предвещаваше голямо събитие. Прислужниците на Норуена напуснаха замъка. Върху тръстиковите стебла на пода постлаха тъкани килими — сигурен знак, че се очаква важен гост. Всички мислехме, че ще дойде самият Утър, но на знамето, което се появи в подножието на Хълма една седмица преди Белтейн, беше изобразена лисицата на Гундлеус, а не драконът на Утър. Беше слънчева утрин. Мъжете слязоха от конете и вятърът грабна наметалата им и заръфа знамето, върху което съзрях омразната лисича маска. Това ме накара да изкрещя и да направя знака против зло.
— Какво има? — попита Нимю. Тя стоеше до мен на източната стражева платформа.
— Това е знамето на Гундлеус — казах аз.
Видях изненадата в очите на Нимю — Гундлеус беше крал на Силурия и съюзник на Горфидид, краля на Поуис, който беше заклет враг на Думнония.
— Сигурен ли си? — попита Нимю.
— Той взе майка ми — отвърнах аз, — а неговият друид ме хвърли в ямата на смъртта.
Плюх през оградата към десетината мъже, които вече се изкачваха нагоре по Хълма. Те бяха слезли от конете си, защото склонът беше много стръмен за коне. Сред иващите силурци беше и Танабурс — друидът на Гундлеус и моят зъл дух. Той беше висок старец със сплетена на плитки брада и с дълга бяла коса, която беше обръснал на темето, така както се бръснеха всички друиди и християнските свещеници. На средата на пътя той захвърли наметалото си и започна защитен танц в случай, че Мерлин беше оставил духове да пазят портата. Като видя старецът да подскача несръчно на един крак по стръмния склон, Нимю плю срещу вятъра и хукна към покоите на Мерлин. Затичах се след нея, но тя каза, че няма нужда от мен, защото аз не мога да разбера опасността.
— Каква опасност? — попитах аз, но Нимю изчезна. Нямаше никаква опасност или поне така изглеждаше. Бедуйн беше заповядал портата при насипа да бъде широко отворена и сега се опитваше да организира посрещането като намали хаоса, обзел обитателите на върха на Хълма. Този ден Моргана я нямаше, беше отишла в храма на мечтите сред възвишенията на изток, но всички други бързаха да зърнат посетителите. Друидан и Лайгесак подреждаха охраната, голият Пелинор виеше срещу облаците, Гуендалин проклинаше с беззъбата си уста епископ Бедуйн, а десетина деца се бутаха, за да видят по-добре гостите. Посрещането трябваше да бъде тържествено, но Люнет (сираче, ирландка, една година по-малка от Нимю) пусна прасетата на Друидан, така че Танабурс, който пръв мина през портата на дървената ограда, бе посрещнат с яростно квичене.
Изплашените прасенца обаче не можеха да внушат страх на един друид, за това беше необходимо много повече. Танабурс беше облечен с мръсна сива роба, извезана със зайци и полумесеци. Той застана на портата и вдигна ръце над бръснатата си глава. Друидът носеше жезъл, увенчан с полумесец. Той го завъртя три пъти от изток на запад и след това започна да вие срещу кулата на Мерлин. Едно прасенце се шмугна покрай краката му, забоксува в калта при портата и хукна надолу по склона. Танабурс зави отново без да помръдне — проверяваше дали на Хълма са скрити невидими врагове.
Старецът млъкна и се ослуша. Няколко секунди се чуваше само плющенето на знамето и тежкото дишане на мъжете, изкачили стръмната пътека след своя маг. Гудован, писарят на Мерлин, беше застанал до мен, увил ръцете си с петносани от мастило платнени ленти, за да се предпази от студа.
— Кой е този? — попита той. Точно тогава остър писък отговори на предизвикателството на Танабурс и Гудован целия потръпна. Писъкът дойде от вътрешността на замъка и аз знаех, че това беше Нимю.
Танабурс изглеждаше ядосан. Той залая като лисица, пипна си слабините, направи знака на злото и заподскача на един крак към замъка. След пет крачки спря и отново предизвикателно зави. Този път нямаше отговор, така че той стъпи и на двата си крака и повика господаря си.
— Влизай, кралю господарю, влизай. Няма опасност.
— Крал ли? — попита ме Гудован.
Казах му кои бяха гостите и попитах защо ли един враг като Гундлеус е дошъл в Инис Уидрин. Гудован се почеса, ухапан от някоя въшка под ризата, сви рамене и рече:
— Политика, момче, политика.
— Каква политика?
Гудован въздъхна сякаш въпросът ми беше доказателство за неизлечима тъпотия, но той винаги така правеше, когато го питаха нещо. След това ми обясни.
