— Не знам точно къде е — призна си Гауейн, — но знам, че отиде да доведе Анбар, и мисля, че знам къде може да е това.
— Анбар ли?
Бях слушал приказки за Анбар, където той беше вълшебен кон, неуморим жребец, който можел да галопира с еднаква скорост както по сушата, така и през вода.
— Ще яздя Анбар, като тръгна рамо до рамо с Боговете — каза гордо Гауейн. — и ще нося моя щандарт срещу врага.
Тук той посочи към храма, където един огромен флаг стърчеше облегнат съвсем безцеремонно на ниския керемиден покрив.
— Знамето на Британия — добави Гауейн и ме поведе надолу към храма, където разви щандарта. Той представляваше огромно квадратно парче бяло ленено платно, върху което бе бродиран непокорният червен дракон на Думнония. Звярът бе само нокти, опашка и огън.
— Това всъщност е знамето на Думнония — призна Гауейн, — но според мен едва ли останалите британски крале ще имат нещо против. Вие как мислите?
— Сигурно не, ако успеете да изтласкате саксите в морето.
— Точно това е моята задача — каза Гауейн много сериозно. — С помощта на Боговете, разбира се, и на това — докосна той Екскалибур, който още беше под мишницата ми.
— Екскалибур! — изненадах се аз. Просто не можех да си представя друг освен Артур да носи вълшебния меч.
— А как иначе? — попита ме Гауейн. — Аз трябва да нося Екскалибур, да яздя Анбар и да прогоня врага от Британия.
Той се усмихна доволно, после ми посочи една пейка край вратата на храма.
— Ако нямате нищо против да почакате, лорд, аз ще ида да потърся Мерлин.
Храмът бе охраняван от шестима копиеносци от Черните щитове, но тъй като бях дошъл тук в компанията на Гауейн, те не се опитаха да ме спрат, когато аз наведох глава, за да вляза през ниската врата. Не влязох да разглеждам малката сграда от любопитство, а по-скоро защото в онези дни най-много почитах Бог Митра. Той беше Богът на воините, тайният Бог. Римляните бяха донесли култа към него в Британия и макар че отдавна бяха напуснали острова, Митра все още беше любимец на войниците. Този храм беше много малък. Състоеше се просто от две стаи без прозорци, за да наподобяват пещерата, където се родил Митра. Предната стая бе пълна с дървени кутии и плетени върбови кошници, в които според мен бяха поставени Съкровищата на Британия, но не отворих нито един капак да проверя. Вместо това пропълзях през вътрешната врата, водеща към черното светилище, където проблясваше големия златносребърен Свещен съд на Клидно Ейдин. Зад Свещения съд беше олтарът на Митра, едва забележим при слабата сива светлина, която се процеждаше през двете ниски врати. И Мерлин, и Нимю се надсмиваха над Митра, и един от тях двамата бе поставил върху олтара череп на язовец, за да отклони вниманието на Бога. Махнах черепа, коленичих до Свещения съд и отправих молитва към Митра. Помолих го да помогне на другите наши Богове, помолих го и да дойде на Мей Дун и да се присъедини към избиването на нашите врагове. Допрях дръжката на Екскалибур до каменния олтар и се почудих откога не е принасян тук в жертва бик. Представих си как римските войници натискат бика да коленичи, после бутат задницата му и го дърпат за рогата, за да го вкарат през ниските врати във вътрешното светилище, където животното може вече да се изправи и да мучи от страх, надушвайки в тъмното около себе си само копиеносци. Тук, в ужасния мрак, му прерязват сухожилията и то отново надава рев, сривайки се на пода, но все още замахва с огромните си рога към поклонниците на Митра. Ала те го надвиват и източват кръвта му, бикът бавно умира, а храмът се изпълва с вонята на неговите изпражнения и кръв. После поклонниците изпиват кръвта на бика в памет на Митра, точно както той ни е наредил. Бяха ми казали, че и християните имали подобна церемония, но те твърдят, че в техните ритуали нищо не се убива, макар че някои езичници не им вярват, защото са убедени, че смъртта е нещо, което ние дължим на Боговете, за да им се отплатим за живота, който са ни дали.
Стоях на колене в тъмното — един воин на Митра, дошъл в този забравен храм — и както се молех, усетих същата миризма на море, която помнех от Линдинис — дъхът на сол и водорасли, докоснал ноздрите ни, докато Сребърната Олуен пристъпваше стройна, нежна и красива в галерията на двореца. За момент си помислих, че някой Бог е дошъл, или самата Сребърна Олуен е пристигнала в Мей Дун, но нищо не помръдна; нищо не се появи, нищо не засия, усещах само леката миризма на морска сол и чувах тихия шепот на вятъра отвън.
