беше ядосан, но неговият гняв бе почти престорен и бе дошъл и изчезнал като светкавица, а гневът на Нимю бе дълбок и силен, бе изтеглил и последната капка кръв от лицето й и бе изострил чертите му. Тя никога не е била красавица, а след загубата на окото изглеждаше дори ужасно, но в изражението й имаше нещо диво и същевременно интелигентно, което привличаше вниманието и запечатваше образа й в паметта на хората, а сега, на това високо укрепление, брулено от западния вятър, тя изглеждаше по-страховита от всякога.
— Има ли някаква опасност ритуалът да не се извърши както трябва? — попитах аз.
— Мерлин те харесва — каза тя ядосано, без да обръща внимание на въпроса ми. — Той е емоционален.
— Глупости.
— Какво знаеш ти, Дерфел? — озъби ми се тя. — Трябва ли да понасяш самохвалството му? Трябва ли да спориш с него? Трябва ли да му вдъхваш увереност? Трябва ли да го гледаш как прави най-голямата грешка в историята? — всички тези въпроси Нимю ядно захвърли по мен. — Трябва ли да го гледаш как хвърля на вятъра целия този труд — махна с ръка към огньовете тя. — Ти си глупак — добави тя мрачно. — Ако Мерлин пръдне, ти мислиш, че самата мъдрост говори. Той е стар човек, Дерфел, и не му остава много да живее, а освен това губи силата си. А силата, Дерфел, идва отвътре — и Нимю тупна с ръка между малките си гърди. Бе спряла на върха на укреплението и се бе обърнала с лице към мен. Аз бях едър воин, а тя мъничка слаба жена, и въпреки това имаше власт над мен. Винаги е имала. Някъде в душата на Нимю клокочеше страст, толкова дълбока и тъмна, че нищо не можеше да й устои.
— Защо вълненията на Мерлин да са заплаха за ритуала? — попитах аз.
— Просто така! — отвърна Нимю, обърна се и тръгна.
— Кажи ми — настоях аз.
— Никога! — сопна се тя. — Ти си глупак.
Тръгнах след нея.
— Коя е Сребърната Олуен?
— Робиня, която купихме в Демеция. Беше пленена в Поуис и ни струваше шест златни монети, защото е много красива.
— Наистина — спомних си аз нежните стъпки на момичето в смълчаната нощ в Линдинис.
— И Мерлин така смята — каза Нимю презрително. — Разтреперва се щом я види, но напоследък се чувства твърде стар, пък и трябва да се преструваме, че тя е девствена заради Гауейн. И той ни вярва! Но тоя глупак би повярвал на всичко! Той е идиот!
— И ще се ожени за Олуен, когато всичко това свърши, така ли?
Нимю се засмя.
— Така му обещахме, но като разбере, че тя не е дух, а робиня, може и да се откаже. Така че може и да я препродадем. Ти би ли я купил? — попита тя и ми хвърли лукав поглед.
— Не.
— Все още си верен на Сийнуин, а? — подигра ми се Нимю. — Как е тя?
— Добре.
— И ще дойде в Дурновария да гледа призоваването, нали?
— Не — отвърнах аз. Нимю се обърна и ме погледна подозрително.
— Но ти ще гледаш, нали?
— Аз, да.
— А Гуидър? Ще го доведеш ли?
— Той иска да дойде, да. Но първо ще поискам разрешение от баща му.
— Кажи на Артур да го пусне. Всяко дете в Британия трябва да види завръщането на Боговете. Ще бъде зрелище, което вечно ще се помни, Дерфел.
— Значи все пак ще стане, въпреки грешките на Мерлин.
— Ще стане — изсъска Нимю, — въпреки Мерлин. Ще стане, защото аз ще се погрижа да стане. Ще дам на оня стар глупак каквото иска, независимо дали му харесва или не.
Тя спря, обърна се и хвана лявата ми ръка. После вторачи единственото си око в белега на дланта ми. Този белег бе обвързан с клетва, която ме задължаваше да се притека на всеки неин зов, и аз почувствах, че тя иска нещо от мен, но после някаква предпазливост я спря. Тя пое дъх, вгледа се в мен, после пусна белязаната ми ръка.
