— На теб — кимна Аел, — а ти ще ми се закълнеш във вярност. Аз ще поискам земя от теб, но ти можеш да кажеш на Артур да даде трона на теб и ти да управляваш Думнония. Моите хора ще се заселят в страната ти и ще обработват земята ти, ти ще ги управляваш, но като зависим от мен крал. Двамата с теб ще направим федерация — ти и аз. Баща и син. Ти управляваш Думнония, аз управлявам Аенглия.
— Аенглия? — не разбрах аз, не бях чувал тази дума дотогава.
Той свали ръце от раменете ми и обхвана с тях хоризонта.
— Ето това! Вие ни наричате сакси, но ти и аз сме аенгли. Сердик е сакс, но ти и аз сме аенгличани, а нашата родина е Аенглия. Това е Аенглия! — той каза това с гордост, обгръщайки с поглед равнината около хълма.
— А Сердик? — попитах го аз.
— Двамата с теб ще убием Сердик — каза той искрено, после подхвана лакътя ми и отново тръгнахме, но сега Аел ме поведе по една пътечка между дърветата, където прасета бяха ровили за букови жълъди сред падналите наскоро листа.
— Предай на Артур моето предложение — каза Аел. — Кажи му, че ако иска и той може да вземе трона, вместо да ти го дава на теб, но който и да го вземе от вас двамата, ще трябва да управлява от мое име.
— Ще му кажа, кралю-господарю — приех аз, макар да знаех, че Артур ще посрещне с презрение подобно предложение. Мисля, че и Аел бе наясно с това, но идеята му бе плод на неговата омраза към Сердик. Той знаеше, че дори и да успееха да превземат цяла южна Британия, двамата трябваше да воюват още веднъж, този път един срещу друг, за да стане ясно кой от тях ще бъде Бретуалда, както те наричаха своя Велик крал.
— А ако предположим, че вие с Артур заедно нападнете Сердик догодина?
Аел поклати глава.
— Сердик пръсна твърде много злато сред моите старейшини. Те няма да искат да воюват срещу него, не и докато той им предлага Думнония като награда за тяхната вярност. Но ако Артур предаде Думнония на теб, а ти ми я дадеш на мен, тогава те няма да имат нужда от златото на Сердик. Предай това на Артур.
— Ще му го предам, кралю-господарю — отново кимнах аз, но си знаех, че каквито и да са доводите, Артур никога няма да приеме това предложение, защото иначе трябваше да наруши клетвата си пред Утър, с която бе обещал да предаде кралството на Мордред, а тази клетва определяше всички важни решения в живота на Артур. Всъщност бях толкова уверен, че Артур не би потъпкал клетвата си, че независимо от уверенията им пред Аел, се чудех дали изобщо да споменавам на Артур за предложението.
Пътеката ни изведе на една широка поляна, където чакаше моят кон и свита от няколко конници. В центъра на поляната имаше голям груб камък висок един човешки бой и макар по нищо да не приличаше на древните думнонски храмове от обработени каменни блокове, нито на плоските скални отломъци, върху които провъзгласявахме нашите крале, все пак беше ясно, че това е някакъв свещен камък, защото стоеше съвсем самотен сред обраслия в трева кръг и никой от сакските воини ни смееше да го доближи. Недалеч от камъка, забучен в пръстта, стърчеше един от техните свещени предмети — голям изчистен от кората ствол с грубо оформено лице. Аел ме поведе към голямата скала, но спря на известно разстояние от нея. Бръкна в кесията, която висеше на колана му, и извади малка кожена торбичка. Развърза я и взе нещо, което проблесна в дланта му. Той вдигна ръка към мен и аз видях мъничък златен пръстен с инкрустирано в него парченце ахат.
— Щях да го давам на майка ти, ала Утър я плени и аз не успях, но го запазих, както виждаш пазя го и до сега. Вземи го.
Взех пръстена. Беше проста провинциална изработка. Не беше римски, защото римските бижута бяха много изтънчени, не беше и сакски, защото те си падаха по тежките украшения. Сигурно бе направен от някой нещастен брит, посечен от саксите. Квадратното зелено камъче, дори не бе вградено както трябва и стоеше накриво, но въпреки това пръстенчето притежаваше странна крехка красота.
