— Наистина ли?
— Кълна се в честта си, господарю. Аз съм син на твоя враг.
Все още не сваляше поглед от мен, после започна да се смее. Смееше се високо и искрено, чак се разплака. Изтри сълзите си с ръка и поклати глава развеселен.
— Скъпи Дерфел! Само да знаеха Утър и Аел! Утър и Аел, големите врагове, а техните синове — приятели. Съдбата е неумолима.
— Аел може и да знае — казах аз, спомняйки си как внимателно ме бе укорил, за дето не бях потърсил Ърс.
— Сега той е наш съюзник — вдигна рамене Артур, — независимо дали искаме или не. Освен ако решим да не се бием.
— Да не се бием ли? — ужасих се аз.
— Понякога единственото, което ми се иска — тихо каза Артур, — е да си върна Гуинивиър и Гуидър и мирно да заживея с тях в някоя малка къщурка. Даже се изкушавам да положа още една клетва, Дерфел, ако Боговете ми върнат семейството, никога вече да не ги безпокоя. Ще си намеря къща като твоята в Поуис, помниш ли?
— Кум Исаф — казах аз и се зачудих как изобщо можеше да му мине на Артур през ума, че Гуинивиър може да бъде щастлива на такова място.
— Точно като Кум Исаф — кимна той замечтано. — Рало, няколко ниви, един син, когото да възпитавам, крал, когото да уважавам и песни вечер край огнището.
Той се обърна и отново се загледа на юг. Източно от долината се издигаха стръмни зелени хълмове, а хората на Сердик не бяха много далеч от тези хълмове.
— Уморен съм от всичко това — промълви Артур и ми се стори, че едва сдържа сълзите си. — Само си помисли, Дерфел. Всичко, което направихме — всичките пътища, съдилища и мостове, които построихме, всичките спорове, които разрешихме и цялото благоденствие, което постигнахме — всичко това унищожено от една религия. От една религия! — плю той отвъд укрепленията. — Нима си струва да се биеш за Думнония?
— Струва си да се биеш за душата на Даян — казах аз. — И докато Динас и Лавейн са живи, аз ще се бия. Моля се, господарю, да няма смърт, за която да отмъщаваш, но все пак ти трябва да се биеш. Ако Мордред е мъртъв, ти си кралят, а ако е жив, трябва да изпълним клетвата си.
— Клетви — сърдито каза Артур. Сигурно си спомни какво бяхме говорили за клетвите край морето, когато Изолда трябваше да умре. — Клетви — повтори той.
Но единственото, което ни бе останало, бяха именно клетвите, защото клетвите бяха нашият пътеводител във време на хаос, а сега в Думнония бе настъпил хаос. Защото някой бе освободил силата на Свещения съд и бе предизвикал ужаса, който заплашваше да погълне всички ни.
Онова лято Думнония беше като гигантска табла за игра, а Ланселот още с първото хвърляне бе заел половината от нея. Остави долината на Темза на саксите, но останалата част от страната бе негова, благодарение на християните, които се биеха всеотдайно за него, само защото на щита му имаше изобразена риба — техният мистичен знак. Мисля, че Ланселот беше християнин колкото и Мордред, но мисионерите на Сенсъм бяха разпространили своето хитро послание и за горките измамени християни в Думнония Ланселот бе предтеча на Христос.
Ланселот не бе спечелил всички точки. Заговорът му срещу живота на Артур се бе провалил, а докато беше жив Артур, Ланселот бе в опасност. Същия ден, в който аз пристигнах в Глевум, той се опита да изчисти таблата за игра. Опита се да спечели цялата игра.
Изпрати конник с обърнат щит и стрък имел, привързан към върха на копието. Вестоносецът канеше Артур в Дун Сейнач, древно землено укрепление на няколко мили южно от Глевум. Съобщението гласеше още същия ден Атрур да отиде в тази стара крепост. Неговата безопасност била гарантирана, но той можел да вземе със себе си колкото иска копиеносци. Заповедният тон на посланието почти предизвикваше отказ, но в края на съобщението се казваше, че там Артур ще получи новини от Гуинивиър. Ланселот сигурно е знаел, че това обещание ще изкара Артур от Глевум.
