— Ти няма да си тук, когато дойдат саксите. Трябва да се върнеш в Поуис.
Тя поклати глава.
— Не, ще си стоя тук. Не мога вечно да бягам при брат ми, щом стане опасно.
Още не бе дошъл момента да решаваме този спор, така че вместо да разубеждавам Сийнуин, аз изпратих вестоносци в Дурновария и в Каер Кадарн да кажат на Артур, че съм се върнал. Четири дни по- късно той пристигна в Дун Карик и аз му съобщих, че Аел не е приел неговото предложение. Артур сви рамене сякаш друго не бе и очаквал.
— Струваше си да опитаме — заключи той. Изобщо не му споменах за предложението на Аел, защото какъвто бе кисел сигурно щеше да си помисли, че аз съм се изкушил да приема и тогава можеше да загубя доверието му. Премълчах и за срещата си с Ланселот в Тънреслий, защото знаех, че Артур не иска дори името му да чува. Но пък казах за свещениците от Гуент и тази новина свъси веждите му.
— Май ще трябва да посетя Мюриг — рече той мрачно, загледан в Хълма. После се обърна към мен и с укор запита — Ти знаеше ли, че Екскалибур е едно от Съкровищата на Британия?
— Да, господарю — признах аз. Мерлин ми беше казал много отдавна, но трябваше да се закълна, че ще запазя това в тайна, защото Друидът се страхуваше да не би Артур да унищожи меча, за да покаже, че не е суеверен.
— Мерлин поиска да му го върна — каза Артур. Още от онзи далечен ден, когато бе получил вълшебния меч от Друида, той знаеше, че някой ден може да му се наложи да го върне на Мерлин.
— Ще му го дадеш ли? — попитах с тревога. Той изкриви лице.
— И да му го дам и да не му го дам, Дерфел, Мерлин пак ще продължи да върши глупостите си.
— Ако са глупости — отроних аз. Сияещото голо момиче изплува в паметта ми и аз си казах, че тя е вестител на чудотворни неща.
Артур разкопча колана с гравираната ножница.
— Занеси му го ти, Дерфел — рече той с нежелание, — ти му го занеси — повтори и пъхна скъпоценния меч в ръцете ми. — Но да кажеш на Мерлин, че искам да ми го върне.
— Добре, господарю — обещах аз. Защото ако Съкровищата на Британия не успееха да доведат Боговете в навечерието на Самейн, Екскалибур трябваше да бъде изваден, за да участва във войната срещу сакските пълчища.
А навечерието на Самейн вече беше съвсем близо. В нощта на мъртвите Мерлин трябваше да призове Боговете.
На следващия ден понесох Екскалибур на юг, защото без него това нямаше да стане.
Мей Дун е голям хълм, който се намира на юг от Дурновария. Някога тук изглежда е било издигнато най-голямото укрепление в цяла Британия. Хълмът завършва с широк, леко закръглен връх, издължен на изток и на запад и отвсякъде ограден от древните хора с три високи стени от торф. Никой не знае кога е било построено укреплението, нито дори как. Някои вярват, че самите Богове трябва да са копали и подреждали торфа, защото тройната стена изглеждаше твърде висока, а рововете под нея твърде дълбоки, за да са дело на човешка ръка, макар че нито височината на стените, нито дълбочината на рововете не могла да спре римляните и те завладели укреплението и избили защитниците му. Оттогава Мей Дун е пуст. Самотен в източния край на билото стои малък каменен храм на Митра, построен от победоносните римляни. През лятото старото укрепление е много красиво — овце пасат по стръмните стени, а над тревата пърхат пеперуди, ухаят орхидеи и цъфналата бабина душица. Но през есента, когато нощите започнат да се спускат рано и над Думнония се сипят дъждове, носени от запад, върхът може да ни се стори леден и неприветлив под хапещия вятър.
Главният път към билото води към подобната на лабиринт западна порта. Пътеката бе кална и хлъзгава, когато се заизкачвах, за да предам Екскалибур на Мерлин. Безспирна върволица от хора се бъхташе нагоре — едни понесли големи вързопи с дърва на гръб, други мъкнеха кожени торби с вода за пиене, а имаше и такива, които ръчкаха волове, теглещи огромни дънери или шейни с камари клони. Хълбоците на воловете кървяха. Животните едва мъкнеха товара си нагоре по стръмната хлъзгава пътека към върха, където високо над мен по най-външната стена стояха на стража копиеносци. Присъствието на тези копиеносци потвърди слуховете, които чух в Дурновария, че Мерлин бе затворил Мей Дун за всички освен за хората, които идваха да работят.
