срещу мен? Дълбоко се съмнявам. Копиеносците на Поуис ще му се притекат на помощ, но дали ще са достатъчни? И в това се съмнявам. Аз имам хиляда обучени копиеносци, Дерфел, и два пъти повече гладни мъже, които биха въртели бойната брадва само за да спечелят парче земя, което да нарекат свое. А Сердик има още повече хора, много повече, и се нуждае от земя дори по-отчаяно и от мен. И двамата се нуждаем от земя, Дерфел, и на двама ни трябва земя. Артур има земя и е слаб.
— Гуент има хиляда копиеносци — казах аз, — и ако вие нападнете Думнония, Гуент ще й помогне. — Не бях сигурен в това, но нямаше да навреди на каузата на Артур, ако успеех да звуча убедително. — Гуент, Думнония и Поуис — продължих аз, — ще се бият заедно, а има и други, които биха дошли под щандарта на Артур. Черните щитове ще се бият на наша страна, а ще дойдат копиеносци и от Гуинед и Елмет, дори от Регед и Лотиян.
Аел посрещна самохвалството ми с усмивка.
— Урокът ти още не е свършил, Дерфел, така че тръгвай.
И той отново подкара коня си нагоре по хълма, но този път на изток към една малка горичка. Като стигнахме до дърветата, Аел слезе от коня, направи знак на хората си да останат на седлата си и ме поведе по тясна влажна пътека към полянка сред гората, където имаше две малки дървени сгради. Макар и малки, не бяха колиби. Покривите им бяха от ръжена слама, а ниските им стени — от необработени стволове.
— Виждаш ли? — посочи той към по-близката сграда.
Аз плюх, за да предотвратя злото, защото точно под покрива над вратата бе забит дървен кръст. Последното нещо, което очаквах да видя тук, в езическите земи на Лоегир, бе християнска църква. Втората колиба бе малко по-ниска от църквата и очевидно бе жилище на свещеника, който изпълзя през ниската врата на коптора си, за да ни посрещне. Темето му бе подстригано, носеше черно монашеско расо и кестенявата му брада бе сплъстена. Той позна Аел и ниско се поклони:
— Християнски поздрави, кралю-господарю! — викна човекът на лош сакски.
— Откъде си ти? — попитах го аз на британски.
Той изглежда се изненада, че чува родния си език.
— От Гобаниум, господарю.
Съпругата на монаха — раздърпано същество със злобни очи, също изпълзя от коптора и застана до мъжа си.
— Какво правите тук? — попитах аз мъжа.
— Господ Христос Иисус отвори очите на крал Аел, господарю — каза той, — и ни покани да донесем вестта за Христос сред неговия народ. Тук съм заедно с моя брат отец Горфид, за да проповядваме евангелието на саксите.
Погледнах към Аел, който скромно се усмихваше.
— Мисионери от Гуент? — попитах го аз.
— Безхарактерни същества, нали? — каза Аел и махна с ръка на монаха и жена му да се прибират в колибата си. — Ама си мислят, че ще могат да ни откажат от вярата ни в Тунор и Сийкснет, а пък аз нямам нищо против да ги оставя да си мислят така. Поне засега.
— Защото — бавно отроних аз, — крал Мюриг ви е обещал мир, ако оставите свещениците му да проповядват сред вашите хора?
Аел се засмя.
— Голям глупак е този Мюриг. Повече го е грижа за душите на моите хора, отколкото за безопасността на собствената му страна. Колко му е да пусна двама свещеници в земите си, след като това ще накара хилядата копиеносци на Гуент да мируват, докато превземам Думнония.
Аел обгърна раменете ми и ме поведе към конете.
— Виждаш ли, Дерфел? Гуент няма да се бие на страната на Артур, поне докато крал Мюриг вярва, че може да разпространява религията си сред моите хора.
— А разпространява ли се тая религия? — полюбопитствах аз. Той изпръхтя.