Върнах се в първата стая. Тук миризмата на море бе по-силна. Дръпнах капаците на няколко кутии, отвих платнените покривала на кошниците и реших, че съм намерил източника на морския дъх, когато открих две кошници, пълни със сол, натежала и овлажняла от есенния въздух, но морското ухание не идваше от солта, а от трета кошница, която бе натъпкана с мокри водорасли. Докоснах водораслите и облизах пръста си, беше солен. До кошницата имаше голямо запушено глинено гърне и когато го отворих, установих, че е пълно с морска вода, вероятно с нея мокреха водораслите. Бръкнах в кошницата с водораслите и открих един пласт миди между тях. Мидите имаха издължени, тесни и елегантни черупки, малко по-големи от ония, които познавах, и не бяха черни, а сивобели. Вдигнах една, помирисах я и предположих, че това просто е някакъв деликатес, който Мерлин обича да си хапва. Мидата изглежда не обичаше да я пипат, защото разтвори черупката си и ме изпръска с някаква течност. Върнах я обратно в кошницата и покрих живите миди с пласт водорасли. Тъкмо се обръщах към външната врата с намерението да изчакам Мерлин отвън, когато забелязах ръката си. Вторачих се в нея, но реших, че сигурно не виждам добре. Не можех да бъда сигурен при слабата светлина, която идваше откъм външната врата, затова отново се пъхнах във вътрешната стая, където големия Свещен съд чакаше край олтара и там, в най-тъмната част на храма на Митра, аз вдигнах дясната си ръка към очите.
И видях, че тя сияе.
Зяпнах. Не исках да вярвам на очите си, но ръката ми наистина сияеше. Не светеше, не беше някаква вътрешна светлина, но със сигурност нещо сияеше в дланта ми. Прокарах пръст през мокрото петно, където ме бе изпръскала мидата и върху светещата повърхност остана тъмна следа. Значи Сребърната Олуен не беше нимфа, не беше пратеник на Боговете, а обикновено момиче, наплескано със сок от миди. Магията не беше на Боговете, а на Мерлин и сякаш всичките ми надежди умряха в онази тъмна стая.
Избърсах ръката си в наметалото и излязох на дневна светлина. Седнах на пейката край вратата на храма и се зазяпах към вътрешната укрепителна стена, където няколко малки дечица се мятаха и се пързаляха по тревата в шумна игра. Отчаянието, което ме преследваше по време на пътуването ми до Лоегир, отново ме обзе. Толкова ми се искаше да вярвам в Боговете, а така се раздирах от съмнения. Какво като момичето е човешко същество, питах сам себе си, и какво от това, че нейното нечовешко сияние е номер на Мерлин? Съкровищата са си Съкровища. Но преди, щом се усъмнях в Съкровищата и в тяхната ефикасност, споменът за сияещото голо момиче винаги ми вдъхваше нова увереност. А сега се оказа, че тя май не е вестител на Боговете, а само една от илюзиите на Мерлин.
— Господарю? — един женски глас се опитваше да ме изтръгне от мислите ми. — Господарю?
Вдигнах очи и видях пълничка тъмнокоса млада жена притеснено да ми се усмихва. Беше облечена в проста дълга дреха, покрита с наметало, късите й къдрави коси бяха стегнати с панделка, а за ръката й се държеше малко червенокосо момче.
— Не ме ли помните, господарю? — попита тя разочаровано. И тогава името й изплува в паметта ми.
— Сиуилог — казах аз. Навремето тя беше слугиня в Линдинис и Мордред я прелъсти. Изправих се. — Как си ти?
— Добре, доколкото може, господарю — отвърна тя доволна, че я помня. — А това е Мардок. Прилича на баща си, нали?
Погледнах момчето. Сигурно беше на шест-седем години — як, кръглолик с твърда стърчаща коса, точно като баща си, Мордред.
— Но само отвънка, иначе не е кат баща си — добави Сиуилог. — Той е добро момче, добър е като злато, господарю. Никога не ми създава тревоги, наистина, нали скъпото ми? — наведе се тя към Мардок и го целуна. Момчето се притесни от тази проява на обич, но все пак се захили.
— Как е господарката Сийнуин? — попита Сиуилог.
— Много добре. Ще се радва, че съм те видял.