Двама копиеносци пазеха портата. И двамата бяха наемници от Черните щитове на Енгас Мак Ейрем. Зачудих се колко ли щеше да му струва на Мерлин да подготви това самотно обрасло с трева укрепление за идването на Боговете. Воините видяха, че не съм от хората, които работеха на Мей Дун, и заслизаха по склона да ме пресрещнат.
— По работа ли сте тук, лорд? — попита единия почтително. Макар да не носех ризница, само ножницата на Хюелбейн бе достатъчна, за да разберат, че съм човек с ранг.
— По работа. Трябва да се видя с Мерлин — отвърнах аз. Човекът не отстъпи встрани.
— Много народ идва тук, лорд, и всички твърдят, че идват да се видят с Мерлин по работа. Но дали лорд Мерлин има работа с тях?
— Кажете му, че лорд Дерфел му е донесъл последното от Тринадесетте съкровища.
Постарах се да придам на думите си тон на важност и тържественост, но те май не направиха впечатление на Черните щитове. По-младият тръгна нагоре да предаде съобщението, а другият остана да си говорим. Като повечето копиеносци на Енгас и този имаше вид на весел мошеник. Черните щитове са от Демеция — кралството, което Енгас направи на западното британско крайбрежие, но макар че ирландските копиеносци на Енгас също бяха нашественици, ние не ги мразехме както ненавиждахме саксите. Ирландците се биеха с нас, крадяха от нас, поробваха ни и вземаха от земята ни, но езикът им беше много близък с нашия, нашите Богове бяха и техни Богове и когато не воюваха с нас лесно се смесваха с местните брити. Някои, подобно на самия Енгас, вече приличаха повече на британци отколкото на ирландци, защото тяхната родна Ирландия, която винаги се е гордяла с това, че римляните не успели да я превземат, сега бе победена от религията, донесена от Рим. Ирландците бяха приели християнството, макар че Господарите отвъд морето, както се наричаха ирландските крале, които подобно на Енгас бяха завладели земя в Британия, все още вярваха в старите си Богове, и напролет, мислех си аз, ако ритуалите на Мерлин призоват тези Богове да застанат на наша страна, Черните щитове без съмнение щяха да се бият за Британия срещу саксите.
След малко пристигна принц Гауейн да ме посрещне. Закрачи надолу по пътеката в своите варосани доспехи, грейнал в цялото си великолепие, от което не остана много след като се подхлъзна и с двата крака, тупна в калта на задните си части и продължи още няколко метра надолу в тази поза.
— Лорд Дерфел! — викна той, когато успя с мъка да се изправи. — Лорд Дерфел! Елате, елате! Добре дошъл!
На лицето му се изписа широка усмивка щом приближих.
— Не е ли това най-вълнуващото нещо? — попита той.
— Още не знам, лорд принц.
— Триумф! — въодушевлението му изобщо не се повлия от скептичния ми отговор. — Велико дело! — продължи той в същия дух, внимателно заобикаляйки предателската кална локва, предизвикала падането му. — Дано да не е напразно.
— Цяла Британия се моли за това — казах аз, — с изключение може би на християните.
— След три дни време, лорд Дерфел — увери ме той, — в Британия няма да има повече християни, защото тогава всички ще видят кои са истинските Богове. Ако обаче — добави той неспокойно — не вали.
Гауейн погледна към мрачните облаци и изведнъж като че му се доплака.
— Дъжд ли? — не разбрах аз.
— Или пък облаците щяха да ни лишат от благоволението на Боговете. Дъжд или облаци, не съм сигурен, а Мерлин е нетърпелив. Не ще да обяснява, но мисля, че дъждът беше нашият враг, или пък облаците — Гауейн замълча все още тъжен, после продължи — Май и двете. Попитах Нимю, но тя не ме харесва — гласът му прозвуча много печално, — така че не съм сигурен, но се моля на Боговете за ясно
