без симптоми. При последния скенер на Луси туморът е бил дванадесет милиметра и тя има симптоми. Трябва да взима лекарства, за да потиска ненормално високите нива на пролактин, а може да се наложи да ги взема и до края на живота си, ако туморът не бъде отстранен. Знам, че си запознат с рисковете, най- малкият от които е, че операцията може да е неуспешна и туморът да си остане там.
Бентън навлезе в алеята за паркиране, насочи дистанционното и отвори вратите на гаража, който представляваше самостоятелна постройка, приютявала навремето каляски и карети. И двамата мълчаха, докато той паркира всъдехода до другото си мощно порше и затвори вратата. Стигнаха пеша до страничния вход на старата викторианска къща от тъмночервени тухли, която се намираше досами Харвард Скуеър.
— Кой е лекуващият лекар на Луси? — попита Скарпета, влизайки в кухнята.
— В момента никой — отговори той, свали палтото си и прилежно го метна на облегалката на един стол.
— Няма лекар? Шегуваш ли се? Какво, за бога, правите всички вие тук? — избухна Скарпета, като се опитваше да се освободи от своето палто, най-сетне успя и гневно го хвърли върху един стол.
Бентън отвори дъбов бар за напитки, откъдето извади една бутилка малцово уиски и две чаши. Напълни ги с лед.
— Ще ти обясня, но няма да се почувстваш по-добре — каза той. — Лекарят й е мъртъв.
Депото за обработка на превозни средства към академията представляваше хангар с три гаражни врати, от които се излизаше на локално шосе, което водеше до втори хангар, където Луси държеше своите хеликоптери, мотоциклети, армейски всъдеходи, моторници и един балон с горещ въздух.
Реба знаеше, че Луси разполага с хеликоптери и мотори. Това всички го знаеха. Но не беше толкова сигурна дали Марино не я занася, когато й казваше какво още има в хангара. Подозираше, че си прави шега с нея, една шега, която нямаше да е толкова смешна, защото щеше да изглежда доста глупаво, ако му повярваше и започнеше да разправя наляво и надясно каквото й беше казал. Той я беше лъгал много пъти. Беше й казал, че я харесва. Беше й казал, че сексът с нея е най-добрият, който имал. Беше й казал, че независимо от всичко ще си останат приятели. Нищо от това не беше истина.
Запознаха се преди няколко месеца, когато тя още работеше като моторизиран полицай, а той се появи един ден на софтейла, който караше преди да си купи тунингования „Дюс“. Реба тъкмо беше паркирала своя „Роуд Кинг“ до задния вход на полицейското управление, когато чу грохота от неговия мотор, а след миг се появи и самият той.
„Да направим трампа“ — бе казал Марино и преметна крак през седалката на мотора, както каубой слиза от коня си.
После опъна дънките си и дойде да разгледа нейния мотор, докато тя го заключваше и вадеше разни неща от дисагите.
„Ще ти се!“
„Колко пъти си изпускала този звяр?“
„Николко.“
„Е, има само два типа мотористи — едните са изпускали моторите си, другите тепърва ще го направят.“
„Има и трети вид — бе казала тя, чувствайки се добре в своята униформа и високи черни кожени ботуши. — Тези, които са ги изпускали, но лъжат, че не са.“
„А, това определено не съм аз.“
„Слуховете, твърдят друго — каза тя закачливо, флиртувайки с него. — Чух, че си забравил да пуснеш стъпенката на една бензиностанция.“
„Глупости!“
„Разправят още, че като си обикалял баровете да играеш покер, си забравил да отключиш предната вилка, преди да отпрашиш към поредния бар.“
„Не съм чувал по-голяма измишльотина.“
„А какво ще кажеш за онзи път, когато си изгасил мотора, вместо да дадеш десен мигач?“
Той се разсмя и я покани да отидат с моторите до Маями на обяд в „Монти Трейнърс“. След това често ходеха на разходка с моторите, а веднъж отидоха и до Кий Уест, летяха като птици по магистралата, пресякоха водата, сякаш вървяха по нея, по онези стари железопътни мостове на Флаглър29, дето стояха като обрулен от бурите паметник, за да напомнят за едно романтично минало, когато южна Флорида е била тропичен рай от хотели в стил арт деко, Джаки Глийсън30 и Хемингуей, не по едно и също време, разбира се.
