насочи към брат си, наведе се от седлото и подаде ръка на Лавейн. Скарач отскочи от пътя на коня точно когато Лавейн скочи в спасителната прегръдка на Динас. Пусна Даян и тя се изтърколи далеч от него. Хукнах след коня. Лавейн се бе вкопчил в брат си, който на свой ред отчаяно стискаше седлото и юздите, докато конят препускаше в галоп. Крещях им да спрат и да се бият, но близнаците продължиха лудия си бяг към черните дървета, където се бяха скрили оцелелите им другари. Проклинах душите им. Стоях на портата и ги наричах червеи, страхливци, същества на злото.
— Дерфел? — повика ме Сийнуин. — Дерфел?
Престанаха да проклинам и се обърнах към нея.
— Жив съм — казах аз, — жив съм.
— О, Дерфел! — изстена тя и едва тогава видях, че Сийнуин държеше Даян и че бялата рокля на Сийнуин вече не беше бяла, а червена.
Изтичах към тях. Даян се бе свила в ръцете на майка си. Изпуснах меча, дръпнах шлема от главата си и паднах на колене край тях.
— Даян? — прошепнах. — Любов моя!
Видях как душичката й мъждука в очите. Тя ме видя — наистина ме видя — видя и майка си преди да умре. Погледна ни за миг и малката й душа отлетя, тихо като разперени в мрака криле, безшумно като пламък на свещ, изгасен от полъха на вятър. При скока върху седлото на брат си Лавейн бе отрязъл гърлото й и сега малкото й сърчице се отказа от борбата за живот. Но преди това тя наистина ме видя. Знам, че ме видя. Видя ме и тогава умря, прегърнах и нея, и майка й и заплаках като дете.
Плачех за моята малка хубава Даян.
Бяхме взели четирима пленници, освен ранените. Единият беше от Сакската гвардия, другите трима бяха белги. Мерлин ги разпита и когато свърши аз посякох и четиримата на парчета. Заклах ги. Убивах, изпълнен с бесен гняв, плачех и убивах, сляп за всичко друго освен за тежкия Хюелбейн в ръцете си и за празното удовлетворение, което чувствах докато сечах къс по къс плътта им. Един по един, пред моите хора, пред Сийнуин, пред Норуена и Серен, насякох и четиримата мъже и когато всичко свърши, Хюелбейн бе мокър от върха до дръжката, а аз продължавах да сека безжизнените им тела. Ръцете ми до лактите бяха подгизнали в кръв, яростта ми можеше да запълни целия свят, но не можеше да върне моята малка Даян.
Исках да убивам още хора, но ранените врагове вече бяха убити. Като нямаше вече на кого да отмъщавам, така както си бях кървав, отидох при ужасените си дъщери и ги прегърнах. Не можех да спра сълзите си, те също. Притисках ги сякаш моя живот зависеше от техния. След това ги отнесох при Сийнуин, която продължаваше да люлее мъртвото телце на Даян. Нежно разделих ръцете на Сийнуин и ги поставих върху раменете на живите й деца. Вдигнах телцето на Даян и го понесох към горящия склад. Мерлин дойде с мен. Той докосна челото на Даян с жезъла си и кимна. Време е, казваше ми Мерлин, да оставим душата на Даян да пресече моста на мечовете. Но преди това я целунах. После положих тялото й на земята и с ножа си отрязах голям кичур от златната й коса, който грижливо поставих в джоба. След това я вдигнах, целунах я за последен път и хвърлих трупа й в пламъците. Косата и малката й бяла рокля пламнаха с ярки пламъци.
— Засилете огъня! — викна Мерлин към хората ми. — Засилете го!
Те разкъсаха една от колибите и превърнаха огъня в пещ, която трябваше да превърне тялото на Даян в нищо. Душата й вече отлиташе към новото си тяло от сянка в Отвъдния свят, погребалната й клада ревеше в нощта, а аз стоях на колене край пламъците с празна опустошена душа. Мерлин ме повдигна.
— Трябва да вървим, Дерфел.
— Знам.
Той ме прегърна и ме задържа в прегръдките си като баща, утешаващ сина си.
— Ако бях успял да я спася — тихо каза Мерлин.
— Ти опита — промълвих аз и се проклех, задето толкова дълго се бях мотал в Инис Уидрин.
— Да вървим — потупа ме нежно Мерлин, — много път ни чака до зори.
