На следващата сутрин продължих пътя си на изток. През нощта се бяха струпали облаци и зората ме посрещна със ситен студен дъжд, който ме шибаше в лицето. Римският път, разрушен и обрасъл с плевели, минаваше през гъста гора и колкото повече напредвах, толкова по-мрачен ставах. От всичко, което чух в укреплението на Кариг, стана ясно, че Гуент няма да подкрепи Артур. Младият крал на Гуент, Мюриг, никога не е бил пламенен воин. Неговият баща Тюдрик си даваше сметка, че бритите трябва да се обединят срещу общия си враг, но Тюдрик се бе оттеглил от трона и живееше като монах край река Уай, така че сега главнокомандващ бе синът му Мюриг. Без добре обучените воини на Гуент Думнония щеше да бъде обречена на сигурна гибел, освен ако сияещото голо момиче не бе предизвестило чудотворна намеса на Боговете. Или ако Аел повярваше на лъжата на Артур. А дали Аел изобщо щеше да ме приеме? Дали изобщо щеше да повярва, че аз съм негов син? В редките случаи когато сме се срещали сакският крал се бе отнасял много любезно с мен, но това не значеше нищо, защото аз си оставах негов враг. Така че колкото повече напредвах под този неприятен ситен дъжд сред високите мокри дървета, толкова повече се отчайвах. Бях сигурен, че Артур ме бе изпратил на смърт, и което бе по-лошо, че бе направил това с безцеремонната грубост на губещ комарджия, който рискува всичко при последното хвърляне в играта.
След няколко часа гората свърши и трябваше да яздя сред широка открита долинка, сред която течеше поток. Пътят преминаваше през плитката вода, а край брода бе издигната могила, половин човешки бой висока, от която стърчеше мъртъв бор, окичен с дарове. Магията ми беше непозната, така че нямах представа дали украсеното дърво пазеше пътя, който пресичаше потока, или беше просто плод на детска игра. Слязох от коня и се приближих. Оказа се, че предметите, висящи по чупливите клонки, бяха малки кости от човешки гръбнак. Ясно ми стана, че това не беше детска игра? Плюх до могилата, за да предотвратя злото, което витаеше около нея, докоснах желязото по дръжката на Хюелбейн, и тогава поведох коня си през брода.
Тридесетина крачки след потока отново започваше гора, но не бях изминал и половината от това разстояние, когато иззад сенките на клоните изхвърча брадва. Докато летеше към мен тя се въртеше и острието й проблясваше, отразявайки светлината на сивия ден. Явно не бе хвърлена добре, защото изсвистя и мина на цели четири крачки встрани от мен. Никой не се показа от гората, нито пък хвърли друго оръжие по мен.
— Аз съм сакс! — викнах аз на майчиния си език. Не получих отговор, но чух нечии тихи гласове и пукот на счупени съчки.
— Аз съм сакс! — повторих аз и се зачудих дали хората, който ме наблюдаваха, скрити в гората, са сакси или пък брити разбойници, все пак се намирах все още в оная пустош, където мъже без господари, от различни племена и страни, се криеха от правосъдието.
Тъкмо щях да викна на езика на бритите, че минавам с мир, когато прозвуча глас иззад сенките на гората.
— Хвърли си меча тук — заповяда ми той на сакски.
— Можете да дойдете и да вземете меча — отвърнах аз. Оттатък не отговориха веднага.
— Как се казваш? — попита отново гласът.
— Дерфел — казах аз, — син на Аел.
Исках да ги предизвикам с името на баща си и то наистина ги разтревожи, защото отново ги чух тихо да си говорят. Миг по-късно шестима мъже излязоха иззад шубраците на открито. Всички бяха облечени с дебелите космати кожи, които саксите носеха като броня и до един имаха копия. Един от тях имаше на главата си шлем с рога и очевидно беше водачът им. Именно той тръгна към мен.
— Дерфел — повтори той. — Чувал съм това име и то не е сакско.
— Това е моето име — отвърнах аз, — а аз съм сакс.
— Син на Аел? — повдигна вежди той подозрително.
— Точно така.
Той ме заоглежда. Беше висок мъж с гъста кестенява коса, която изпълваше рогатия му шлем. Брадата му стигаше почти до кръста, а мустаците му висяха до горния край на кожения нагръдник, който саксът бе сложил под рунтавото си наметало. Предположих, че е някой местен старейшина или воин, натоварен да пази тази част от границата. Той засука мустак със свободната си ръка и го пусна да се развие.
