уж трябваше да съветват Мордред, но сега, след като нашият крал бе станал затворник в Линдинис, ние рядко се събирахме. Артур разговаряше с нас поотделно и после взимаше решения сам, но всъщност единствените решения, които трябваше да се вземат, бяха свързани с подготовката на Думнония за нашествието на саксите и всички охотно оставяхме Артур сам да носи това бреме.
Светкавица проби сивите облаци и миг след това така силно изтрещя гръмотевицата, че ние неволно се наведохме да прикрием главите си. Дъждът, който вече валеше като из ведро, внезапно още повече се засили и яростно заблъска по по покривите и заплющя по калните вади, потекли по улиците на Дурновария. По пода на залата се образуваха локви.
— Може би — мрачно предположи Кунеглас — Боговете не искат да ги призоваваме.
— Мерлин казва, че те са много далече — обадих се аз, — значи този дъжд не е тяхна работа.
— Което положително доказва, че зад дъжда стои по-висш Бог — намеси се Емрис.
— По ваше искане ли? — кисело попита Кунеглас.
— Аз не съм се молил за дъжд, кралю-господарю — поклати глава Емрис. — Даже, ако това ще ви достави удоволствие, ще се помоля дъждът да спре — и епископът затвори очи, разпери ръце и вдигна глава за молитва. Тържествеността на момента бе донякъде нарушена от една дъждовна капка, преминала през покрива, която падна точно върху остриганото теме на Емрис, но той довърши молитвата си и направи кръстния знак.
И като по чудо, точно когато пухкавата ръка на епископа изписа кръста върху мърлявото му расо, дъждът започна да отслабва. Западният вятър довя още няколко силни порива, но барабаненето по покрива престана и склоновете на Мей Дун се очертаха по-ясно. Хълмът все още изглеждаше мрачен под сивите облаци и все още нищо не се виждаше над старото укрепление освен шепа копиеносци, застанали на пост, и под тях няколко поклонника изкатерили се колкото посмели по склона. Емрис не знаеше дали да се радва или да страда задето молитвата му бе толкова резултатна, но ние всички бяхме онемели, особено когато на запад облаците се разтвориха и пропуснаха сноп слънчеви лъчи и те обагриха склоновете на Мей Дун в зелено.
Роби ни донесоха подгрята медовина и студено еленско месо, но на мен не ми се ядеше. Предпочитах да гледам как се изнизва следобеда, отстъпвайки пред нощта, под все по-разпокъсващите се облаци. Небето се изясняваше и на запад някъде над Лионес залезът бе превърнал хоризонта в огненочервена пещ. Слънцето се скриваше в навечерието на Самейн и из цяла Британия, дори в християнска Ирландия, хората оставяха храна и пиене за мъртвите, които щяха да преминат през Анун по моста на мечовете. Това бе нощта, в която призрачната процесия от мъртви щеше да навести земята, където сенките от Отвъдния свят някога бяха дишали, любили и умрели. Мнозина бяха умрели на Мей Дун и тази нощ там щеше да е пълно с духове; после неизбежно се замислих как малката сянка на Даян броди из Ърмидс Хол.
Артур се появи в залата и на мен ми се стори съвсем различен без Екскалибур, увиснал край бедрото му в инкрустираната си ножница. Той изсумтя като видя, че дъждът бе спрял, след това изслуша молбата на епископ Емрис.
— Ще пратя моите копиеносци по улиците — увери той епископа, — и ако твоите хора ще бъдат в безопасност стига да не дразнят езичниците.
Артур взе рог с медовина от един роб и пак се обърна към епископа.
— Аз също исках да те видя — съобщи му той и сподели опасенията си от поведението на крал Мюриг. — Ако Гуент не участва във войната, саксите ще бъдат повече от нас.
Емрис пребледня.
— Гуент със сигурност няма да остави Думнония да бъде победена!
— Саксите са подкупили Гуент, епископе — обадих се аз и му разказах как Аел е разрешил на мисионерите на Мюриг да проповядват в неговите владения. — Докато Мюриг вярва, че може да покръсти саксите, той няма да вдигне меч срещу тях.
