Бог да прати дъжд, та да удави езическите огньове. Но разгневената тълпа ги прогони. Една от жените християни бе пребита и Артур трябваше да изпрати войници да успокоят духовете.
— И какво ще стане тази нощ? — попита ме Кунеглас.
— Може и нищо, кралю-господарю.
— Да не би да съм бил толкова път за нищо? — изръмжа Кълхуч. Той беше як мъж, свадлив и цапнат в устата, и беше един от най-близките ми приятели. В битката край Лондон срещу саксите на Аел една бойна брадва се бе врязала дълбоко в крака му и оттогава Кълхуч куцаше, но не обръщаше внимание на огромния белег, останал от тази рана и смяташе, че си е същият страховит копиеносец какъвто винаги е бил.
— А ти какво правиш тук? — заяде се той с Галахад. — Нали беше християнин?
— Не бях, а съм.
— Значи се молиш за дъжд, така ли? — обвини го Кълхуч. То вече беше почнало да вали, но само леко пръскаше. Някои хора вярваха, че небето скоро ще се изясни, но неизбежно имаше и песимисти, които смятаха, че дъждът ще се засили.
— Ако наистина започне да вали из ведро тази нощ — рече Галахад, който с удоволствие приемаше словесните двубои с Кълхуч, — ще признаеш ли, че моят Бог е по-силен от вашите?
— Ще ти прережа гърлото — изръмжа Кълхуч без никакво намерение да изпълни заканата си, защото и той като мен от години бе приятел с Галахад.
Кунеглас отиде да разговаря с Артур, Кълхуч тръгна към една кръчма при северната порта на Дурновария да търси някакво червенокосо момиче, а ние с Галахад и малкия Гуидър влязохме в града. Атмосферата бе жизнерадостна, като че ли някакъв голям есенен панаир бе напълнил улиците на Дурновария и околните поляни. Търговци бяха опънали сергии, кръчмите работеха на пълни обороти, фокусници омайваха тълпата с майсторството си и десетки менестрели пееха по ъглите. Една обучена мечка се търкаляше нагоре-надолу по хълма на Дурновария под къщата на епископ Емрис и ставаше все по-опасна и по-опасна, защото хората я поеха с медовина. Зърнах епископ Сенсъм, който надничаше през един голям прозорец и зяпаше огромното животно, но щом ме видя се дръпна назад и затвори кепенците.
— Колко време ще остане затворен? — попита ме Галахад.
— Докато Артур му прости — отвърнах, — а той все някога ще му прости, защото винаги прощава на враговете си.
— Съвсем като християнин.
— Съвсем като глупак — казах аз след като се уверих, че Гуидър не може да ме чуе. Бе отишъл да гледа мечката отблизо. — Но на природения ти брат едва ли ще прости. Всъщност аз го видях преди няколко дни.
— Ланселот ли? — изненада се Галахад. — Къде?
— Със Сердик.
Галахад се прекръсти, нехаещ за смръщените погледи, които предизвика с това. В Дурновария, както и в повечето градове на Думнония, повечето хора бяха християни, но днес улиците бяха изпълнени с езичници от провинцията и мнозина горяха от желание да се счепкат с християнските си врагове.
— Мислиш ли, че Ланселот ще се бие на страната на Сердик? — попита ме Галахад.
— Че той кога се е бил? — отвърнах аз язвително.
— Да, но може.
— Тогава, ако изобщо се бие, ще е на страната на Сердик.
— В такъв случай се моля да ми се изпречи на пътя, за да го убия — рече Галахад и пак се прекръсти.
— Ако планът на Мерлин се осъществи, няма да има война, Само клане, предвождано от Боговете.
Галахад се усмихна.
— Бъди честен с мен, Дерфел, мислиш ли, че Мерлин ще успее.
— Точно за това сме тук да видим — казах уклончиво и изведнъж ми дойде наум, че в града сигурно бе пълно със сакски шпиони, дошли да видят същото. Те вероятно бяха привърженици на Ланселот, брити, които можеха да се слеят с непрестанно нарастващата тълпа. Ако планът на Мерлин се провалеше, помислих си аз, това щеше да даде кураж на саксите и напролет битките щяха да бъдат още по-тежки.