— Знам Хротхгар, син на Аел — примижа саксът замислено, — а Сирнинг, син на Аел, ми е приятел. Пенда, Саебол и Ифе, синове на Аел, съм ги виждал на бойното поле, но Дерфел, син на Аел? — и той поклати глава.
— Сега го виждаш — казах аз.
Воинът намести копието в ръката си, забелязвайки, че щитът ми още виси на седлото на коня.
— Дерфел, приятел на Артур, обаче съм чувал — каза той враждебно.
— И той е пред теб — кимнах аз — и трябва да свърши една работа с Аел.
— Никой брит няма работа с Аел — заяви той и хората му заръмжаха одобрително.
— Аз съм сакс — напомних им.
— Тогава по каква работа си дошъл?
— Това трябва да чуе моят баща и аз ще го кажа само на него. То не ви засяга.
Мъжът се обърна и махна с ръка на хората си.
— Ние пък казваме, че ни засяга.
— Как се казваш ти? — попитах.
Той се поколеба, после реши, че няма да му навреди, ако си каже името.
— Сеоулф, син на Еадбехрт.
— Така значи, Сеоулф, мислиш ли, че баща ми ще те възнагради задето си забавил пътуването ми? Какво очакваш да получиш от него? Злато? Или гроб?.
Беше много плитък номер, но мина. Нямах представа дали Аел ще ме прегърне или ще ме убие, но Сеоулф се боеше от гнева на своя крал, така че макар и с нежелание ме пусна да вървя, придружен от четирима копиеносци, които ме водеха все по-навътре и по-навътре в Загубените земи.
Пътувах през места, в които от едно поколение не бяха стъпвали свободни брити. Два дни яздих през сърцевината на вражите територии. На пръв поглед земята изглеждаше по-различна от британската, защото саксите бяха заграбили нашите ниви и ги обработваха горе-долу като нас, само че купите със сено бяха по- високи и някак по-четвъртити от нашите, и къщите им бяха по-груби. Повечето римски вили бяха пусти, макар че понякога се срещаха и обитавани. Тук нямаше християнски църкви, и изобщо никакви светилища, поне аз доколкото видях, само веднъж минахме край един британски идол с малки дарове в основата. Тук все още живееха брити и някои дори владееха свои собствени земи, но повечето бяха роби или бяха съпруги на сакси. Всички имена на местности бяха сменени, а моите придружители дори не знаеха какви са били названията им, когато бритите са управлявали тези земи. Минахме през Лисуърд и Стеортфорд, после през Лиодешам и Селмересфорт, все странни сакски имена, но на процъфтяващи места. Това не бяха домове и стопанства на нашественици, а селища на трайно установили се хора. След Селмересфорт завихме на юг през Бедеуан и Уикфорд. Тук моите придружители гордо ми заявиха, че яздим през земите, които Сердик бе върнал на Аел през лятото. Тази земя бе цената за лоялността на Аел към Сердик през следващата война, която ще отведе тукашните хора през цяла Британия чак до Западно море, казаха ми саксите. Те бяха сигурни, че победата ще бъде тяхна. Всички сакси бяха чули, че Думнония е твърде слаба след бунта на Ланселот. Именно този бунт бе насърчил сакските крале да обединят усилията си, за да превземат цяла южна Британия.
Зимната резиденция на Аел се намираше на едно място, което саксите наричаха Тънреслий. Това беше един висок хълм, издигащ се сред равнинния пейзаж на глинести поля и тъмни блата, а от отрязания като с нож връх на хълма можеше да се види на юг, отвъд широката Темза, покритата с мъгли земя, управлявана от Сердик. На върха бе построен голям замък — масивна сграда от тъмни дъбови греди с остър висок покрив, на върха на който бе закрепен символът на Аел: биволски череп, боядисан с кръв. В здрача самотният замък се очертаваше черен и огромен на фона на смрачаващото се небе — опасно място. Малко по на изток отвъд една рехава малка гора имаше село — виждах светлината на безчислени огньове. Изглежда бях пристигнал в Тънреслий, когато тук се събираха хора от различни краища и огньовете показваха, къде се бяха разположили на лагер.
— Имаме празник — обясни един от моите придружители.
— В чест на Боговете ли? — попитах.
