— В чест на Сердик. Той дойде да разговаря с нашия крал.
Сринаха се и последните ми надежди. Ако беше само Аел, имах някакви шансове да оцелея, но щом Сердик е тук, помислих си аз, свършено е с мен. Сердик беше студен, суров човек, а Аел имаше чувствителна, дори благородна душа.
Докоснах дръжката на Хюелбейн и извиках образа на Сийнуин в съзнанието си. Помолих Боговете да ми разрешат да я видя още веднъж, след това вече бе време да сляза от изтощения си кон, да оправя гънките на наметалото си, да откача щита от седлото и да се изправя лице в лице срещу враговете си.
Трябва да бяха триста воините, които пируваха, насядали на покрития с тръстикова слама под на високия призрачен замък, кацнал на върха на влажния хълм. Триста груби, весели, брадати, зачервени мъже, които за разлика от нас бритите, не виждаха нищо нередно в това да влизат с оръжие в залата за угощения на своя господар. В центъра на залата горяха три огромни огъня и димът бе толкова гъст, че първоначално не можах да видя мъжете, насядали край дългата маса в другия край на помещението. Никой не ми обърна внимание като влязох, защото с моята дълга руса коса и гъста брада, аз приличах на сакски копиеносец, но докато ме водеха покрай бучащите огньове, един воин забеляза петолъчната бяла звезда на щита ми и си спомни, че бе виждал този символ на бойното поле. Сред шумните разговори и смях започна да се надига недоволно ръмжене. Ръмженето обхвана цялата зала и скоро всички мъже виеха срещу мен, докато вървях към подиума, върху който бе поставена високата маса. Ръмжащите воини оставиха роговете с пиво и започнаха да удрят с ръце по пода или по щитовете си и високият покрив започна да кънти от глухия тътен на стотиците удари.
Трясък от удар с меч върху масата прекрати шума. Аел се беше изправил и именно неговият меч бе откъртил няколко трески от дългата груба маса, край която седяха десетина мъже с препълнени чинии пред тях и пълни рогове. До Аел седеше Сердик, а до него бе Ланселот. При това Ланселот не бе единственият брит там. Братовчед му Борс се бе отпуснал на съседния стол, а в края на масата седяха Амхар и Лохолт, синовете на Артур. Всички те бяха мои врагове, така че аз стиснах дръжката на Хюелбейн и се помолих за добра смърт.
Аел се вторачи в мен. Той ме познаваше добре, но знаеше ли, че съм негов син? Ланселот явно бе удивен, че ме вижда, в първият момент дори се изчерви, после повика с пръст един преводач, каза му нещо кратко и преводачът се наведе към Сердик и зашепна в ухото на монарха. Сердик също ме познаваше, но нито думите на Ланселот, нито това, че в залата се бе появил враг, можа да промени непроницаемото изражение на лицето му. А то сякаш бе лице на чиновник — гладко избръснато, с тясна брадичка и с високо широко чело. Устните му бяха тънки, а оредялата му коса бе сресана назад, жестоко стегната и привързана високо над тила. Това иначе безинтересно лице, ставаше забележително щом се вгледаш в очите — бледо сини, безмилостни очи, очи на убиец.
Изненадата сякаш бе отнела гласа на Аел. Той беше доста по-възрастен от Сердик. Всъщност година- две и щеше да навърши петдесет, а това както и да го погледнеш си е една преклонна възраст за воин, но той все още изглеждаше страхотно. Беше висок, широкоплещест, с широко твърдо лице, счупен нос, нарязани от белези страни и голяма черна брада. Беше облечен в хубава яркочервена дълга дреха, а на врата си имаше тежка златна огърлица. Злато блестеше и на китките му, но никакви украшения не можеха да скрият факта, че Аел бе преди всичко воин, огромен като мечка сакски воин. На дясната му ръка липсваха два пръста, отсечени в някаква далечна битка, в която, той си е отмъстил, проливайки много повече кръв. Накрая проговори.
— Осмеляваш се да дойдеш тук?
— За да ви видя, кралю-господарю — отвърнах аз и се отпуснах на едното си коляно. Поклоних се на Аел, след това на Сердик, но не и на Ланселот. За мен той беше едно нищо, зависим от Сердик крал, елегантен британски предател, чието тъмно лице бе изпълнено с отвращение към мен.