Дъждът се засили. Извиках Гуидър и тримата тичешком се върнахме в двореца. Гуидър умоляваше баща си да му разреши да наблюдава призоваването от нивите непосредствено под укрепленията на Мей Дун, но баща му поклати глава.
— Ако вали така — каза Артур, — и без това няма нищо да стане. Само ще настинеш и после… — изведнъж думите му застинаха на устата, защото за малко щеше да каже: „и после майка ти ще ми се сърди.“
— После ще заразиш с хремата си Моруена и Серен — довърших аз, — аз пък ще я прихвана от тях и ще я предам на баща ти и когато дойдат саксите цялата войска ще киха.
Гуидър поразмисли върху това за миг, но реши, че приказвам безсмислици и дръпна баща си за ръка.
— Моля те!
— Можеш да гледаш от горната зала като всички нас — не отстъпи Артур.
— Тогава може ли да се върна и да погледам мечката, татко? Тя започна да се напива и скоро ще пуснат кучета срещу нея. Ще стоя на сушина. Обещавам. Моля те, татко?
Артур го пусна да върви и аз пратих Исса да го пази, а ние с Галахад се качихме в горната зала. Преди година, когато Гуинивиър все още идваше понякога в този дворец, тук всичко бе изискано и чисто, но сега бе занемарено, прашно и запуснато. Сградата бе римска и Гуинивиър се бе опитала да възстанови древното й великолепие, но войската на Ланселот бе разграбила двореца по време на бунта и никой не бе поправял разрушеното. Хората на Кунеглас бяха наклали огън на пода и малките плочки се бяха изкривили от горещината. Самият Кунеглас стоеше пред широкия прозорец и мрачно гледаше над сламените и керемидените покриви на Дурновария към Мей Дун, който почти се бе скрил зад пелената на дъжда.
— Ще намалее, нали? — погледна ни с надежда той, когато влязохме.
— По-скоро ще се засили — каза Галахад и в същия момент откъм север изтрещя гръмотевица и дъждът наистина се усили и заблъска по покривите. Дървата, подредени на върха на Мей Дун, сигурно вече подгизваха, но засега само най-горните, по-дълбоките пластове навярно все още бяха сухи. Всъщност те щяха да останат сухи час и повече при този проливен дъжд, а когато в сърцето на огъня има сухи дърва, те бързо щяха да подпалят мокрите над тях. Но ако дъждът продължеше да вали така през нощта, нямаше да могат да се разгорят както трябва.
— Поне пияните ще изтрезнеят под този дъжд — отбеляза Галахад.
На вратата на залата се появи епископ Емрис. Полите на черното му свещеническо расо бяха подгизнали и кални. Той хвърли тревожен поглед към страшните копиеносци-езичници на Кунеглас, после побърза да се присъедини към нас при прозореца.
— Артур тук ли е? — попита ме той.
— Някъде из двореца е — отговорих аз, после представих на Емрис крал Кунеглас като добавих, че епископът е един от нашите добри християни.
— Аз вярвам, че ние всички сме добри, лорд Дерфел — каза Емрис, покланяйки се на краля.
— Според мен — уточних аз — добри християни са тези, които не вдигат бунт срещу Артур.
— Това бунт ли беше? — попита Емрис. — Аз мисля, че беше просто лудост, лорд Дерфел, предизвикана от една религиозна надежда и на мен ми се струва, че днес Мерлин прави съвсем същото нещо. Подозирам, че ще бъде разочарован, точно както мнозина от моите хора се разочароваха миналата година. Но какво би могло да се случи след подобно разочарование тази нощ? Аз затова съм тук.
— Какво ще се случи? — попита Кунеглас. Емрис сви рамене.
— Ако Боговете на Мерлин не се появят, кралю-господарю, кой ще бъде обвинен за това? Християните. И кого ще започне да избива тълпата? Християните — Емрис се прекръсти. — Искам Артур да ми обещае, че ще ни закриля.
— Сигурен съм, че той с радост ще се отзове на молбата ви — каза Галахад.
— Вас, епископе — добавих аз, — той ще защити със сигурност.
Емрис бе останал верен на Артур, и беше добър човек, макар съветите му да бяха толкова предпазливи, колкото бе натежало старото му тяло. Епископът бе член на Кралския съвет като мен. Кралските съветници
