опитах да премина от защита в контраатака, но нямаше сила в действията ми и Лиофа с лекота отскочи назад. Аз продължих след него с порой от удари, точно като неговите преди малко, но аз замахвах с цялата си сила, така че всеки от моите удари би могъл да го изкорми. Скоростта и силата на атаките ми, не му оставяха никаква друга възможност освен отстъплението. Той отбиваше ударите ми със същата лекота, с която се справях аз преди това с неговите, но в действията му не усещах съпротива. Оставяше ме да размахвам меча си и вместо да се защитава със своя меч той предпочиташе постоянно да отстъпва. Освен това ме оставяше да изтощавам силите си, сечейки тънкия въздух. Нанесох един последен силен удар, спрях меча насред движението и извих китката си за да промуша Лиофа в корема.
Той парира с меча си и с крачка встрани замахна срещу мен. Аз направих същата бърза маневра, така че и двамата пропуснахме целта си, а силата на замаха ни накара да се сблъскаме гърди в гърди. Усетих дъха му. Миришеше едва доловимо на пиво, но човекът съвсем не беше пиян. Той замръзна за миг, после учтиво разгъна ръката си с меча встрани и ме погледна насмешливо като че ли ми предлагаше да се раздалечим в мир. Аз кимнах и двамата отстъпихме назад, разтворили широко ръце, а тълпата възбудено коментираше. Знаеха, че наблюдават рядко зрелище. Лиофа бе известен сред тях, а смея да кажа, че и моето име не бе загадка за саксите, но те вероятно нямаха реална представа за мен. Моите умения, ако изобщо имах такива, бяха умения на воин. Аз знаех как да разбия стена от щитове, знаех как да се сражавам с копие и щит, или с меч и щит, а Лиофа, най-великият боец на Сердик, умееше само едно и то беше да се сражава в двубой с меч. Той бе смъртоносен.
Отдалечихме са на шест-седем крачки и тогава Лиофа скочи напред, лек като танцьор и бързо замахна срещу мен. Хюелбейн посрещна със сила посичащия замах и аз видях как Лиофа отскочи назад с тревога в очите. Бях по-бърз отколкото очакваше, или той бе по-бавен от обикновено, защото и в малки количества пивото може да забави реакциите на човека. Някои мъже се бият само ако са пияни, но тия, които живеят най-дълго се сражават трезви.
Чудех се защо Лиофа трепна. Не го бях наранил, но очевидно го бях разтревожил. Замахнах срещу него и той отскочи назад, което ми даде още един миг за размисъл. Какво го бе обезпокоило? Тогава си спомних как вяло отбиваше той моите удари и разбрах, че Лиофа не смее да рискува острието си, защото то бе много по-леко от моето. Ако можех да ударя неговия меч с всичка сила, вероятно щях да го счупя. Затова подех нова атака, но този път при всеки удар крещях, ревях и настъпвах срещу противника си. Проклинах го, пращах го вдън земя и море, в огън го горих и във въздуха го разпилях, наричах го жена, плюх на гроба му и на кучешкия гроб, в който бе погребана майка му. А той през цялото време мълчеше, само отбиваше ударите ми с меча си и отстъпваше встрани и назад без да сваля бледите си очи от мен.
Тогава се подхлъзна. Дясното му стъпало сякаш се подхлъзна на парче от рогозка и кракът му се подви. Тялото му залитна назад и той протегна лявата си ръка да се подпре. Аз изревах, за да поздравя смъртния му час и високо вдигнах Хюелбейн.
После отстъпих встрани от Лиофа без дори да се опитам да довърша престорения си смъртоносен удар.
Борс ме предупреди за това подхлъзване и аз го очаквах. Беше великолепна гледка и аз за малко да се заблудя, защото можех да се закълна, че Лиофа наистина се подхлъзна. А той просто беше не само добър с меча, но и акробат, който превърна привидната загуба на равновесие във внезапно отмерено движение, с което той завъртя меча си и го насочи към мястото, където трябваше да бъдат краката ми. Още чувам свистенето на тънкото острие, прелитащо на сантиметри от рогозките на пода. Ударът трябваше да посече глезените ми и да ме осакати, само че аз не бях там.
Бях отстъпил назад и сега спокойно наблюдавах Лиофа, който мрачно ме погледна.
— Стани, Лиофа — казах аз със спокоен равен глас, с което му давах да разбере, че целият ми гняв е бил престорен.
