— Предавам се — каза той.
Натиснах острието само колкото да пробия кожата и плътта на лицето му и да стигна до коста.
— Един белег, Лиофа, да ти напомня, че си се бил с лорд Дерфел Кадарн, син на Аел, и че си загубил.
Оставих го да кърви. Тълпата надаваше радостни възгласи. Мъжете са странни същества. В един момент реват жадни за кръвта ми, после крещят възхвали задето съм пощадил живота на техния най-велик боец. Взех си брошката от Сийнуин, взех си щита и вперих поглед в баща си.
— Нося ви поздрави от Ърс, кралю-господарю — казах аз.
— Приемам ги с удоволствие, лорд Дерфел — отвърна Аел, — приемам ги с удоволствие.
Той ми посочи един стол отляво на неговия, където доскоро бе седял друг от синовете му, и така аз се присъединих към трапезата на Артуровите врагове. И пирувах с тях.
В края на угощението Аел ме заведе в своята собствена стая, която се намираше зад подиума. Помещението бе голямо, с висок гредоред. По средата гореше огън, а до стената имаше легло от рунтави кожи. Той затвори вратата, пред която бе поставил стражи, след това ми посочи да седна на един дървен сандък до стената, а той отиде в другия край на стаята, развърза гащите си и се изпика в една дупка, издълбана в пръстения под.
— Лиофа е бърз — каза ми той, докато уринираше.
— Много.
— Мислех, че ще те победи.
— Не беше достатъчно бърз, или може би пивото бе забавило реакциите му. Сега плюй там.
— Къде да плюя? — попита баща ми.
— В урината си. Против лош късмет.
— Моите Богове не обръщат внимание на пикня и плюнки, Дерфел — каза той развеселен. Аел бе поканил в стаята двама от синовете си, Хротхгар и Сирниг, и те ме гледаха с любопитство. — И така каква вест ми носиш от Аел?
— Защо мислиш, че той ти праща вест?
— Защото иначе ти нямаше да си тук. Да не мислиш, че си заченат от някой глупак, а момче? Та какво иска Артур? Не, не ми казвай, чакай да позная.
Той завърза връвта на панталоните си и отиде да седне на единствения стол в стаята — римски фотьойл, направен от черно дърво и украсен с инкрустации от слонова кост, от които обаче голяма част липсваше. — Предлага ми земя, ако нападна Сердик догодина, нали?
— Да, лорд.
— Отговорът е „не“ — изръмжа той. — Как ще ми предлага нещо, дето си е вече мое! Що за предложение е това?
— Вечен мир, кралю-господарю — казах аз.
Аел се усмихна.
— Когато някой обещава нещо вечно, той си играе с истината. Нищо не е вечно, момче, нищо. Кажи на Артур, че моите воини ще тръгнат на война със Сердик догодина. — Той се изсмя. — Само си загуби времето, Дерфел, но аз се радвам, че дойде. Утре ще поговорим за Ърс. Искаш ли жена за през нощта?
— Не, кралю-господарю.
— Твоята принцеса никога няма да разбере — подразни ме той.
— Не, кралю-господарю.
— И той се смята за мой син! — засмя се Аел, а с него и двамата му синове. И двамата бяха високи, и въпреки че техните коси бяха по-тъмни от моите, струваше ми се, че си приличаме, точно както ми се струваше, че те бяха поканени в стаята, за да чуят разговора ми с Аел и да предадат на другите сакски водачи, че Аел е отказал на Артур.
— Можете да спите пред вратата на стаята ми — обърна се Аел към двамата си синове, — там ще бъдете в безопасност.
Той почака докато Хротхгар и Сирнинг излязат, аз тръгнах след тях, но Аел ме спря с ръка.
— Утре — каза баща ми с по-тих глас, — Сердик си тръгва и взима Ланселот със себе си. Сердик ще изпитва подозрения към мен, задето те оставих жив, но ще го преживея. Ще говорим утре, Дерфел, и тогава ще чуеш по-обстоен отговор на предложението на твоя Артур. Няма да бъде отговорът, който му се иска, но може да му се стори приемлив. Върви сега, очаквам компания.
