охраната на Мордред са мъртви, както и копиеносците от Каер кадарн. Сей и хората му са избити в Иска, а ако не са мъртви, бягат. Християните са се надигнали, Дерфел. Чувам, че бележели къщите си със знака на рибата и хората във всяка къща, която не носи този знак, били избивани — Мерлин продължи да върви в мрачно мълчание. — Прочистват Британия заради идването на техния Бог — добави той след малко.
— Но Ланселот не е убил Сеграмор — казах аз, надявайки се това да е вярно, — а Сеграмор има цяла армия.
— Сеграмор е жив — увери ме Мерлин и след това ми поднесе най-лошата новина за тази ужасна нощ, — но е бил нападнат от Сердик. Струва ми се — продължи той, — че Ланселот и Сердик са се споразумели да си поделят Думнония. Сердик ще вземе пограничните земи, а Ланселот ще управлява останалите.
Нямаше какво да кажа. Струваше ми се непонятно. Сердик бе навлязъл в Думнония? А християните се бяха надигнали, за да поставят Ланселот на трона? И всичко бе станало толкова бързо, за няколко дни, а ние не бяхме доловили никакво предизвестие, за онова което се е готвело, преди да напуснем Думнония.
— Имаше предизвестия — обади се Мерлин, прочел мислите ми. — Имаше, но никой от нас не ги възприе сериозно. Кой се интересуваше от това, че няколко християни си рисуват риби по стените на къщите си? Кой обръщаше внимание на техните истерии? Дотолкова свикнахме с гръмките приказки на техните свещеници, че никой вече не слушаше какво точно приказват. И кой от нас повярва, че техният Бог ще дойде в Британия след четири години време? Имаше предизвестия, Дерфел, навсякъде около нас, ала ние бяхме слепи за тях. Но това не е причината за целия този ужас.
— Сенсъм и Ланселот го причиниха — изръмжах аз.
— Свещения съд го донесе — поправи ме Мерлин. — Някой го е използвал, Дерфел, и е освободил силата му. Подозирам, че Свещения съд е у Динас и Лавейн, но те не знаят как да го контролират, затова разляха ужаса му по тази земя.
Вървях и мълчах. Севърнско море вече се виждаше — сребристочерна подвижна повърхност под гаснещата луна. Сийнуин тихо плачеше и аз я хванах за ръка.
— Открих кой е баща ми — опитах се аз да я отклоня от мъката й. — Едва вчера разбрах това.
— Твоят баща е Аел — спокойно каза Мерлин. Аз зяпнах.
— Как разбра?
— По лицето ти, Дерфел. Тази нощ, когато се втурна през портата, само мечото наметало ти липсваше, иначе беше досущ като него — усмихна ми се Мерлин. — Аз те помня като сериозно малко момче, което само пита и се мръщи, а тази нощ ти се появи като воин на Боговете, ужасяваща грамада от желязо и стомана с щит и вълча опашка.
— Вярно ли е това? — попита ме Сийнуин.
— Да — признах аз и се изплаших от начина, по който можеше да реагира на това. Но нямаше защо да се страхувам.
— Тогава Аел трябва да е велик мъж — каза тя убедено, усмихна се тъжно и добави, — лорд принц.
Стигнахме до морето и завихме на север. Нямаше къде другаде да отидем освен в Гуент или в Поуис, където лудостта все още не се беше разпространила. Но изведнъж пътеката свърши — пред нас имаше само кал върху която прииждащия прилив разбиваше до бяло вълните си. От едната ни страна бе морето, а от другата блатата на Авалон. Струваше ми се, че сме попаднали в капан, но Мерлин ни убеди да не се безпокоим.
— Починете си — каза той, — скоро ще дойде помощ.
Мерлин погледна на изток, където над хълмовете зад блатата се бе появила ивица бледа светлина.
— Зазорява се. Нашата помощ ще дойде щом се покаже слънцето — обяви той и седна да поиграе със Серен и нейните котенца. Ние легнахме на пясъка до вързопите си, а нашият менестрел Пирлиг запя Любовната песен на Раянон — любимата песен на Даян. Сийнуин плачеше, прегърнала Моруена, а аз, вперил поглед в неспокойното море, мечтаех за отмъщение.
