— Естествено, все някой трябва да има в ада. Но за вас се още има време да приемете истинската вяра.
И двамата със Сийнуин отклонихме поканата му да ни покръсти, а на следващата сутрин Сийнуин замина за Поуис заедно с Моруена, Серен и други съпруги и деца. Ние, копиеносците, прегърнахме семействата си и ги изпратихме на север. Мюриг им даде отряд да ги придружи до Поуис. Аз също отделих шестима от моите хора, като им заповядах да се върнат на юг веднага щом предадат жените под охраната на Кунеглас. Поуиският друид Малейн също тръгна с жените, но с нас останаха Мерлин и Нимю, чието желание да намерят Свещения съд отново се бе разпалило като в дните, когато бродехме по Тъмния път.
Крал Мюриг пътува с нас до Глевум. Глевум беше думнонски град, но точно на границата с Гуент и неговите стени пазеха земята на Мюриг, затова той, доста разумно, бе поставил гарнизон от свои копиеносци там, за да е сигурен, че размириците в Думнония няма да се разпространят и на север в Гуент. Трябваше ни половин ден, за да стигнем до Глевум и там в голямата римска зала, където Утър проведе своя последен Велик съвет, заварих моите хора, тръгнали с Артур, когато аз отидох да търся майка си; воините на Артур и самия Артур.
Той ме видя да влизам в залата и изразът на облекчение, който се изписа на лицето му, бе толкова трогателен, че ми потекоха сълзи. Моите копиеносци, пътували с Артур, радостно завикаха. Известно време разменяхме приветствия и новини. Аз им разказах за Ърмидс хол, изброих загиналите мъже, уверих хората си, че съпругите им са живи и здрави. После погледнах към Артур.
— Убиха Даян — промълвих аз.
— Даян — повторих и сълзите ми отново потекоха.
Артур ме изведе от залата, сложил ръка на раменете ми ми. Тръгнахме към укрепленията на Глевум, където всички бойни платформи вече бяха заети от хората на Мюриг с техните червени наметала. Артур ме накара да му разкажа всичко отначало — от момента, в който се разделихме при кръста на Кадок докато ние, оцелелите от Ърмидс хол, се качихме на кораба в Абона.
— Динас и Лавейн — мрачно произнесе той. Измъкна Екскалибур и целуна сивото острие. — Твоето отмъщение е и мое — каза той официално и прибра меча в ножницата.
Известно време мълчахме облегнати на стената и загледани към широката долина на юг от Глевум. Всичко изглеждаше така спокойно там. Тревата бе почти готова за сенокос, а сред покаралата царевица грееха алени макове.
— Чул ли си нещо за Гуинивиър? — наруши тишината Артур. Долових отчаяние в гласа му.
— Не, господарю.
Той потръпна, но се овладя.
— Християните я мразят — тихо отрони той, после съвсем неочаквано за него докосна желязото по дръжката на Екскалибур, за да се предпази от зло.
— Тя има охрана, господарю — опитах се да му вдъхна надежда. — А и дворецът й е край морето. Ще избяга, ако види, че я грози опасност.
— Къде? В Брослианд ли? Ами ако Сердик изпрати кораби? — Артур затвори за миг очи, после тръсна глава. — Можем само да чакаме вести.
Попитах го за Мордред, но не беше чул нищо повече от нас.
— Сигурно е мъртъв — мрачно предположи той, — защото ако бе избягал, досега да е стигнал до нас.
Беше разбрал нещо за Сеграмор, но новините бяха лоши.
— Сердик му е нанесъл много тежък удар. Превзел е Каер Амбра и Калева. Сега обсажда Кориниум. Преди това Сеграмор успял да увеличи гарнизона на Кориниум с двеста души, така че ще могат да издържат поне още няколко дни. Но храната им ще свърши до края на месеца. Изглежда пак сме във война — изсмя се той дрезгаво. — Ти излезе прав за Ланселот. Какъв слепец съм бил. Мислех го за приятел.
Нищо не отговорих, само го погледнах и с изненада забелязах, че косата на слепоочията му бе посребряла. На мен все още ми изглеждаше млад, но ако някой го беше срещнал тогава за първи път сигурно, щеше да прецени, че вече е на средна възраст.
