— Аз бях пиян — призна той, — когато Окта Саксът отсече крака ми. А сега по-бързо, момко, по-бързо! Мечът ти трябва да ги заслепява! По-бързо!
Той беше добър учител. И това го разбраха най-напред синовете на монасите в Инис Уидрин, които живееха в подножието на Хълма. Те негодуваха срещу нас привилегированите деца, защото ние мързелувахме, когато те работеха, ние си тичахме на воля, а те се трудеха. Затова те ни гонеха и се опитваха да ни бият. Един ден аз взех тоягата си, отидох в селището и пребих до кръв трима от християните. Винаги съм бил твърде висок за възрастта си, а Боговете ми бяха дали силата на бик. На тях посветих и своята първа победа, въпреки че Хюел ме наказа за нея с камшика. „Привилегированите — каза той — никога не трябва да се възползват от онези, които стоят по-ниско.“ Въпреки това аз мисля, че Хюел беше доволен от случилото се, защото на следващия ден ме взе на лов. Тогава за първи път убих глиган с мъжко копие. Бях само на дванайсет лета. Бяхме сред потъналите в мъгла храсталаци край река Кам. Хюел намаза лицето ми с кръвта на глигана и завърза бивните му на врата ми като огърлица. След това той отнесе трупа на животното в Храма на Митра. Там Хюел даде угощение на всички ветерани, които почитаха този Бог на войниците. На мен не ми беше разрешено да присъствам на пира, но Хюел ми обеща, че един ден, когато брадата ми порасне и убия първия си сакс в битка, той ще ме посвети в тайните на Митра.
Три години по-късно аз все още мечтаех да убивам сакси. Може да изглежда странно, че един млад сакс като мен, с типичната за саксите руса коса, може да бъде така ревностно верен на бритите. Но аз от малък живеех сред брити, приятелите ми бяха брити, говорех техния език, слушах техните приказки, враждувах с техните врагове, мечтаех като тях. Пък и в цвета на косата ми нямаше нищо необикновено. След римляните в Британия живееха какви ли не хора. Пелинор веднъж ми разказа за двама братя, които били черни като въглени. Тогава си помислих, че думите му са просто плод на неговата лудост, но после срещнах нумидиеца Сеграмор, който беше командващ във войската на Артър, и разбрах, че Пелинор не е бълнувал.
След като Мордред и майка му пристигнаха в Инис Уидрин, Хълма се препълни с народ, защото Норуена доведе не само своите прислужнички, но и един боен отряд, който трябваше да защитава живота на престолонаследника. Във всяка колиба спяхме по четири-пет човека. Въпреки това стаите във вътрешността на замъка стояха празни. Там можеха да влизат само Нимю и Моргана. Това бяха личните покои на Мерлин и той беше разрешил само на Нимю да спи там. Норуена и нейната свита обитаваше залата, която се намираше пред стаите на Мерлин. Това огромно помещение беше вечно опушено от двата огъня, които горяха денонощно. Залата се крепеше от двадесет дъбови греди, а стените й представляваха плет, измазан с глина. Покривът беше сламен. Пръстеният й под беше покрит с тръстикови стебла. Те понякога се подпалваха и предизвикваха паника, която затихваше с потушаването на пламъците. Покоите на Мерлин бяха отделени от голямата зала с вътрешна преградна стена, направена както външните стени, но в средата беше оставено място за една малка дървена врата. Ние знаехме, че Мерлин спи, работи и мечтае в онези стаи, свързани с дървената кула, издигната на най-високата точка на Хълма. Какво ставаше в тази кула знаеха само Мерлин, Моргана и Нимю, но никой от тримата не говореше за това. Кулата на Мерлин се виждаше отдалеч. Хората от околността се кълняха, че тя е пълна до горе със скъпоценности, взети от погребалните могили на древните.
Командващ охраната на Мордред беше един християнин на име Лайгесак. Той беше висок, слаб и алчен човек, който беше голям майстор в стрелбата с лък. Можеше да разцепи клонче от петдесет крачки, когато беше трезвен, но това рядко му се случваше. Лайгесак ме учеше да стрелям, но бързо се изморяваше от моята компания и предпочиташе да играе хазарт със своите подчинени. Въпреки това именно от него разбрах истината за смъртта на принц Мордред, а от там и причината поради която Великия крал Утър беше проклел Артър.
— Артър не беше виновен — каза Лайгесак, хвърляйки камъче върху таблата за игра. (Всички войници имаха такива табли, някои бяха изработени от кост и бяха много красиви.)
— Шестица! — каза той, а аз чаках да чуя историята за Артър.
