— Винаги беше добра с мен. Трябваше да дода в новия ви дом, господарю, но срещнах един човек. Омъжена съм вече.
— За кого?
— За Идфаел син на Мерик, господарю. Той сега служи на лорд Ланвал.
Ланвал командваше охраната, която пазеше Мордред в позлатения му затвор.
— Мислехме, че си ни напуснала, защото си получила пари от Мордред — признах аз на Сиуилог.
— Той? Да ми даде пари? — засмя се Сиуилог. — По-скоро ще видя звезди да падат от небето, господарю. Голяма глупачка бях тогава — призна ми весело Сиуилог. — Разбира се, тогава не знаех що за мъж е Мордред, пък и той още не беше истински мъж, поне в ония дни, и сигурно ми се е завъртяла главата от това, че е крал, ама да не би да съм първата дето си губи ума от такива работи? Няма и да съм последната. Но се оказа, че е за добро. Моят Идфаел е добър човек, и няма нищо против малкият Мардок да кука в неговото гнездо. Защото ти си точно това, нали сладкото ми, една кукувичка — и Сиуилог отново се наведе към сина си и го прегърна. Мардок се заизвива в ръцете й и избухна в смях, когато тя го погъделичка.
— Какво правите тук? — попитах я аз.
— Господарят Мерлин ни помоли да дойдем — гордо заяви Сиуилог. — Той харесва малкия Мардок, наистина. Глези го! Все го храни, наистина, и ти ще станеш шишко, да, да, ще станеш като прасе! — тя отново погъделичка момчето и то със смях се задърпа и накрая успя да се отскубне. Не избяга надалеч, а застана на няколко крачки и ме заоглежда, лапнал палеца си.
— Мерлин те помоли да дойдеш, така ли? — попитах аз.
— Трябваше му готвачка, господарю, така каза, а пък аз, смея да кажа, съм толкова добра готвачка, колкото всяка жена, а пък при парите дето ми предложи, с една дума, Идфаел каза, че трябва да дойда. Не че господаря Мерлин яде кой знай какво. Той обича сирене, а то няма какво да му се готви нали така?
— А яде ли миди?в
— Обича стриди, но от тях нямаме много. Не, обикновено яде сирене. Сирене и яйца. Той не е като теб, господарю, ти много обичаше месо, помня аз!
— И сега обичам — казах аз.
— Хубаво време беше онова — въздъхна Сиуилог. — Малкият Мардок е точно колкото вашата Даян. Често си мислех, че двамата щяха добре да си играят заедно. Как е тя?
— Тя е мъртва, Сиуилог.
Лицето й посърна.
— О, не, господарю, кажи, че това не е истина.
— Убиха я хората на Ланселот.
Тя плю в тревата.
— Зли хора са те всичките. Много ми е мъчно, господарю.
— Но тя е щастлива в Отвъдния свят — уверих я аз, — и някои ден всички ще отидем при нея.
— Така е, господарю, така е. А другите?
— Моруена и Серен са добре.
— Това да се чува, господарю — усмихна се тя. — Ще останеш ли за Призоваването?
— Призоваването ли? — прозвуча ми странно. За първи път чувах да наричат това събитие така. — Не — отговорих аз, — не съм поканен. Май ще го гледам от Дурновария.
— Струва си да се види — каза тя. После се усмихна и ми благодари, че съм разговарял с нея, след което на шега подгони Мардок, а той побягна от нея, цвърчейки от удоволствие. Аз отново се отпуснах на пейката. Беше ми приятно, че я срещнах пак. После се замислих какви игри играеше Мерлин. Защо му трябваше Сиуилог? И защо му е било да наема готвачка, след като никога преди това не е имал такава слугиня?
