска тук. Току-що те изритаха навън.
Луси влезе в „Дюс“, без да ги погледне, сякаш бяха невидими.
— Онази вечер не ме изритаха само защото Джони ме черпи едно питие. Двамата играхме билярд, докато момичето седеше до джубокса и се оглеждаше сякаш никога през живота си не беше попадала в такава дупка. Ходи до тоалетната няколко пъти, а след това там миришеше на трева.
— Имаш навика да ходиш в женската тоалетна ли?
— Чух една жена да го казва на бара. Това момиче… не й беше чиста работата.
— Имаш ли представа как се казва?
— Никаква.
Марино запали цигара.
— Защо мислиш, че тя има нещо общо със случилото се с Джони? — попита той.
— Не ми хареса. Никой не я хареса. Само това знам.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Не казвай на никой друг за това, ясно ли е?
— Няма за какво.
— Има или няма, дръж си устата затворена. А сега ми кажи откъде знаеше, че ще съм тук тази вечер и защо си мислеше, че ще можеш да говориш е мен?
— Имаш много хубав мотор — отвърна бездомният, като хвърли поглед през улицата. — Трудно е човек да го пропусне. Много хора тук знаят, че преди си бил детектив в отдел „Убийства“, а сега се занимаваш с някакви частни разследвания към полицейски лагер или нещо такова на север оттук.
— Толкова съм известен? Да не съм кмет?
— Редовен посетител си. Виждал съм те с някои от другите рокери, чакам те от седмици да се появиш да поговоря с теб. Мотая се наоколо, гледам да оцелявам. Не е най-върховата точка в живота ми, но се надявам нещата да се подобрят.
Марино извади портфейла си и му подаде петдесетдоларова банкнота.
— Ако откриеш още нещо за онова момиче, което си видял тук, ще се погрижа да не съжаляваш — каза той. — Къде мога да те открия?
— На друго място и по друго време. Както казах, гледам да оцелявам.
Марино му даде номера на мобилния си телефон.
— Искаш ли още една? — обърна се Роузи към Марино, когато той се върна на бара.
— По-добре ми налей една светла. Спомняш ли си точно преди Деня на благодарността един рус хубавец, доктор, да е бил тук с някакво момиче? Двамата с онзи тип, когото току-що изхвърли навън, играли билярд?
Тя се замисли, без да спре да бърше плота, и накрая поклати глава:
— Тук идват много хора. Денят на благодарността беше много отдавна. Колко преди него?
Марино наблюдаваше вратата. Оставаха няколко минути до десет.