— Двойно — каза Мену, един от стражите в охраната на принца, и хвърли своето камъче. То изтрака по таблата и спря на едно. Но на Мену му трябваше двойка, за да победи. Той събра своите камъчета от дъската и изпсува.
Лайгесак изпрати Мену да си донесе кесията, за да си плати залозите и след това ми разказа как Утър повикал Артър от Арморика заедно да разбият голямата сакска войска, нахлула навътре в Думнония. Артър довел воините си, но не и прочутите си коне, тъй като бил повикан спешно и нямал време да намери достатъчно кораби, с които да превози и хората, и конете.
— Всъщност на него не му и трябваха коне — каза Лайгесак с възхищение. — Той сгащи сакските копелета в Долината на белия кон. Тогава Мордред реши, че знае повече от Артър. Искаше цялата слава за себе си, нали разбираш?
Лайгесак избърса с ръкав сополивия си нос. След това се огледа и като се увери, че никой не ни слуша, тихо продължи:
— Мордред вече беше съвсем пиян, а половината от хората му беснееха голи и се кълняха, че могат да победят войска десет пъти по-голяма от нашата. Трябваше да изчакаме Артър, но принцът ни заповяда да нападнем.
— Ти беше ли там? — попитах аз, отворил широко очи.
— Да — кимна той с глава. — С Мордред. А как се биха саксите, мили Боже. Обградиха ни и ние — петдесет брити — започнахме много бързо да намаляваме или да изтрезняваме. Аз стрелях непрекъснато с лъка, копиеносците направиха стена от щитове, но саксите ни сечаха с мечове и брадви. Тъпаните им не преставаха да бият, магьосниците им виеха, а аз си мислех, че е дошъл последният ми час. Свърших стрелите, грабнах копие. Бяхме останали не повече от двадесет души и всички на края на силите си. Знамето с дракона беше пленено, кръвта на Мордред изтичаше, а ние бяхме опрели гръб в гръб и очаквахме смъртта. И тогава се появиха хората на Артър.
Лайгесак замълча и поклати мрачно глава.
— Менестрелите ви разправят, че в онзи ден земята била подгизнала от кръвта на саксите, пролята от Мордред. Но не беше Мордред, момче, а Артър. Той убиваше и убиваше. Той върна знамето, уби магьосниците им, изгори бойните им тъпани и преследва оцелелите до здрач, а пълководеца им уби при Едуис Хенгстоун на лунна светлина. Затова сега саксите са такива примерни съседи, момче. Не защото Мордред ги би, а защото си мислят, че Артър се е върнал в Британия.
— Но той не е тук — мрачно казах аз.
— Великият крал не му разрешава да се върне. Великият крал го обвинява… — Лайгесак отново се огледа — Великият крал смята, че Артър е искал Мордред да умре, за да заеме неговото място и сам да стане крал. Но това не е вярно. Артър не е такъв човек.
— А какъв? — попитах аз.
Лайгесак сви рамене сякаш да ми покаже, че отговорът не е лесен, но тогава видя, че Мену се връща и заповяда:
— Нито дума повече, момче, нито дума.
Всички бяхме слушали подобни истории, но Лайгесак беше първият човек, когото чувах да твърди, че е участвал в Битката при Белия кон. По-късно аз реших, че той изобщо не е бил там, а е спретнал тази историйка, за да си спечели възхищението на едно момче. И все пак разказът му беше доста правдоподобен. Мордред наистина е бил глупав пияница. Артър побеждава, но въпреки това Утър го праща отново отвъд морето. И Мордред, и Артър са синове на Утър, но Мордред е любимият наследник, а Артър е копеле. Изпращането на Артър в изгнание обаче не успя да помрачи вярата на всеки думнонец, че този незаконен син бе най-светлата надежда на кралството — младият воин, който щеше да ни спаси от саксите и да върне Загубените земи на Лоегир.
Втората половина на зимата беше по-мека. Виждахме вълците да обикалят отвъд насипа пред Инис Уидрин, но нито един не се приближи до Хълма (въпреки че някои от по-малките деца правеха вълчи магии и ги криеха под колибата на Друидан с надеждата, че някой голям звяр ще прескочи дървената ограда и ще отнесе джуджето в бърлогата си за вечеря. Магиите не подействаха.) Зимата си отиваше и ние всички започнахме да се подготвяме за големия пролетен празник Белтейн с неговите огромни огньове и среднощни пирове. Но се случи нещо друго, което развълнува обитателите на Хълма.
Пристигна Гундлеус от Силурия.
Най-напред дойде епископ Бедуйн. Той беше най-довереният съветник на Утър и появата му
