небе. А напоследък е все облачно, много облачно. Предполагам, че християните се молят за дъжд. Вие наистина ли донесохте Екскалибур?
Отмотах плата, в който бе увита ножницата, и му подадох дръжката на меча. В първия момент той не посмя да го пипне, после възбудено протегна ръка и измъкна Екскалибур. Загледа се с благоговение в острието, след това докосна с пръст гравираните извивки и дракони, които украсяваха стоманата.
— Направено в Отвъдния свят — каза Гауейн удивено — от самия Гофанон!
— По-скоро изковано в Ирландия — отсякох аз безмилостно, защото в младостта и доверчивостта на този младеж имаше нещо, което ме караше да подкопавам набожната му невинност.
— Не, лорд, направено е в Отвъдния свят — увери ме той сериозно. После пъхна Екскалибур обратно в ръцете ми. — Да вървим, лорд — каза Гауейн и се опита да ускори крачка, но само се подхлъзна отново и размаха ръце, за да запази равновесие. Белите му доспехи, така красиви отдалече, бяха в окаяно състояние. Бялата вар бе опръскана с кал и отмита на места, но въпреки това младият воин не изглеждаше смешен, защото притежаваше непоколебимо самочувствие. Дългата му златиста коса бе вързана на хлабава плитка, която се спускаше до кръста. Бяхме влезли вече между високите обрасли с трева земни насипи и пътеката, отвеждаща вътре в укреплението лъкатушеше между стените. Тогава попитах Гауейн как се е запознал с Мерлин.
— О, познавам го откакто се знам! — отвърна принцът щастливо. — Той дойде в двора на баща ми, нали, е не чак когато съм се родил, но все пак като бях малко момче, той винаги беше при мен. Беше ми учител.
— Твой учител? — бях изненадан, но Мерлин си беше такъв потаен. Никога не ми бе споменавал за Гауейн.
— Не по четмо и писмо — уточни младежът, — на това ме научиха жените. Не! Мерлин ми разкри каква съдба ме очаква. Научи ме — и Гауейн срамежливо се усмихна, — да бъда чист.
— Да бъдеш чист! — погледнах го аз с любопитство. — Никакви жени?
— Никакви, лорд — призна той невинно. — Мерлин настоява. Сега не, във всеки случай, макар че после, разбира се — гласът му заглъхна и страните му пламнаха.
— Нищо чудно, че се молиш за ясно небе.
— Не, лорд, не! — запротестира Гауейн. — Моля се за ясно небе, за да дойдат Боговете! А когато дойдат, те ще доведат Сребърната Олуен със себе си — и принцът отново се изчерви.
— Сребърната Олуен ли?
— Вие я видяхте, лорд, в Линдинис — красивото лице на Гауейн сякаш започна да излъчва почти неземна нежност. — Тя стъпва по-леко от полъх на вятъра, кожата й сияе в тъмното, а в стъпките й израстват цветя.
— И тя е твоята съдба? — попитах, подтискайки отвратителното едва доловимо бодване под лъжичката, предизвикано от завист пред мисълта, че тази сияйна гъвкава нимфа ще бъде дадена на младия Гауейн.
— Ще се оженя за нея, когато изпълним задачата — каза той сериозно, — макар че за сега моето задължение е да пазя Съкровищата, но след три дни, аз ще приветствам Боговете с добре дошли и ще ги поведа срещу врага. Аз трябва да стана освободителя на Британия.
Той изрече тази невероятна хвалба съвсем спокойно, сякаш това бе най-обикновена задача. Не отговорих, просто продължих да вървя след него край дълбокия ров, изкопан между средната и вътрешната стена на Мей Дун. Забелязах, че каналът е пълен с малки подобия на къщички, направени от клончета и със сламени покривчета.
— След два дни — обясни ми Гауейн като видя накъде гледам, — ще измъкнем тези къщички и ще ги хвърлим в огньовете.
— Огньове ли?
— Ще видите, лорд, ще видите.
Но като стигнахме върха, първоначално нищо не разбрах от онова, което видях. Билото на Мей Дун представлява издължено тревясало пространство, където по време на война можеше да се побере цяло племе с всичкия им добитък, но сега западният край на платото бе пресечен и заграден с помощта на сложно преплетени прегради.