Взехме малкото неща, които можехме да носим. Аз смених окървавената си ризница с по-хубавата плетена ризница със златните пръстени по краищата. Серен взе три котенца в една кожена торба, Моруена взе хурка и вързоп с дрехи, а Сийнуин приготви чанта с храна. Бяхме всичко осем души — копиеносци, семейства, слуги и роби. Всеки от тях бе хвърлил в погребалната клада по някакъв малък дар — най-вече парченца хляб, но Гулидин, слугата на Мерлин, хвърли в пламъците върбовата лодчица на Даян, за да може тя да си я кара из потоците и езерата в Отвъдния свят.
Сийнуин, която вървеше между Мерлин и Малейн, друида на Кунеглас, попита какво става с децата в Отвъдния свят.
— Играят — каза Мерлин с цялия си предишен авторитет. — Играят под ябълковите дървета и ви чакат.
— Ще бъде щастлива там — увери я и Малейн. Той беше висок, слаб и прегърбен млад човек, носеше стария жезъл на Иорует. Изглеждаше потресен от ужасите на изминалата нощ, и очевидно се плашеше от мръсната и окървавена Нимю. Превръзката за окото й бе изчезнала, а косата й висеше порвиснала и сплетена.
След като разбра какво очаква Даян, Сийнуин дойде при мен. Аз все още се измъчвах и се обвинявах, задето се бях задържал толкова дълго да гледам брачната церемония на Ланселот, но Сийнуин вече беше по-спокойна.
— Така й било писано, Дерфел — каза тя, — сега тя е щастлива. А и ти си жив — хвана ме Сийнуин за ръка. — Казаха ни, че си мъртъв. И ти, и Артур.
— И той е жив — уверих я аз. Вървях мълчалив след двата бели силуета на друидите. — Един ден — дадох глас на мислите си аз — ще намеря Динас и Лавейн. Смъртта им ще бъде ужасна.
Сийнуин стисна ръката ми.
— Бяхме толкова щастливи — промълви тя. Отново бе започнала да плаче. Опитах се да намеря думи да я утеша, но никой не можеше да ни обясни защо Боговете ни бяха отнели Даян. Зад нас пожарът в Ърмидс хол ревеше и пращаше огнени пламъци към черното небе. Сламенният покрив бе пламнал и огънят изпепеляваше целия ни предишен живот.
Вървяхме по една извиваща край блатото пътечка. Луната се бе изплъзнала от облаците и хвърляше сребриста светлина върху тръстиките и върбите и върху плитката набраздена от вятъра вода. Отивахме към морето, но изобщо не бях помислил какво ще правим стигнем ли брега. Хората на Ланселот щяха да ни търсят, това бе повече от сигурно. Трябваше да намерим някъде убежище.
Мерлин разпита пленниците преди да ги избия и сега разказа на Сийнуин и на мен каквото бе научил. Голяма част от това вече знаехме. Мордред бил убит по време на лов, но един от пленниците твърдял, че кралят бил убит от бащата на изнасилена от Мордред девойка. Говорело се, че Артур е мъртъв и затова Ланселот се обявил за крал на Думнония. Християните го приветствали с радост, вярвайки, че Ланселот е техният нов Йоан Кръстител, човекът предизвестил първото идване на Христос на земята, точно както Ланселот щял да предизвести неговото второ пришествие.
— Артур не умря — уточних аз мрачно. — Трябваше да умре и аз трябваше да умра с него, но заговорът не успя. И как така Ланселот е разбрал толкова бързо за смъртта му, след като аз видях Артур само преди три дни?
— Не е разбрал — спокойно отбеляза Мерлин. — Само се е надявал, че всичко върви по план.
Аз се изплюх.
— Това е работа на Сенсъм и на Ланселот — гневно заключих аз. — Ланселот вероятно е организирал убийството на Мордред, а Сенсъм нашето. Сега Сенсъм си има желаното християнско кралство, а Ланселот има Думнония.
— Само дето ти си жив — тихо се обади Сийнуин.
— И Артур е жив — добавих аз. — А ако Мордред наистина е мъртъв, тогава тронът принадлежи на Артур.
— Само ако разгроми Ланселот — отбеляза сухо Мерлин.
— Разбира се, че ще разгроми Ланселот — презрително заявих аз.
— Сега Артур е слаб — предупреди ме внимателно Мерлин. — Десетки от хората му са избити. Всички от
