спеше, защото забелязах, че се усмихва под мустак, но държеше очите си затворени и като че ли изобщо не ни слушаше.
Кълхуч се отнесе с презрение към думите на Борс. Твърдеше, че Ланселот никога не би убил Гуинивиър и че Артур трябваше само да поведе хората си на юг и тронът щеше да падне в ръцете му.
— Утре! — обърна се Кълхуч към Артур. — Тръгваме утре и след два дни всичко ще бъде свършено.
Кунеглас бе малко по-предпазлив, защото според него Артур трябваше първо да изчака и останалите копиеносци от Поуис. Но Кунеглас беше убеден, че щом пристигнат хората му, трябва да обявим война и да тръгнем на юг.
— Колко наброява войската на Ланселот? — попита той. Артур вдигна рамене.
— Без да броим хората на Сердик ли? Може би триста души.
— Нищо работа! — изрева Кълхуч. — Ще ги избием преди закуска.
— И много фанатизирани християни — предупреди го Артур.
Кълхуч изказа мнението си за християните, от което християнинът Мюриг започна да пелтечи от възмущение. Артур успокои младия крал на Гуент.
— Всички забравяте едно нещо — каза той тихо. — Че аз никога не съм искал да бъда крал. И все още не искам.
На масата за миг настъпи тишина, но някои от воините край стената тихо запротестираха при тези думи на Артур.
— Вече няма значение какво искаш ти — наруши тишината около масата Кълхуч. — Изглежда Боговете са взели това решение вместо теб.
— Ако Боговете искаха да бъда крал, щяха да наредят нещата така, че Утър да се ожени за майка ми.
— Ти какво искаш всъщност? — викна отчаяно Кълхуч.
— Искам да си взема Гуинивиър и Гуидър — тихо отговори Артур. — И да видя Сердик разгромен — добави той преди отново да се вторачи в неравната повърхност на масата. — Искам да живея като обикновен човек — продължи той. — С жена си и сина си, в своя къща със стопанство. Искам мир — за първи път Артур не говореше за цяла Британия, а само за себе си. — Не искам да се оплитам в клетви, не искам вечно да се разправям с амбициите на разни хора и не искам вече да съм съдник, който определя щастието на хората. Иска ми се да направя като крал Тюдрик. Да намеря едно зелено местенце и да заживея там.
— И да изгниеш там — обади се Мерлин, зарязал преструвките си. Артур се усмихна.
— Има толкова неща, които трябва да науча, Мерлин. Защо човек прави два меча от един и същ метал в един и същ огън, а пък единият става хубав, а другият се изкривява при първата битка? Има толкова много неразкрити неща.
— Той иска да стане ковач — обърна се Мерлин към Кълхуч.
— Това, което искам аз са Гуинивиър и Гуидър — твърдо заяви Артур.
— Тогава трябва да дадеш клетва за вярност на Ланселот — обяди се Мюриг.
— Ако отиде в Каер Кадарн да се закълне — мрачно се намесих аз, — ще бъде посрещнат от сто въоръжени мъже, който ще го убият като куче.
— Не и ако бъда придружен от крале.
Всички зяпнахме, а той като че ли се изненада от нашето объркване.
— Крале ли? — обади се най-накрая Кълхуч. Артур се усмихна.
— Съмнявам се, че Ланселот ще се осмели да ме убие, ако крал Кунеглас и крал Мюриг дойдат с мен в Каер Кадарн. Ако застане пред кралете на Британия, Ланселот ще трябва да говори, а започне ли разговор, няма начин да не стигнем до споразумение. Той се страхува от мен, но щом разбере, че няма от какво да се страхува, ще ме остави да живея. Ще остави и семейството ми.
Отново настъпи тишина, докато премисляхме казаното. И пак Кълхуч се обади пръв, по-точно зарева възмутен.
— И ти ще оставиш това копеле Ланселот да стане крал? — думите му бяха посрещнати с одобрение от копиеносците край стената.
— Братовчеде, братовчеде! — опита се Артур да успокои Кълхуч. — Ланселот не е зъл човек. Слаб е, мисля, но не зъл. Той няма планове, няма мечти, а само алчно око и бързи ръце. Грабва каквото му попадне, скътава го някъде и чака да се появи следващата възможност да грабне нещо друго. Сега желае смъртта ми, защото се страхува от мен, но след като разбере, че цената за моята смърт е твърде висока, ще приеме онова, което може да получи без нищо да дава.
