Господарят на войната

Сердик.

Само Амхар и Лохолт се осмелиха да ме предизвикат. Близнаците бяха мрачни младежи, които мразеха баща си и презираха майка си. Те се смятаха за принцове, но Артур, който се отнасяше с презрение към титлите, отказа да ги удостои с подобни почести и това само засили омразата им към него. Те бяха убедени, че са несправедливо лишени от кралски ранг, от земя, богатства и чест и щяха да се бият на страната на всеки, който се опиташе да разгроми Артур, когото близнаците обвиняваха за злата си участ. Отрязаната ръка на Лохолт бе удължена с плътно прилепнал към чуканчето сребърен наконечник, към който бяха прикрепени чифт мечешки нокти. Именно Лохолт се обърна към мен.

— Ще се срещнем догодина — каза ми той.

Знаех, че умира от желание да се бие с мен, но отвърнах спокойно:

— Очаквам с нетърпение този момент.

Той вдигна ръката със сребърния наконечник, за да ми напомни как го бях държал, за да може баща му да го лиши от нея с удар на Екскалибур.

— Дължиш ми една ръка, Дерфел.

Не му отговорих. Амхар се приближи и застана до брат си. И двамата бяха взели широкото лице на баща си с издължената челюст, но при тях чертите бяха изкривени и не излъчваха и частица от силата на Артур. Вместо това изглеждаха лукави и зли, почти като вълци.

— Не ме ли чу? — надигна глас Лохолт.

— Радвай се, че все пак имаш една ръка — казах му аз. — Колкото до моя дълг към теб, Лохолт, ще си го платя с Хюелбейн.

Те се поколебаха, но не бяха сигурни, че хората на Сердик ще ги подкрепят, ако извадят мечовете си, така че накрая се задоволиха само да плюят срещу мен преди да се обърнат и да прегазят калта до лодките на Сердик.

Брегът под Тънреслий бе мизерно място — полусуша, полуморе, където срещата на реката с океана беше сътворила един мрачен пейзаж от кални брегове, плитчини и плетеница от потоци, които се пълнеха и отичаха при всеки прилив и отлив. Щом копиеносците нагазиха във водата, заляла ниския бряг, пред тях с крясък излетяха обезпокоени чайки. Мъжете прецапаха плиткия поток и се прехвърлиха през дървените бордове на дългите си лодки. Видях как Ланселот повдига ръба на наметалото си и внимателно подбира пътя си през смрадливата кал. Амхар и Лохолт вървяха след него и щом стигнаха до своята лодка, те се обърнаха и насочиха пръстите си към мен — така ми пожелаваха лош късмет. Не им обърнах внимание. Платната вече бяха вдигнати, но вятърът бе слаб и двата кораба с техните високи носове, трябваше да бъдат прекарани през тесните потоци с помощта на дългите гребла, задвижвани от копиеносците на Сердик. След като украсените с вълчи черепи носове на лодките бяха насочени към открито море, воините-гребци подеха монотонна песен и загребаха, следвайки нейния ритъм.

— Хуает за твоята майка — пееха те, — и хуает за твоето момиче, и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода — и при всяко хуает те извикваха по-силно и изтегляха дългите гребла, докато двата кораба набраха скорост и мъглата се завъртя около платната с грубо изрисувани върху тях вълчи черепи. — И хуает за твоята майка — продължиха да напяват саксите, но сега гласовете им бяха приглушени от мъглата, — и хуает за твоето момиче — песента се чуваше все по-тихо, докато накрая корабите изчезнаха в побелелия въздух — и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода. — звукът сякаш идваше от нищото, последван от плясъкът на греблата.

Двама от хората на Аел повдигнаха краля си, за да възседне коня.

— Спа ли? — попита ме той след като се намести на седлото.

— Да, кралю-господарю.

— Аз пък се занимавах с нещо по-интересно — каза той кратко. — А сега след мен.