— Не успях да го дам на майка ти — повтори Аел, — а ако е надебеляла, както казваш, значи няма да може да го носи. Така че дай го на твоята поуиска принцеса. Чувам, че била добра жена, а?
— Така е, кралю-господарю.
— Дай й го — каза Аел — и й кажи, че ако нашите две страни стигнат до война, аз ще пощадя жената, която носи този пръстен, нея и цялото й семейство.
— Благодаря, кралю-господарю — отвърнах аз и прибрах малкия пръстен в кесията си.
— Имам още един подарък за теб — каза Аел, сложи ръка на раменете ми и ме поведе към камъка. Чувствах се гузен, задето не бях донесъл нито един подарък за него, всъщност бях толкова уплашен от мисията си в Лоегир, че дори не се бях сетил за това. Но Аел не се обиди от този пропуск. Той спря до камъка.
— Този камък някога е принадлежал на бритите — каза ми той, — и е бил свещен за тях. В него има дупка, виждаш ли? Ела от тази страна, момче, погледни.
Отидох и наистина видях една голяма черна дупка, която се спускаше към сърцето на камъка.
— Говорих веднъж с един стар роб, брит, разбира се — каза Аел, — според него ако шепнеш в тази дупка, ще можеш да говориш с мъртвите.
— Но вие не вярвате в това, нали? — попитах аз, доловил недоверието в гласа му.
— Ние вярваме, че през тази дупка можем да говорим с Тунор, Уоден и Сийкснет. А за теб не знам. Може би ти ще успееш да се свържеш с мъртвите, Дерфел. — Аел се усмихна. — Пак ще се срещнем, момче.
— Надявам се, кралю-господарю — отвърнах аз и изведнъж си спомних странното предсказание на майка ми, че Аел ще бъде убит от сина си. Опитах се да пропъдя тази мисъл от главата си. Казах си, че това са само бълнувания на една луда стара жена. Ала Боговете често избират такива жени за свои говорители. Душата ми сякаш се изпразни и ме остави безсловесен пред усмивката на моя баща.
Аел ме прегърна, притискайки лицето ми към яката на огромното си рошаво наметало.
— Колко й остава на майка ти още да живее? — попита ме той.
— Не много, кралю-господарю.
— Зарови я в земята с крака на север. Такъв е обичаят на нашия народ — поръча ми той и ме прегърна за последен път. — Ще ти дам хора да те пазят по пътя до границата — каза Аел и отстъпи назад. — За да говориш с мъртвите — добави той навъсено — трябва три пъти да обиколиш камъка, после да застанеш на колене пред дупката. Целуни внучката ми от мен — усмихна се той, доволен, че ме е изненадал. Аз наистина се изненадах, не можех дори да предполагам, че знае такива подробности от живота ми. А той се обърна и си тръгна.
Воините, които трябваше да ме придружават, останаха да ме чакат. Аз обиколих три пъти камъка, коленичих и се наведох над дупката. Изведнъж ми се доплака и сълзи задавиха гласа ми, когато се опитах да произнеса името на дъщеря си.
— Даян? — прошепнах аз в сърцето на камъка, — скъпа моя Даян? Чакай ни, мила моя, и ние ще дойдем при теб. Даян.
Моята мъртва дъщеря, моята хубава Даян, убита от хората на Ланселот. Казах й, че я обичаме, изпратих й целувката на Аел, после облегнах чело на студената скала и си представих нейната малка сянка съвсем сама в Отвъдния свят. Наистина, Мерлин ни беше казал, че децата щастливо играят под ябълките на Аннун в онзи мъртъв свят, но на мен все едно ми бе мъчно и аз заплаках като си представих как тя изведнъж чува моя глас. Дали вдигна поглед? Дали се разплака като мен?
Яхнах коня и поех към вкъщи. След три дни стигнах до Дун Карик и дадох на Сийнуин малкия златен пръстен. Тя обичаше простите неща, а пръстенът й стоеше много по-добре отколкото биха й стояли сложните римски бижута. Тя го носеше на малкия пръст на дясната си ръка, защото само на него ставаше.
— Съмнявам се, че може да ми спаси живота — каза тя тъжно.
— Защо?
Сийнуин се усмихна, загледана с възхищение в пръстена.
— Че кой сакс би се спрял първо да гледа за някакъв си пръстен. Изнасилвай и после плячкосвай, нали това е правилото на копиеносеца?