— Ще приеме смъртта ти, глупако! — стовари юмрука си върху масата Кълхуч. — Ще ти каже хиляди лъжи, ще те уверява в приятелство и щом твоите крале си заминат, той ще плъзне меч между ребрата ти.
— Ще ме излъже, разбира се — съгласи се Артур спокойно. — Всички крале лъжат. Няма кралство, което да се управлява без лъжи, защото обикновено градим авторитета си на лъжи. Плащаме на менестрелите да превръщат дребните ни победи във велики триумфи и дори понякога сами започваме да вярваме на лъжите, които се носят от устата им. Ланселот с удоволствие би повярвал на всички тези песни за себе си, но истината е, че той е слаб и отчаяно се стреми да има силни приятели. Сега се страхува от мен, защото ме мисли за враг, но като разбере, че не съм негов враг, ще разбере и друго — че има нужда от мен. Ще има нужда от всеки мъж, ако иска да отърве Думнония от Сердик.
— А кой покани Сердик в Думнония? — възропта Кълхуч. — Ланселот!
— И скоро ще съжалява затова — спокойно каза Артур. — Той се възползва от Сердик, за да вземе каквото иска, но ще открие, че Сердик е опасен съюзник.
— Нима би искал да се биеш за Ланселот? — попитах аз ужасен.
— Ще се бия за Британия — твърдо заяви Артур. — Не мога да карам хората да умират, за да стана това, което не искам да ставам, но мога да ги поведа на война за собствените им домове, съпруги и деца. За това се бия аз. За Гуинивиър. И за разрома на Сердик, а след като го разгромим, какво значение има кой управлява Думнония? Все някой трябва да управлява, а смея да твърдя, че Ланселот ще бъде по-добър крал от Мордред.
Отново настъпи тишина. Хрътка изскимтя някъде в залата, кихна копиеносец. Артур ни огледа един по един и видя, че все още сме объркани.
— Ако се бия с Ланселот, ще имаме пак Британия отпреди битката в долината Лъг. Британия, в която ние се бием помежду си, вместо да воюваме със саксите. Тук има само един принцип и това е старото убеждение на Утър, че саксите трябва да се държат далеч от Севърнско море. А сега — продължи той енергично — саксите са по-близо до Севърн от когато и да било. Ако се бия за трон, който не искам, ще дам възможност на Сердик да превземе Кориниум, после и този град, а ако той наистина превземе Глевум, ще се вмъкне помежду ни. Ако се бия с Ланселот, саксите ще спечелят. Ще превземат Думнония и Гуент, а после ще тръгнат и на север към Поуис.
— Точно така — изръкопляска Мюриг.
— Аз няма да се бия за Ланселот — гневно заявих аз и Кълхуч изръкопляска пък на мен. Артур ме погледна с усмивка.
— Скъпи ми приятелю, аз и не очаквам ти да се биеш за Ланселот, но настоявам хората ти да се бият срещу Сердик. А цената, която ще предложа на Ланселот за помощта ти срещу Сердик, е той да ти предаде Динас и Лавейн.
Взрях се в него. До този момент не бях разбрал колко далеч бе стигнал в разсъжденията си. Всички ние виждахме само предателството на Ланселот, а Артур мислеше единствено за Британия и за неотложната необходимост да държим саксите далеч от Севърн. Щеше да премахне враждебното отношение на Ланселот към себе си, да го застави да задоволи жаждата ми за отмъщение и да се заеме с разгрома на саксите.
— А християните — попита иронично Кълхуч. — Да не мислиш, че ще те оставят да се върнеш в Думнония? Тия копелета ще те посрещнат с погребална клада.
Мюриг отново пискливо запротестира, но Артур го усмири.
— Религиозната ревност на християните ще се укроти — каза Артур. — То е като лудост. Щом се изтощат, ще се върнат по домовете си да събират парчетата на разбития си живот. И когато Сердик бъде разгромен, Ланселот ще може да наложи мир в Думнония. А аз просто ще си живея със семейството и това