— Ето! — каза гордо Гауейн, сочейки към преградите като че ли те бяха негово лично творение.
Хората, които мъкнеха дърва, отиваха към една от по-близките прегради. Там хвърляха товара си и тръгваха да събират нови дърва. После видях, че преградите всъщност са направени от огромни купчини дърва, струпани така че да са готови за подпалване. Купчините бяха по-високи от човешки бой и дълги като че ли километри. Едва когато Гауейн ме заведе до най-вътрешното укрепление и се качихме на него, едва тогава успях да разбера предназначението на преградите.
Те изпълваха цялата западна част на платото и точно по средата имаше пет огромни купа от дърва, които образуваха кръг в центъра на едно празно пространство широко шейсет-седемдесет крачки. Това широко пространство бе заобиколено от спираловидно извиваща се редица от натрупани дърва, която три пъти обикаляше около центъра, така че от средата до най-външния кръг на скупчените дърва разстоянието бе повече от сто и петдесет крачки. Около спиралата имаше празен кръг, обрасъл с трева, в който една двойна спирала от натрупани дърва образуваше дванадесет по-малки кръга, всеки от които опираше до другия, така че когато пламнеха, огънят щеше плътно да обхване масивната спирала в центъра.
— Дванадесет по-малки кръга — попитах аз Гауейн — за тринадесет Съкровища?
— Свещения съд, лорд, ще бъде в центъра — обясни Гауейн със страхопочитание.
Беше огромна работа. Преградите бяха високи, доста над човешки ръст, и дървата в тях бяха плътно наредени; всъщност тук трябва да имаше дърва за огрев, достатъчни за цяла Дурновария и то не за една, а за девет-десет зими. Двойната спирала в западния край на укреплението още не беше завършена и виждах как хората тъпчеха по дървата, за да горят дълго и силно. Между насечените клони имаше цели стволове, които чакаха пламъците да ги погълнат. Такъв огън, помислих си аз, може да оповести края на света.
И в известен смисъл май точно за това бе направен. Това щеше да бъде краят на света, такъв какъвто го познавахме, защото ако Мерлин бе прав, Боговете на Британия щяха да дойдат тук, на този хълм. По- маловажните богове щяха да отидат в по-малките кръгове на външния пръстен, а Бел щеше да се спусне над огненото сърце на Мей Дун, където щеше да го чака неговият Свещен съд. Великият Бел, Богът на Боговете, Господарят на Британия щеше дойде завихрил въздуха с божественото си наметало, а след него ще се сипят звезди, като есенните листа, брулени от вятъра. И там, където петте отделни огньове бележеха сърцето на Мерлиновите пламтящи кръгове, Бел щеше отново да стъпи на Инис Придания, Остров Британия. Изведнъж ме побиха тръпки. До този момент не бях разбрал истински мечтата на Мерлин и сега тя почти ме смаза с величието си. След три дни, само след три дни, Боговете щяха да бъдат тук.
— Повече от четиристотин души работят над огньовете — обади се Гауейн.
— Напълно възможно.
— А спиралите ги отбелязвахме със самодивско въже.
— С какво?
— Въже, лорд, изплетено от косата на девица, дебело колкото нишка. Нимю стоеше в центъра, аз следвах фигурата, а лорд Мерлин отбелязваше стъпките ми с елфови камъчета. Спиралите трябваше да са съвършени. Отне ни цяла седмица да ги очертаем, защото въжето все се късаше, а щом се скъсаше трябваше да започваме отначало.
— Може би изобщо не е било самодивско въже, лорд принц? — подразних го аз.
— О, беше, лорд — увери ме Гауейн. — Изплетохме го от собствената ми коса.
— А в навечерието на Самейн, запалвате огньовете и чакате, така ли?
— Три часа по три, лорд, трябва да горят огньовете, а на шестия час ние започваме церемонията. И след това по някое време нощта ще се превърне в ден, небето ще се изпълни с огън и задимения въздух ще се завърти, завихрен от размаха на Божиите крила.
Гауейн ме водеше по северната стена на укреплението, но сега махна с ръка надолу към малкия Храм на Митра, останал от източната страна на дървените пръстени.
— Може да почакате там, лорд, докато доведа Мерлин.
— Той далече ли е? — попитах аз, предполагайки, че Мерлин е в някой от временните подслони, разхвърляни в източната част на платото.
