винаги действа, няма пропуск. Ти чел ли си Плиний, Дерфел?
— Не, лорд.
— Така е, не съм те учил латински. Как съм пропуснал? Та, той наистина пише за пидоките и отбелязва, че ръцете и устата на тия, които ги ядат след това сияят. Признавам, че това ме заинтригува. Всеки би проявил любопитство. Нямах особено желание да проучвам това явление по-задълбочено, защото бях загубил напразно много време с по-правдоподобни твърдения на Плиний, но това се оказа вярно. Помниш ли Кадуг? Лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс? Той ми намира сега тези миди. Те живеят в дупки в скалите, това им е неудобното, но аз плащам добре на Кадуг и той прилежно ги измъква от скривалищата им като истински ловец на миди. Изглеждаш разочарован, Дерфел?
— Аз мислех, лорд — започнах аз, ала се запънах, защото знаех, че ще ми се надсмее.
— О! Ти мислеше, че момичето е дошло от небето! — довърши вместо мен Мерлин и зацвили подигравателно. — Чу ли това, Нимю? Нашият велик воин, Дерфел Кадарн, повярвал, че нашата малка Олуен е чудно видение — каза Мерлин, наблягайки на последните думи с многозначителен тон.
— Така и трябваше — каза сухо Нимю.
— Всъщност да, като се замисля — съгласи се Мерлин. — Добър номер, нали Дерфел?
— Да, но номер, лорд — казах аз неспособен да скрия разочарованието си. Мерлин въздъхна.
— Много си глупав, Дерфел, отчайващо глупав. Наличието на трикове не означава непременно, че не съществува вълшебство, просто Боговете невинаги ни даряват с вълшебства. Нищо ли не разбираш? — изведнъж ядосано запита той.
— Знам само, че бях измамен, лорд.
— Измамен! Измамен! Не бъди толкова патетичен. Ти си по-лош от Гауейн! Теб може да те измами друид на втория ден от обучението си! Нашата работа не е да задоволяваме инфантилното ти любопитство, а да вършим делата на Боговете, а тия Богове, са далеч от нас, Дерфел. Отишли са далеч от нас! Те изчезват, стопяват си в тъмнината, слизайки в бездната на Анун. Трябва да ги призовем, а за да ги призова имах нужда от работници, а за да привлека работници, трябваше да предложа някаква надежда. Мислиш ли, че двамата с Нимю бихме могли сами да издигнем всички тези огньове? Имахме нужда от хора! И като наплескахме едно момиче със сока на онези миди, ние ги привлякохме, а ти какво? Само знаеш да блееш, че си измамен. Кой го е грижа какво мислиш ти? Защо не идеш да изядеш една мида? Може би това ще те просветли. — Мерлин ритна дръжката на Екскалибур, която все още стърчеше от вратата на храма. — Предполагам, че оня глупак Гауейн ти е показал всичко, нали?
— Показа ми огнените кръгове, лорд.
— И сега ти искаш да разбереш за какво са, предполагам?
— Да, лорд.
— Всеки средноинтелигентен човек би се досетил сам — каза Мерлин важно. — Боговете са далече, това е очевидно, иначе нямаше да ни зарежат така, но преди много години те ни дали средства, с които да ги повикаме: Съкровищата. Сега Боговете са слезли толкова дълбоко в бездната на Анун, че само Съкровищата не са достатъчни, за да ни чуят. Така че ние трябва да привлечем вниманието на Боговете и как да го направим? Просто! Пращаме сигнал в бездната и този сигнал е една огромна огнена плетеница, в която поставяме Съкровищата, трябва да направим и едно-две други неща, които не са всъщност кой знае колко съществени, и после ще мога да умра спокойно без да ми се налага да обяснявам най-елементарни неща на разни смешно лековерни малоумници. Не! — каза той преди още да съм си отворил устата, какво остава да съм го попитал. — Не можеш да останеш тук в навечерието на Самейн. Искам само онези, на които мога да се доверя. И ако дойдеш тук още веднъж ще наредя на стражата да използва корема ти за мишена на копията си.
— А защо просто не обградите хълма с ограда от духове? — попитах аз. Оградата от духове представляваше редица от черепи, омагьосани от Друид, през която никой не смее да премине.
Мерлин ме зяпна като че ли съм си загубил ума.