Слънцето изгря, обещавайки още един прекрасен летен ден над Думнония, само че в този ден облечени в желязо конници щяха да бродят из страната и да ни търсят. Най-накрая Свещения съд бе използван, християните се струпаха под знамето на Ланселот, над страната се стелеше ужас, цялото дело на Артур бе поставено на карта.
Онази сутрин ни търсеха не само хората на Ланселот. Селата из мочурището бяха чули за станалото в Ърмидс хол. Бяха разбрали също, че отвратителната церемония в Инис Уидрин е била християнска сватба. А всеки враг на християните беше приятел на блатните хора, затова техните лодкари, ловци и следотърсачи започнали да кръстосват тресавищата и да ни търсят.
Намериха ни два часа след изгрев слънце и ни поведоха на север по пътеките през блатата, където никой враг нямаше да посмее да ни последва. Вечерта вече бяхме излезли от блатата и бяхме близо до град Абона, откъдето тръгваха кораби за Силурия, натоварени със зърно, грънци, калай и олово. Отряд на Ланселот охраняваше направените от римляните пристани по реката, но хората бяха малко и пръснати на голямо разстояние. Имаше не повече от двадесет копиеносци, които наблюдаваха корабите, при това по- голямата част от войниците бяха полупияни от плячкосан товар с медовина. Избихме ги всички. Смъртта вече беше идвала в Абона, защото върху калния бряг на реката лежаха телата на десетина езичници. Фанатизираните християни, които бяха убили езичниците, вече си бяха отишли, за да се присъединят към армията на Ланселот, а хората, останали в града, бяха много наплашени. Разказаха ни какво се беше случило в града, заклеха се, че са невинни за смъртта на убитите, после залостиха вратите си, всичките белязани със знака на рибата. На следващото утро, щом придойде приливът, ние отплавахме за Иска в Силурия — крепост на река Уск, където някога Ланселот направи първия си дворец като крал на Силурия.
В лодката Сийнуин седна до мен.
— Странно е как войните идват и си отиват заедно с кралете — каза тя.
— Как? — непроумях аз. Тя вдигна рамене.
— Утър умря и веднага започна война, която продължи чак до като Артур уби баща ми, после настана мир. Сега Мордред дойде на трона и пак избухна война. То е като сезоните, Дерфел. Войната идва и си отива — Сийнуин отпусна глава на рамото ми. — И какво ще стане сега? — попита тя.
— Ти и момичетата ще отидете на север, в Каер Сус, а аз ще остана тук и ще се бия.
— Артур ще се бие ли? — попита Сийнуин.
— Ако Гуинивиър е убита — отговорих аз, — ще се бие, докато не остане нито един жив враг. (Не бяхме чули нищо за Гуинивиър, но след като християните вилнееха из цяла Думнония, изглеждаше малко вероятно да са я пощадили.)
— Горката Гуинивиър — промълви Сийнуин, — и горкият Гуидър — добави тъжно. Тя много обичаше сина на Артур.
Акостирахме в река Уск, най-сетне в безопасност на територия, управлявана от Мюриг. Оттам тръгнахме пеш към Буриум, столицата на Гуент. Гуент беше християнска страна, но не беше заразена от лудостта, която вилнееше в Думнония. Гуент вече си имаше крал — християнин и може би това обстоятелство бе достатъчно да поддържа спокойствието на народа. Мюриг хвърли вината върху Артур.
— Той трябваше да унищожи езичеството — каза ни Мюриг.
— Защо, кралю господарю? — пипитах аз. — Самият Артур е езичник.
— Христовата истина е ослепително очевидна, бих казал аз — заяви Мюриг. — Ако някой не може да разбере приливите на историята, сам си е виновен за това. Бъдещето принадлежи на християнството, лорд Дерфел, а езичеството е минало.
— То пък едно бъдеще — презрително изсумтях аз, — щом на историята й остават само още четири години.
— Тя няма да свърши след четири години! — възмути се Мюриг. — Ще започне! Когато Христос отново се върне на земята, лорд Дерфел, започват славни дни! Ние всички ще бъдем крале, всички ще се радваме и ще бъдем благословени.
— С изключение на нас езичниците.