Мисля, че тогава той най-сетне разбра, че съм опасен противник. Премигна един-два пъти и аз предположих, че е изпробвал най-добрите си номера срещу мен, а нито един от тях не бе свършил работа. Увереността на Лиофа започна да се пропуква. Но все още му оставеше майсторското умение и той атакува — силно и бързо и аз заотстъпвах пред замайващата поредица от къси удари, бързи напади и внезапни странични удари. Оставях страничните без да ги парирам, а другите отбивах колкото можех по- добре, като се стремях да наруша ритъма на нападението, но накрая един от посичащите удари ме засегна. Попадна на лявата ми ръка под рамото и разкъса кожения ръкав. Не стигна до плътта ми, но почти месец ме болеше след това. Тълпата въздъхна. Бяха наблюдавали с интерес борбата и с нетърпение очакваха да се пролее първата капка кръв. Лиофа дръпна острието на меча си надолу, опитвайки се да стигне до коста, но аз се отдръпнах и нанесох прав промушващ удар с Хюелбейн, за да накарам противника си да отстъпи.
Той очакваше да продължа атаката си, но сега бе мой ред да прилагам номера. Нарочно не нападнах, а останах на място и леко отпуснах върха на меча си, дишайки тежко. Тръснах глава, уж да отметна подгизналите от пот кичури коса от челото си. Беше наистина горещо край големия огън. Лиофа предпазливо ме наблюдаваше. Виждаше, че съм останал без дъх, виждаше, че с труд държах меча си готов за действие, но той не бе убил четиридесет и осем души, поемайки излишни рискове. Нанесе един от своите бързи посичащи удари да провери реакциите ми. Ударът му изискваше париращ удар, но не бе толкова опасен, че да потъне в плътта ми като брадва в меко дърво, така че аз парирах наистина, но със закъснение, нарочно закъснях, и оставих върха на противниковия меч да докосне ръката ми, точно преди Хюелбейн да изкънти, подпирайки широката част на острието на Лиофа. Изръмжах, престорих се, че замахвам, а когато той с лекота избегна удара ми, отпуснах своя меч.
Отново зачаках той да предприеме нещо. Нападна с прав удар. Отбих го, но този път дори не се опитах да мина в контранападение. Тълпата се бе смълчала, чувствайки, че двубоят е към своя край. Лиофа опита с още един прав удар, аз отново отбих меча му. Той предпочиташе правите удари, защото така би ме убил без да излага на опасност скъпоценното си острие. Но аз знаех, че ако всеки път отбивам тези бързи прави удари, Лиофа накрая ще се опита да ме довърши по стария начин. Той опита още два промушващи удара. Първият отбих непохватно встрани, а за да избегна втория, отстъпих назад. После изтрих лицето си с ръкава на лявата ръка, да изтрия потта, от която уж ми смъдяха очите.
И тогава той замахна. Изкрещя силно за първи път, нанасяйки този мощен страничен замах, започнал високо над главата на Лиофа и насочен към моя врат. Отбих го с лекота, но залитнах, когато противниковият меч се плъзна по острието на Хюелбейн и отлетя над главата ми. Отпуснах Хюелбейн за миг и Лиофа направи това, което очаквах.
Замахна обратно с цялата си сила. Направи го бързо и добре, но вече познавах скоростта, с която действаше, и вече бях вдигнал Хюелбейн със същата скорост, за да пресрещна атаката. Бях хванал дръжката с две ръце и замахнах с всичка сила не срещу Лиофа, а срещу неговия меч.
Двата меча се сблъскаха с трясък.
Но този път не изкънтяха, а се чу пукот.
Защото острието на Лиофа се бе счупило. Две трети от него се отделиха и тупнаха на пода, а в ръцете на великия боец на Сердик остана дръжката с нещастния отломък. По лицето му се изписа ужас. За миг като че ли се изкуши от мисълта да се втурне в атака с останалото от меча, но аз нанесох два бързи удара с Хюелбейн и Лиофа трябваше да отстъпи назад. Сега видя, че изобщо не бях уморен. Разбра също, че с него е свършено, и все пак се опита да парира ударите на Хюелбейн със счупеното си оръжие. Но Хюелбейн бързо изби това подобие на меч от ръцете му. И тогава го приковах с острието към пода.
Държах върха на меча опрян в сребърната торква на врата му.
— Кралю-господарю? — викнах аз, без да свалям очи от лицето на Лиофа. В залата бе настъпила пълна тишина. Саксите видяха как техният най-велик боец бе победен и останаха без глас. — Кралю-господарю! — викнах пак.
— Лорд Дерфел? — отвърна Аел.
— Вие ме помолихте да се бия с най-великия боец на крал Сердик, не ми казахте да го убивам. Моля ви да ми подарите неговия живот.
Аел не отговори веднага.
— Неговият живот ти принадлежи, Дерфел.
— Предаваш ли се? — попитах Лиофа. Той мълчеше. Гордостта му все още го караше да търси път към победата, но докато се колебаеше, аз преместих върха на Хюелбейн от врата към дясната му буза. — Е? — настоях за отговор.