— Ограда от духове! В навечерието на Самейн! Това е единствената нощ в годината, малоумнико, в която оградата от духове не действа! Трябва ли всичко да ти обяснявам? Оградата от духове, глупако, действа, защото впряга душите на мъртвите да плашат живите, но на Самейн душите на мъртвите са свободни да бродят където искат, така че не могат да бъдат впрегнати. На Самейн оградата от духове е толкова полезна на света, колкото и нашите умове.
Приех упрека му спокойно.
— Надявам се само да няма облаци — казах аз, опитвайки се да го омилостивя.
— Облаци ли? — предизвикателно ме погледна Мерлин. — Защо трябва да ме безпокоят облаците? О, разбирам! Оня слабоумен Гауейн ти е казал, само дето нищо не е разбрал. Ако е облачно, Дерфел, Боговете ще успеят да видят нашия сигнал, защото тяхното зрение, за разлика от нашето, не се влияе от облаци, но ако е твърде облачно, тогава има вероятност да завали — гласът му беше като на човек, който обяснява нещо много просто на малко дете, — а един проливен дъжд ще загаси всичките големи огньове. Ето това е. Беше ти много трудно сам да се досетиш, нали? — сърдито ме погледна той, после се обърна и се загледа в кръговете от дърва. Облегна се на черния си жезъл, разсъждавайки върху огромната работа, която бе свършил на върха на Мей Дун. Дълго време мълча, после изведнъж сви рамене. — Замислял ли си се някога какво щеше да стане, ако християните бяха успели да качат Ланселот на трона — попита той и в гласа му вместо гняв звучеше тъга.
— Не, лорд — казах аз.
— Тяхната 500 г. щеше да дойде и те всички щяха да чакат идването на глупавия си прикован Бог.
До този момент Мерлин гледаше към подредените редици от дърва, сега изведнъж се обърна към мен.
— Ами ако той не беше дошъл? — попита той в недоумение. — Да речем всички християни са се подготвили, всички с най-хубавите си наметала, всички измити и изтъркани, молещи се и… нищо не става. Тогава какво?
— Тогава през 501 г. нямаше да има нито един християнин — казах аз. Мерлин поклати глава.
— Съмнявам се. На свещениците това им е работата — да обясняват необяснимото. Такива като Сенсъм щяха да измислят някаква причина и хората щяха да им повярват, защото толкова им се иска да вярват. Народът не се отказва от надеждите заради разочарованията, Дерфел, а само удвоява надеждите си. Какви глупаци сме всички.
— Значи вие се страхувате — казах аз и изведнъж ми стана мъчно за него, — че на Самейн може нищо да не се случи?
— Разбира се, че се страхувам, малоумнико. Нимю обаче не. — Мерлин хвърли поглед към Нимю, която мрачно ни наблюдаваше. — Ти си пълна с увереност, малката ми, нали? — подигравателно я запита той. — А ако питаш мен, Дерфел, иска ми се никога да не бяхме стигали дотук. Дори не знаем какво трябва да стане като запалим огньовете. Боговете може да дойдат, а може и да изчакат някой по-благоприятен момент. Разбираш ли?
— Мисля, че да, лорд.
— Съмнявам се. Даже не знам защо си губя времето да ти обяснявам! Със същия успех мога да обяснявам на някой вол тънкостите на риториката! Какъвто си глупав. Можеш вече да си вървиш. Донесе Екскалибур.
— Артур си го иска обратно — казах аз.
— Сигурно. Може и да си го получи, когато Гауейн свърши с него. А може и да не си го получи. Какво значение има? Престани да ме тревожиш с дреболии, Дерфел. И довиждане.
Той тръгна, отново обзет от гняв, но след две-три крачки спря и се обърна да викне Нимю. — Ела, момиче!
— Първо искам да се уверя, че Дерфел ще си тръгне — отвърна тя, хвана ме за лакътя и ме помъкна към вътрешното укрепление.
— Нимю! — викна Мерлин.
Тя не му обърна внимание и продължи да ме дърпа нагоре по тревистия склон към пътеката. Аз гледах надолу към сложната плетеница от подредени дърва.
— Голяма работа сте свършили — казах аз.
— И всичко ще е напразно, ако не направим подходящите ритуали — отвърна тя сприхаво. Мерлин ми