— Сред някои роби и жени, но не много, няма и да бъдат много. Ще се погрижа за това. Видях какво направи тази религия в Думнония, и няма да допусна подобно нещо тук. Нашите стари Богове са си много добри, Дерфел, за какво са ни нови? Бритите от това си патят. Загубиха Боговете си.
— Мерлин не ги е загубил — казах аз.
Аел рязко спря. Обърна се към мен в сянката на дърветата и аз забелязах тревога в изражението му. Мерлин му внушаваше страх от край време.
— Чувам разни истории — продума той неуверено.
— Съкровищата на Британия — казах аз.
— Какво представляват те?
— Нищо особено, кралю-господарю — казах аз съвсем честно, — просто една опърпана колекция от вехтории. Само две неща сред тях имат реална стойност — един меч и един казан.
— Ти виждал ли си ги?
— Да.
— Какво могат да правят?
Вдигнах рамене.
— Никой не знае. Според Артур нищо, но според Мерлин те могат да се разпореждат с Боговете и ако той направи магията както трябва и когато трябва, старите Богове на Британия ще изпълнят желанията му.
— И той ще насъска тия Богове срещу нас, нали?
— Да, кралю-господарю — казах аз и си помислих, че това ще стане скоро, много скоро, но не го казах на баща ми. Аел се намръщи.
— И ние имаме Богове.
— Ами призовете ги тогава, кралю-господарю. Нека Боговете да се бият с Боговете.
— Боговете не са глупави, момче — изръмжа той, — защо да се бият, като могат да оставят хората да се избиват вместо тях? — Аел отново закрачи. — Аз вече съм стар — рече той, — и през целия си живот не съм видял нито един Бог. Ние вярваме в тях, но тях дали ги е грижа за нас? — запита той и тревожно ме погледна. — Ти вярваш ли в тези Съкровища?
— Аз вярвам в силата на Мерлин, кралю-господарю.
— И все пак Боговете да се разхождат по земята? — сви рамене Аел и замисли над това, после тръсна глава. — А ако вашите Богове дойдат, защо пък и нашите да не дойдат, за да ни защитят? Даже и на тебе, Дерфел — подметна той саркастично, — ще ти бъде трудно да се сражаваш срещу чука на Тунор.
Излязохме от гората и се оказа, че и свитата му, и конете ни си бяха отишли.
— Можем да повървим — каза Аел, — и аз ще ти разкажа всичко за Думнония.
— Аз знам всичко за Думнония, кралю-господарю.
— Тогава значи знаеш, че кралят на Думнония е един глупак, и че нейният действителен владетел не иска да бъде крал, нито такова… как му викахте, кайзер ли?
— Император — помогнах му аз.
— Император — повтори той насмешливо. Водеше ме по някаква пътека край гората. Наоколо не се виждаше никой друг. Отляво стръмният склон пропадаше в белите постели на мъглата над устието, а на север имаше гъсти влажни гори.
— Вашите християни са бунтовници — поде пак Аел, за да обобщи становището си, — кралят ви е сакат глупак, а водачът ви отказва да открадне трона от тоя глупак. Ще мине време, Дерфел, и то не много, и друг ще поиска този трон. Ланселот едва не го взе, и съвсем скоро някой по-добър от Ланселот ще опита пак. — Аел замълча и свъси вежди. — Защо Гуинивиър го пусна в леглото си? — попита той.
— Защото Артур не иска да стане крал — казах аз мрачно.
— Тогава и той е глупак. А догодина ще бъде мъртъв глупак, ако не приеме моето предложение.
— Какво предложение, кралю-господарю — попитах аз и спрях под един красив бук с червени листа. Той спря до мен и сложи ръце на раменете ми.
— Кажи на Артур да даде трона на теб, Дерфел.
Впих поглед в очите на баща ми. За миг помислих, че се шегува, после видях, че по-сериозен не можеше и да бъде.
— На мен ли? — попитах удивен.