Спах в тясното пространство между подиума и вратата на баща ми. През нощта край мен се прокрадна едно момиче, което се пъхна в леглото на Аел, а воините в залата продължаваха да пеят, да се бият и да пият, докато накрая заспаха, макар че когато и последният човек захърка вече се зазоряваше. Аз пък тогава се събудих, а петлите приветстваха новия ден над хълма Тънреслий. Закопчах ножницата с Хюелбейн на кръста си, вдигнах наметалото и щита си и тръгнах покрай жаравите, останали от нощните огньове, към свежия студен въздух навън. Над високото плато се стелеше прозрачна мъгла, която ставаше все по-гъста надолу по склона към долината, където Темза разливаше водите си нашироко преди да се влее в морето. Отдалечих се от замъка, застанах накрая на равния връх на хълма и се загледах надолу в белия покров над реката. И изведнъж чух глас зад себе си.
— Моят господар ми нареди да те убия, ако те намеря сам.
Обърнах се спокойно, защото познах гласа — беше на Борс, братовчед и най-велик боец на Ланселот.
— А аз трябва да ти благодаря.
— Че те предупредих за Лиофа ли? — сви рамене Борс, като че ли не си струваше дори да се споменава затова. — Бърз е, нали? Бърз и смъртоносен.
Борс застана за мен и захапа една ябълка, но реши че е е спаружена и я захвърли. Той бе един от големите воини на своето време, един от онези чернобради мъже с лица, покрити с белези, които бяха стояли в твърде много стени от щитове и бяха видели твърде много приятели да издъхват посечени от вражи меч. Той се уригна.
— Нямах нищо против да се бия, когато моят братовчед искаше да вземе трона на Думнония, но да се бия за саксите нямам никакво желание. Не исках да гледам как те посичат само за удоволствие на Сердик.
— Но догодина, лорд, ти ще се биеш за Сердик — подхвърлих аз.
— Така ли? — усмихна се той сякаш тази мисъл го развесели. — Аз пък не знам какво ще правя догодина, Дерфел. Може да отплавам към Лионес, знам ли? Разправят, че жените там са най-красивите на света. Косите им били от сребро, телата от злато и нямали език — Борс се засмя, после извади друга ябълка от джоба и я изтърка в ръкава си. — Виж моят крал — каза той, имайки пред вид Ланселот, — той със сигурност ще се бие за Сердик, но нима има избор? Артур не би го посрещнал с добре дошъл.
Тогава разбрах накъде биеше Борс.
— Моят господар Артур — казах аз предпазливо — няма нищо против теб.
— Нито пък аз против него — отвърна Борс с пълна уста, тази ябълка явно беше по-добра от първата. — Значи може пак да се срещнем, лорд Дерфел. Колко жалко, че не можах да те открия тази сутрин. Моят господар щеше богато да ме възнагради за главата ти — захили си той и се отдалечи.
Два часа по-късно видях Борс да си тръгва със Сердик надолу по склона, където сред изтъняващата мъгла вече се виждаха ръждивочервените корони на дърветата. Сто човека придружаваха Сердик и повечето от тях тежко преживяваха последиците от нощния пир, както впрочем и хората на Аел, които ескортираха заминаващите си гости. Яздех след Аел, но той вървеше пеша до крал Сердик и Ланселот, а един слуга водеше коня му. Зад кралете вървяха двама души, които носеха щандартите: оплескания с кръв биволски череп — отличителния знак на Аел и този на Сердик, който представляваше боядисан в червено вълчи череп с развяваща се под него одрана човешка кожа. Ланселот не ми обръщаше никакво внимание. Малко по-рано сутринта, когато неочаквано се срещнахме близо до замъка, той просто погледна през мен, а и аз не се възползвах от срещата. Моята най-малка дъщеря беше убита от негови хора и макар че бях пратил убийците й в небитието, все още ми се искаше да отмъстя за душата на Даян на самия Ланселот, но замъкът на Аел не беше най-подходящото място за това. Сега от тревистия хребет над калните брегове на Темза аз наблюдавах как Ланселот и малцината му привърженици вървят към корабите, очакващи