— Оттук можеш да се оправиш и сам — каза Нимю мрачно и си тръгна.
Аз заслизах надолу по хълма. Хората продължаваха да мъкнат дърва към върха на Мей Дун. Гауейн ми беше казал, че огньовете трябва да горят девет часа. Девет часа да изпълват небето с пламъци и да доведат Боговете на земята. А може, ако ритуалите не се извършат както трябва, и нищо да не доведат.
След три нощи щяхме да разберем кое от двете щеше да се случи.
Сийнуин с удоволствие щеше да дойде в Дурновария да гледа призоваването на Боговете, но на Самейн, когато мъртвите се разхождат по земята, тя искаше да остави дарове за Даян и реши, че най- подходящото място за това е Ърмидс Хол, където Даян умря. Затова Сийнуин взе двете ни живи дъщери и отиде в Ърмидс Хол. Там сред пепелищата на изгорялата къща тя оставила кана с разредена медовина, малко хляб с масло и шепа покрити с мед орехи, които Даян толкова обичаше. Сестрите на Даян оставили малко ядки и твърдо сварени яйца в пепелта, после всички се подслонили в къщата на горския под охраната на моите копиеносци. Не видели Даян, защото на Самейн мъртвите никога не се показват, но ако пренебрегнем присъствието им, ще си навлечем нещастие. После Сийнуин ми каза, че на сутринта храната я нямало и каната била празна.
Аз бях в Дурновария заедно с Исса и Гуидър. Артур бе разрешил на сина си да гледа призоваването и той бе много развълнуван. Тогава беше на единадесет години, изпълнен с радост и живот и любопитство. Беше строен като баща си, но бе наследил красотата на Гуинивиър, имаше нейния дълъг нос и смели очи. Момчето бе палаво, но не зло и ние със Сийнуин щяхме да се радваме, ако се изпълнеше предсказанието на баща му и Гуидър се оженеше за нашата Моруена. Това решение можеше да се вземе едва след две-три години, а дотогава Гуидър щеше да живее с нас. Той искаше да отиде на върха на Мей Дун, и бе много разочарован, когато му обясних, че там не пускат никой, освен онези, които трябва да извършат церемониите. Дори хората, участвали в натрупването на дървата, трябвало да си тръгнат в деня преди Самейн. И те както стотиците други любопитни, дошли от цяла Британия, щяха да гледат призоваването от полята под древното укрепление.
Артур пристигна сутринта преди Самейн и аз видях с каква радост поздрави Гуидър. Момчето бе неговият единствен извор на щастие в онези мрачни дни. Кълхуч, братовчедът на Артур, дойде от Дунум с шестима копиеносци.
— Артур ми каза да не идвам — сподели той захилен, — но аз не бих изпуснал това за нищо на света.
Кълхуч скокна да поздрави Галахад, който през последните месеци помагаше на Сеграмор да пази границата със саксите на Аел. Сеграмор се бе подчинил на заповедта на Артур да остане на поста си и бе помолил Галахад да отиде до Дурновария, за да разкаже после на войската за случилото се през нощта на Самейн. Големите надежди тревожеха Артур, който се страхуваше, че неговите привърженици ще изживеят огромно разочарование, ако нищо не се случи.
Но надеждите продължаваха да нарастват, тъй като следобяд в града пристигна и кралят на Поуис, Кунеглас, заедно с десетина мъже, сред които и сина му Пердел — вече пораснал млад момък, с едва наболи мустаци. Кунеглас ме прегърна. Той беше брат на Сийнуин, аз не познавам по-свестен и по-честен мъж. Беше се отбил пътьом при Мюриг и сега потвърди опасенията ни, че краля на Гуент не иска да воюва със саксите.
— Той вярва, че неговият Бог ще го закриля — мрачно каза Кунеглас.
— Ние също — махнах аз с ръка към прозореца на двореца в Дурновария, от където се виждаха полите на хълма Мей Дун, почернели от хора. Всички те се надяваха да са по-близо до онова, което тази важна нощ щеше да донесе. Мнозина се бяха опитали да се изкачат до върха, но Черните щитове на Мерлин ги държаха на разстояние. В полето северно от укреплението група храбри християни шумно се молеха на своя