И наистина час по-късно той напусна крепостта. С него тръгнахме още двадесет души, всички в пълно бойно снаряжение под палещото слънце. Над стръмните хълмове, които се издигаха източно от широката Севърнска долина, се носеха големи бели облаци. Можехме да тръгнем по пътищата, които се виеха през онези хълмове, но там имаше много удобни места за засада. Затова ние тръгнахме по римския път на юг по долината, който минаваше през нивята с ръж и ечемик, изпъстрени с алени макове. След час завихме на изток и дълго време вървяхме край жив плет, побелял от цветовете на глога. После пресякохме поляна почти готова за коситба и стигнахме до обраслия с трева склон на хълма, където се издигаше старата крепост. Подплашихме стадо овце, докато се катерехме нагоре. Склонът бе толкова стръмен, че аз предпочетох да сляза от коня и да го поведа за юздите. Тревата бе изпъстрена с цветове в розово и кафяво.
На стотина крачки от върха спряхме. Аз продължих сам напред, за да се убедя, че не са ни поставили засада зад дългите покрити с трева укрепления. Задъхах се и потънах в пот докато се изкача върху насипа. От другата му страна не се криеха врагове. Всъщност древната крепост изглеждаше пуста. Единствените живи същества, които се мернаха, бяха два диви заека, изплашени от внезапната ми поява. Тишината на върха ми се стори подозрителна, но след малко сред ниските дървета, които растяха в северната част на укреплението, се появи самотен конник. Той носеше копие, което демонстративно хвърли на земята, обърна щита си наопаки и слезе от коня. След него от горичката излязоха още десетина мъже. Те също хвърлиха копията като да ме уверяваха, че ще спазят обещаното примирие.
Махнах на Артур да се изкачи до укреплението. Конете на хората му се появиха край насипа и тогава Артур и аз тръгнахме напред. Артур беше с най-хубавата си ризница. Не идваше като молител, а като воин, блеснал с плочестата си сребърна ризница, а на шлема му се вееха красиви бел пера.
От групата срещу нас също се отделиха двама души и тръгнаха да ни пресрещнат. Мислех, че ще видя самия Ланселот, но вместо него видях Борс, братовчед и велик боец на краля на белгите. Борс беше висок чернокос мъж с голяма брада и широки рамене, способен воин, който минаваше през живота като бик там, където неговият господар се промъкваше като змия. Нямах нищо против Борс, нито той против мен, но нашите кралски клетви ни задължаваха да бъдем врагове.
Борс учтиво кимна за поздрав. Той носеше ризница, но другарят му беше облечен в свещеническо расо. Беше епископ Сенсъм. Появата му тук ме изненада, защото Сенсъм обикновено не взимаше страна открито. Затова си помислих, че щом така явно показва своята обвързаност с Ланселот, малкият господар на мишките вероятно бе съвсем сигурен в победата. Артур хвърли презрителен поглед на Сенсъм и се обърна към Борс.
— Имал си новини за съпругата ми — каза Артур грубо.
— Тя е жива — отговори Борс — и е в безопасност, синът ти също.
Артур затвори очи. Не можеше да скрие облекчението си, в интерес на истината за момент дори загуби дар слово.
— Къде са те? — попита след като се посъвзе.
— В Морския дворец под стража.
— И жени ли пленявате? — попитах аз презрително.
— Те са под стража, Дерфел — отвърна Борс също така презрително, — защото християните в Думнония избиват враговете си. А тия християни, лорд Артур, никак не обичат жена ви. Моят крал Ланселот е взел жена ви и сина ви под своя закрила.
— ТОгава твоят крал и господар Ланселот може да ги изпрати на север и да нареди на стражата да ги придружи — предложи Артур с едва доловим сарказъм.
— Не — отсече Борс. Беше гологлав и под горещото слънце по широкото му покрито с белези лице се стичаше пот.
— Не? — заплашително сви очи Артур.
— Имам съобщение за вас, лорд — каза Борс дръзко, — а то е следното. Моят крал и господар ви дава