Всичко вървеше добре допреди по-малко от месец, когато я повишиха в детектив. Той започна да избягва секса. Държеше се странно, станеше ли въпрос за това. Тя се притесняваше, че навярно е заради нейното повишение, че може би вече не я намира привлекателна. Нямаше да е за първи път някой мъж да се умори от нея. Връзката им окончателно се разпадна, когато вечеряха в „Хутърс“, който не беше сред любимите й ресторанти, и разговорът някакси се насочи към Кей Скарпета.
„Половината от момчетата в полицията са й много навити“ — каза тогава Реба.
„Хм“ — отвърна той, а изражението на лицето му веднага се промени.
И ей така изведнъж стана друг човек.
„Не съм чувал“ — каза той различно от онзи Марино, когото тя толкова много харесваше.
„Познаваш ли Боби?“ — Тя вече съжаляваше, че изобщо си е отворила устата.
Марино разбъркваше захарта в кафето си. За пръв път го виждаше да прави това. Беше й казал, че вече не докосва захар.
„При първото убийство, по което работихме заедно, доктор Скарпета беше там и докато се приготвяше да откарат трупа в моргата, Боби ми прошепна, че би умрял само и само тя да го пипа така по цялото тяло. А аз му казах: хубаво, ти умри, а аз ще се погрижа тя да ти отвори черепа, за да види дали въобще има някакъв мозък там.“
Марино пиеше своето подсладено кафе и зяпаше големите цици на сервитьорката, която се беше навела до него да отнесе празната салатена купа.
„Боби имаше предвид Скарпета“ — поясни Реба, защото по вида му не личеше да е схванал смешката. Надяваше се той да се разсмее или да реагира по някакъв начин, какъвто и да е, само не с този отнесен поглед, зазяпан в циците и дупетата, които минаваха наоколо. „Тогава я видях за пръв път — продължи Реба притеснено — и си спомням, че си помислих, че може би вие двамата сте двойка. Страшно се зарадвах, като разбрах по-късно, че не сте.“
„Би било добре да работиш всичките си случаи с Боби — каза тогава Марино без каквато и да е връзка с нейните думи. — Докато се научиш какво да правиш, не бива да се занимаваш сама с който и да е случай. Всъщност най-добре ще е да напуснеш детективския отдел. Не мисля, че съзнаваш в какво се забъркваш. Не е като по телевизията.“
Реба се огледа в депото за обработка на превозни средства и се почувства безполезна и не на място. Криминолозите работеха вече часове наред, комбито беше вдигнато на хидравлична платформа, прозорците му бяха замъглени от цианоакрилатните пари, а подложките от купето вече бяха обработени и изсмукани. Нещо светна върху подложката под шофьорското място. Може би кръв.
Криминолозите събираха веществени доказателства от гумите, като използваха четки, за да изронят кал и боклуци от междуграйферното пространство върху бял лист хартия, който после сгъваха и запечатваха с яркожълто тиксо. Красива млада криминоложка обясни на Реба, че не използват метални кутии за доказателствата, защото като ги прекарат през СЕМ…
„През какво?“
„Сканиращ електронен микроскоп със система за рьонтгенова енергийно дисперсионна спектроскопия.“
После красивата криминоложка й дообясни, че ако изследваш улики, които са били в метална кутия, и пробите се окажат положителни за желязо или алуминий, няма начин да разбереш дали тези частици не са от самата кутия.
Това беше добър довод, за който Реба никога не би се сетила сама. Както не би се сетила и за повечето от нещата, които правеха тук. Беше неопитна и се чувстваше глупаво. Тя се оттегли на една страна и се замисли за думите на Марино, че не бива да работи нищо сама, спомни си изражението на лицето му и гласа