— Норуена е млада и може отново да се омъжи. Мордред е невръстно бебе и има нужда от закрила. А кой може да осигури по-надеждна закрила от един крал? Още по-добре би било, ако този крал е враг, защото бракът с принцесата и попечителството над престолонаследника ще го превърнат в приятел на Думнония. Съвсем просто е, нали момче? Ако беше помислил малко, щеще и сам да се досетиш и нямаше да ми губиш времето с глупави въпроси.
Той ме цапна леко по ухото за наказание и добави:
— Но той ще трябва да се откаже от Ледуис за известно време.
— Ледуис? — попитах аз.
— Любовницата на Гундлеус, глупчо. Да не мислиш, че има крал, който спи сам в леглото си? Но за Гундлеус се говори, че е толкова влюбен в Ледуис, че дори се е оженил за нея. Разправят, че я отвел на Могилата на Лиу и накарал своя друид да ги венчае. Само че аз не вярвам кралят на Силурия да е такъв глупак. Ледуис не е от благороден произход. Ти не трябваше ли днес да проверяваш по списъка плащанията на рентите, както ти нареди Хюел?
Предпочетох да не отговарям на този въпрос и се загледах в Гундлеус и неговите телохранители, които внимателно стъпваха по разкаляната пътека към сградата. Силурският крал беше висок, добре сложен мъж на около тридесет години. Трябва да е бил съвсем млад, когато неговите воини заловиха майка ми, а мен хвърлиха в ямата на смъртта. От онази черна и кървава нощ бяха изминали десетина години, но той беше все така красив, с дълга черна коса, а по двуострата му брада нямаше нито един бял косъм. Той носеше наметало от лисичи кожи, кожени ботуши до коленете, червеникавокафява туника, а мечът му беше скрит в червена ножница. Мъжете от охраната му бяха облечени с подобни дрехи. Те всички бяха доста едри и се извисяваха над недъгавите копиеносци на Друидан. Силурците бяха въоръжени с мечове, но не носеха нито едно копие или щит, а това беше доказателство, че са дошли с мир.
Когато Танабурс мина покрай мен, аз неволно се свих. Бил съм толкова малък, когато ме е хвърлил в ямата. Невъзможно беше старецът да познае в мен момчето, измамило смъртта. Освен това след като тогава не успя да ме убие, сега нямаше защо да се страхувам от него. Въпреки това аз се свих пред друида на Силурия. Той имаше сини очи, дълъг нос и отпусната лигава уста. Танабурс беше закачил малки кости по краищата на дългата си провиснала коса и те тракаха при всяко негово движение. Епископ Бедуйн тръгна в крак с Гундлеус, за да го поздрави с добре дошъл и да го увери каква чест беше за Хълма това кралско посещение. Двама от хората на Гундлеус носеха тежък сандък, в който вероятно бяха подаръците за Норуена.
Гостите забиха знамето с лисицата в земята пред вратата и влязоха в замъка. Хората на Лайгесак застанаха отпред и не пускаха никого вътре. Но аз бях израсъл на Хълма и знаех как да се промъкна. Изтичах покрай южната стена, покатерих се по купа с трупите, отместих една от кожените завеси, прехвърлих се през прозореца и се спуснах на пода. След това се скрих зад плетените кошове, в които държахме празничните дрехи. Една от робините на Норуена ме видя, а може би и някои от хората на Гундлеус, но никой не ми обърна внимание.
Норуена седеше на дървен стол в средата на залата. Вдовстващата принцеса не беше красавица: лицето й беше сипаничево и кръгло като месечина с малки свински очички и тънки, недоволно свити устни. Но всичко това нямаше никакво значение. Великите мъже не се женеха за принцеси заради тяхната красота, а за властта, която жените им носеха чрез своите зестри. Все пак Норуена се беше подготвила много грижливо за това посещение. Беше облечена в бледо синя рокля от фин вълнен плат, която покриваше пода около нея. Тъмната й коса беше сплетена на плитки, които прислужничките бяха увили около главата й и украсили с цветчета. Принцесата носеше тежка златна огърлица, три златни гривни на китката си, а на гърдите й висеше обикновен дървен кръст. Тя явно беше нервна, тъй като свободната й ръка не спираше да си играе с кръста. С другата си ръка принцесата придържаше престолонаследника на Думнония, принц Мордред, увит във фино ленено сукно и покрит с наметало в чуден златист цвят, което беше непромокаемо, защото беше напоено с восък.
Крал Гундлеус хвърли бегъл поглед на Норуена и се изпружи на стола срещу нея с вид на човек, за