— Трябва да се възрадвам при мисълта, че саксите могат да бъдат покръстени — набожно рече Емрис.
— По-добре недей — предупредих го аз. — Щом Аел реши, че онези свещеници не му трябват повече, ще им отреже гърлата.
— А после ще отреже и нашите — добави мрачно Кунеглас. Той и Артур бяха решили заедно да посетят краля на Гуент, и сега Артур настоя епископ Емрис да се присъедини към тях.
— Теб той ще изслуша, епископе — каза Артур, — и ако успееш да го убедиш, че саксите са по-голяма заплаха за християните в Думнония от мен, той може и да промени решението си.
— С радост ще дойда — заяви Емрис — наистина.
— Най-малко — добави мрачно Кунеглас, — трябва да убедим младия Мюриг да пусне моята войска през страната си.
Артур се разтревожи.
— Нима може да откаже?
— Такива са сведенията — сви рамене Кунеглас. — Но ако саксите дойдат, Артур, аз ще мина през страната му независимо дали ми е разрешил или не.
— Това значи война между Гуент и Поуис — отбеляза навъсено Артур, — вода в мелницата на саксите.
Той потръпна.
— Защо му трябваше на Тюдрик да се отказва от трона?
Тюдрик бе бащата на Мюриг и макар че бе християнин, той винаги е воювал с хората си на страната на Артур срещу саксите.
Последната червена светлина на запад избледня. За няколко мига света увисна между светлината и тъмнината и после бездната ни погълна.
Стояхме на прозореца, тръпнещи от влажния вятър, и гледахме как първите звезди проблясват между парцаливите облаци. Наедряващата луна бе ниско над южното море и осветяваше ръбовете на голям облак, закрил главата на съзвездие подобно на змия. Нощта се спусна. Настъпи Самейн. Мъртвите идваха.
Няколко огньове осветиха къщите на Дурновария, но околностите бяха съвсем черни, само лунната светлина посребряваше гората по хребета на далечен хълм. Мей Дун бе само едва доловима сянка в тъмнината, черно петно върху черното сърце на мъртвата нощ. Тъмнината се сгъсти, появиха се още звезди и луната засия по-ярко между разпокъсаните облаци. Мъртвите вече се носеха като поток по моста на мечовете и се смесваха с нас, макар че ние не можехме да ги видим, нито да ги чуем, но те бяха тук, в двореца, по улиците, във всяка долина и град, във всяка къща в Британия, а по бойните полета, където толкова много души са загубили земните си тела, мъртвите сигурно бяха безброй като звездите. Даян бе под дърветата в Ърмидс Хол, а потокът от мъртви през моста на мечовете не спираше. Тогава си помислих, че един ден и аз ще дойда в такава нощ да видя децата си и децата на техните деца и техните деца. За вечни времена душата ми ще броди по земята само на Самейн.
Вятърът утихна. Луната отново се скри зад купчина облаци, увиснали над Арморика, но над нас небесата бяха ясни. Звездите, сред които живееха Боговете, блещукаха в празното пространство. Кълхуч се бе върнал в двореца и се появи край прозореца, където се бяхме скупчили, за да наблюдаваме нощта. Гуидър се върна от града и дойде при нас, но скоро се отегчи да зяпа във влажната тъмнина през прозореца и тръгна да търси приятелите си от дворцовата стража.
— Кога започват ритуалите? — попита Артур.
— Няма да е скоро — предупредих го аз. — Огньовете трябва да горят шест часа преди церемонията да започне.
— Как отброява часовете Мерлин? — попита Кунеглас.
— В главата си, кралю-господарю — отвърнах аз.
Мъртвите се плъзгаха между нас. Вятърът затихна съвсем и тишината разлая кучетата в града. Облаците бяха призрачно красиви с посребрените си ръбове, а звездите между тях изглеждаха неестествено ярки.
И тогава, съвсем неочаквано, на тъмното петно върху тъмното сърце на нощта, на широкия, ограден със стени връх на Мей Дун, лумна първият огън и призоваването на Боговете започна.