Внезапно някаква суматоха отвъд укрепленията ме изтръгна от размишленията и пръсна заигралите се деца. Изправих се, точно когато се появиха двама мъже, които дърпаха някакво въже. Миг по-късно се появи и Гауейн, а после видях, че на другия край на въжето е вързан огромен черен жребец. Конят се опитваше да се освободи и почти завлече двамата мъже обратно до насипа, но те го хванаха за оглавника и задърпаха ужасеното животно напред. Тогава конят внезапно хукна надолу по стръмната вътрешна стена и повлече двамата мъже след себе си. Гауейн викна след тях да внимават, и къде пързаляйки се, къде тичайки и той последва огромното животно. Появи се и Мерлин, очевидно безразличен към малката драма, а след него и Нимю. Стояха и гледаха как конят най-сетне бе отведен в едно от източните помещения, после слязоха до храма.
— А, Дерфел! — поздрави ме той безгрижно. — Изглеждаш много мрачен. Да не те боли зъб?
— Донесох ви Екскалибур — казах неприветливо.
— Това мога да видя и сам. Не съм сляп, знаеш. Малко глух понякога, и пикочният ми мехур е малко слаб, но какво може да се очаква на възраст като моята?
Мерлин взе Екскалибур от мен, измъкна донякъде меча от ножницата и целуна стоманата.
— Мечът на Ридерч — каза той със страхопочитание и за миг на лицето му се изписа странно изражение на екстаз, после той рязко върна острието в ножницата и остави Нимю да го вземе. — Значи ти ходи при баща си — погледна ме Мерлин. — Хареса ли го?
— Да, лорд.
— Винаги си бил прекалено емоционален, Дерфел — отсъди Мерлин и хвърли поглед към Нимю, която бе извадила Екскалибур и държеше голото му острие право срещу слабото си тяло. По някаква причина това разтревожи Мерлин и той дръпна ножницата от ръцете й, после се опита да й вземе и меча. Но тя не искаше да го пусне и след кратка борба с нея Мерлин се отказа.
— Чух, че си подарил живота на Лиофа? — каза той, обръщайки се пак към мен. — Направил си грешка. Много опасен звяр е тоя Лиофа.
— Откъде знаете, че съм му пощадил живота?
Мерлин ме погледна с укор.
— Може да съм бил бухал, кацнал на покривните греди в замъка на Аел, Дерфел, или пък мишка, скрила се сред тръстиковите рогозки на пода?
Внезапно Мерлин се протегна към Нимю, изненада я и този път успя да изтръгне меча от ръцете й.
— Не трябва да се изчерпва вълшебството — измърмори той, плъзгайки меча непохватно в ножницата. — Нима Артур нямаше нищо против да даде меча?
— Че защо да има, лорд?
— Защото Артур е опасно скептичен — каза Мерлин и се наведе да пъхне Екскалибур в предверието на храма. — Той смята, че ще можем да се справим без Боговете.
— Жалко тогава — казах аз саркастично, — че никога не е виждал как Сребърната Олуен сияе в тъмното.
Нимю изсъска срещу мен. Мерлин помълча, бавно се обърна и мрачно ме погледна.
— И защо да е жалко, Дерфел? — попита той със застрашителен тон.
— Защото ако я беше видял, лорд, сигурно щеше да повярва в Боговете, нали? Докато, разбира се, не открие вашите миди.
— А това било — каза Мерлин. — Разпитвал си наоколо, а? Пъхал си дебелия си сакски нос, където не трябва и си открил моите пидоки.
— Пидоки?
— Мидите, глупако, наричат се пидоки. Поне така им вика простолюдието.
— И те сияят? — попитах аз.
— Соковете им наистина имат такава способност — призна Мерлин безгрижно. Видях, че откритието ми го подразни, но той правеше всичко възможно да скри раздразнението си. — Плиний споменава това явление, но после споменава толкова много неща, че човек се чуди на какво да вярва. Повечето от представите му са явни глупости, разбира се. Всички тия тъпотии за друиди, които режели имел на шестия ден от новата луна! Това никога не бих го направил! На петия ден, да, понякога и на седмия, но на шестия? Никога! Освен това той препоръчва, доколкото си спомням, при главоболие да се увие главата с женска препаска за гърди, ама това лечение не действа. И как би могло? Магията е в гърдите, не в препаската, значи съвсем ясно е, че е далеч по-добре да заровиш болната глава в самите гърди. Виж това лечение