Сердик набучи парче месо на дълъг нож, поднесе го към устата си, но се подвоуми.
— Ние не приемаме пратеници на Артур — каза той учтиво — и всеки, който направи глупостта да дойде бива убит. — завърши Сердик и пъхна месото в устата си, после се обърна сякаш се е отървал от мен като от някакво досадно ежедневно задължение. Неговите хора залаяха, искайки смъртта ми.
Аел отново въдвори тишина като тресна острието на меча си у масата.
— Ти от името на Артур ли идваш? — предизвикателно ме попита той.
Реших, че Боговете ще ми простят ако излъжа.
— Нося ви поздрави, кралю-господарю — казах аз, — от Ърс, както и свидетелство за уважението на сина на Ърс, който, за негова радост, е и ваш син.
Тези думи бяха неразбираеми за Сердик. Ланселот, който бе чул превода им, отново настойчиво зашепна на преводача си и човекът предаде казаното на Сердик. Не се съмнявах, че Ланселот от все сърце споделяше мнението на Сердик, който каза:
— Той трябва да умре — Сердик настоя на това много спокойно, сякаш смъртта ми бе нещо незначително. — Имаме споразумение — напомни той на Аел.
— Нашето споразумение гласи да не приемаме пратеници на нашите врагове — поясни Аел, все още без да сваля поглед от мен.
— А той какво е? — попита Сердик, излязъл за миг от своят сдържаност.
— Той е мой син — каза просто Аел и цялата зала ахна. — Той е мой син — повтори Аел, — нали? — обърна се той към мен.
— Така е, кралю-господарю.
— Ти имаш и други синове — отбеляза безгрижно Сердик и махна с ръка към някакви брадати мъже, седнали вляво от Аел. А те (предполагам, че бяха мои полубратя) само ме гледаха объркани. — Той носи вест от Артур! — не отстъпваше Сердик. — Това куче — насочи той ножа си към мен — винаги е служел на Артур.
— Носиш ли вест от Артур? — попита Аел.
— Нося само синовни думи към баща си — излъгах отново аз. — Нищо повече.
— Той трябва да умре! — отсече Сердик и всички негови хора в залата заръмжаха одобрително.
— Аз няма да убия собствения си син — каза Аел, — в собствения си замък.
— Тогава да го убия аз? — предложи кисело Сердик. — Ако брит дойде при нас, трябва да бъде посечен — обърна се той към цялата зала. — Така се споразумяхме! — настоя отново Сердик и хората му заръмжаха в знак на съгласие и заудряха дръжките на копията си в щитовете.
— Това нещо там — вдигна Сердик ръка към мен, — е сакс, който се бие на страната на Артур! Той е червей, а вие знаете какво правим с червеите!
Воините зареваха, искайки смъртта ми, и техният вой се сля с лая на псетата. Ланселот не сваляше очи от мен, изразът на лицето му бе неразгадаем, докато Амхар и Лохолт очевидно горяха от желание да ме видят посечен. Особено ме мразеше Лохолт, защото държах лявата му ръка, когато неговият собствен баща му отряза дясната.
Аел почака докато виковете затихнат.
— В моя замък — каза той и натърти на притежанието, за да покаже, че тук тежи неговата дума, а не на Сердик, — воинът умира със своя меч в ръка. Има ли тук някой, който да иска да убие Дерфел, ако той се защитава с меча си?
Аел огледа залата в очакване на отговор. И тъй като никой не прояви желание да излезе срещу мен, той погледна към своя съюзник.
— Няма да наруша споразумението си с теб, Сердик. Нашите копиеносци ще тръгнат на война заедно и каквото и да каже синът ми, то няма да попречи на нашата победа.
Сердик махна парче месо от зъбите си.
— От неговия череп би станал хубав боен щандарт — посочи ме Сердик с пръст. — Искам го мъртъв.
— Тогава ти го убий — презрително му предложи Аел. Макар и съюзници, двамата не се обичаха особено. Аел презираше по-младия Сердик, смятайки го за един новоизлюпен владетел, а Сердик пък бе убеден, че старият крал е твърде мекушав.
Сердик посрещна предизвикателството на Аел с полуусмивка.
— Не аз — каза той меко, — а моят най-добър боец ще свърши тази работа. — Кралят се огледа из залата, откри човекът, когото търсеше и го посочи с пръст. — Лиофа! Тук има един червей! Убий го!