Аел заби пети в коня си и препуснахме край брега, където потоците ромоляха и се оттичаха с оттеглянето на прилива. Тази сутрин в чест на заминаването на своите гости Аел се бе облякъл като крал- воин. Железният му шлем имаше позлатени ръбове и бе увенчан с ветрило от черни пера, коженият му нагръдник и дългите му ботуши бяха боядисани в черно, а от раменете му се спускаше дълго черно наметало от меча кожа, под която дребният му кон изглеждаше още по-малък. Десетина от хората му ни последваха, яхнали собствените си коне, а един от тях носеше щандарта с биволския череп. И Аел като мен не умееше да язди много добре.

— Знаех, че Артур ще те изпрати при мен — каза той неочаквано и като не чу отговор, той се обърна да ме погледне. — Значи намери майка си?

— Да, кралю-господарю.

— Как е тя?

— Остаряла — отвърнах аз искрено, — остаряла, надебеляла и болна.

Аел въздъхна.

— Като млади момичета те са толкова хубави, че могат да съкрушат сърцата на цяла войска мъже, а след като родят няколко деца всички започват да изглеждат стари, дебели и болни. — той замълча, замислен. — Но на мен все ми се струваше, че това никога няма да стане с Ърс. Тя бе много красива — каза го с тъга, а после се захили, — но слава на Боговете, че постоянно се появяват млади жени, нали? — той се засмя и пак ме погледна. — Когато за първи път ми каза името на майка си, разбрах, че си мой син. — Аел замълча за миг и добави. — Моят първороден син.

— Вашият първороден незаконен син — уточних аз.

— И какво от това? Кръвта си е кръв, Дерфел.

— И аз съм горд, че имам вашата, кралю-господарю.

— То си е за гордост, момче, макар че има и други като теб. Никога не съм си щадял кръвта — захихика той. После обърна коня си към едно кално възвишение и го шибна, за да накара животното да се изкатери по хлъзгавия склон, отвъд който видяхме закотвени лодки.

— Погледни ги, Дерфел! — каза баща ми като дръпна юздите на коня си и посочи към флотилията. — Погледни ги! Сега са безполезни, но почти всички дойдоха тук това лято, пълни догоре с народ. — Аел отново срита коня си и ние бавно подкарахме животните покрай тъжната редица на заседналите в калта лодки.

Трябва да имаше осемдесет или деветдесет кораба на калния бряг. Всички бяха с оформени носове и кърми, елегантно направени, но вече бяха започнали да гният. Бордовете им бяха позеленели от тиня, дъната им бяха потънали във водата и гредите бяха почернели. Някои от лодките явно бяха стояли тук повече от година, защото от тях бяха останали само тъмни скелети.

— По тридесет човека във всяка лодка, Дерфел — обади се Аел. — По тридесет най-малко, и с всеки прилив прииждаха нови и нови лодки. Сега над открито море се вият бури и те не идват, но оттатък строят нови кораби и само чакат пролетта. При това няма да идват само тук, Дерфел, ще пристават по цялото крайбрежие! — и той подкрепи думите с жест, обхващащ целия източен бряг на Британия. — Лодки, лодки! Всички пълни с наши хора, всички търсещи нов дом, всички жадуващи за земя — последните думи Аел изрече свирепо, обърна коня си и се отдалечи от мен без да дочака отговор. — Ела! — викна ме той. Последвах го, прескачайки поредния кален поток, засилих коня си по склона на последвалото каменисто възвишение, после минахме през поляна, покрита с тръни, докато най-сетне заизкачвахме хълма, на върха на който се издигаше големият замък.

Аел спря коня си в една от извивките на хълма, за да го настигна и когато се изравних се него, той безмълвно посочи към котловината долу. Там имаше цяла войска. Воините бяха толкова много, че не можех да ги преброя, а знаех, че това бе само част от войската на Аел. Сакските воини образуваха огромна тълпа, а когато видяха своя крал на фона на небето, те шумно го приветстваха и заудряха дръжките на копията в щитовете си. Цялото сиво небе се изпълни с ужасен трясък. Аел вдигна дясната си ръка, покрита с белези, и шумът замря.

— Виждаш ли, Дерфел?

— Виждам онова, което сте решил да ми покажете, кралю-господарю — отвърнах аз уклончиво, макар да си давах ясна сметка какво означаваха заседналите лодки и множеството въоръжени мъже.

— Сега аз съм силен — каза Аел, — а Артур е слаб. Не знам дали ще може да събере и петстотин копия