— Как можа Ланселот да доведе Сердик в Думнония — разгневи се Артур, — как можа да насърчи лудостта на християните?
— Просто иска да бъде крал на Думнония — вдигнах рамене аз, — и има нужда от техните копия. А Сенсъм иска да бъде неговият главен съветник, неговият кралски ковчежник и всичко друго.
Артур потръпна.
— Наистина ли мислиш, че Сенсъм е планирал убийството ни в долината на Кадок?
— А кой друг? — попитах аз. Бях убеден, че именно Сенсъм първи свърза рибата от щита на Ланселот с името на Христос и именно Сенсъм бе докарал до лудост религиозната ревност на християните, които отвориха пътя на Ланселот към трона на Думнония. Съмнявах се дали Сенсъм наистина вярваше в неизбежното завръщане на Христос, но със сигурност искаше да притежава безгранична власт, а Ланселот беше неговият кандидат за трона на Думнония. Успееше ли Ланселот да задържи трона, всички нишки на властта щяха да се върнат обратно в лапите на мишия господар. — Опасен е този дребен кучи син — казах аз ядно, — трябваше да го убием преди десет години.
— Горката Моргана — въздъхна Артур. После смръщи вежди. — Къде сбъркахме, Дерфел?
— Ние ли? — възмутих се аз. — Ние нищо не сме сбъркали.
— Така и не разбрахме какво искат християните, но какво ли можехме да направим, дори и да бяхме разбрали? Те нямаше да приемат нищо друго освен пълна и окончателна победа.
— Ние нищо не сме им направили. Календарът ги подлуди. Тая 500-на година.
— А аз се надявах, че сме излекували Думнония от лудостти.
— Дадохме им мир, господарю — казах аз, — и мирът позволи на лудостта им да се развихри. Ако през всичките тези години се бяхме били със саксите, цялата енергия на християните щеше да отиде в битката за оцеляване, но вместо това ние им дадохме възможност да разпалят идиотизма си.
Артур вдигна рамене.
— А сега какво ще правим?
— Сега ли? — погледнах го аз. — Ще се бием!
— С какво? — мрачно попита той. — Сердик е вързал ръцете на Сеграмор. Кунеглас ще изпрати копиеносци, сигурен съм, но Мюриг няма да участва.
— Няма ли? — разтревожих се аз. — Но нали се закле при Кръглата маса!
Артур тъжно се усмихна.
— Как ни преследват клетвите, Дерфел. А в тези тъжни дни, мъжете като че ли дават клетви с толкова лека ръка. И Ланселот се закле при Кръглата маса, нали? Но както казва Мюриг, след като Мордред е мъртъв, няма „casus belli“ — латинската фраза прозвуча мрачно в устата му, и аз си спомних как Мюриг използва същите думи преди битката в долината Лъг и как Кълхуч се бе подиграл с ерудицията на краля, правейки се, че не разбира — „Какво се бели?“ — попита той тогава.
— Но Кълхуч ще дойде — казах аз.
— Ще дойде да се бие за земята на Мордред? — вдигна вежда Артур. — Съмнявам се.
— Да се бие за теб, господарю. Защото ако Мордред е мъртъв, ти си кралят.
Той посрещна това с горчива усмивка.
— Крал на какво? На Глевум ли? — засмя се той. — Имам теб, имам Сеграмор, имам и там каквото ми даде Кунеглас, а Ланселот има цяла Думнония и Сердик.
Повървяхме мълчаливо, после той ме погледна с крива усмивка.
— Е, имаме и един друг съюзник, макар и да не можем да го наречем приятел. Аел се е възползвал от отсъствието на Сердик и си е взел Лондон. Може пък той и Сердик да се избият помежду си.
— Аел ще бъде убит от сина си, а не от Сердик.
Артур ме погледна недоумяващо.
— Какъв син?
— Това е проклятието, а аз съм сина на Аел.
Той спря и се вгледа в мен да се увери, че не се шегувам.
— Ти? — попита невярващо.
— Аз, господарю.
