За момент този единствен пламък заподскача чист и ярък над укрепленията на Мей Дун, после огънят започна да обхваща широк редица от дърва извиваща се под обраслите с трева стени на древната крепост и въздухът над върха се изпълни с пушек и задимена светлина. Представих си как там търчаха хора и мушкаха факли дълбоко в натрупаните дърва, после тичат с пламтящите факли да отнесат огъня до централната спирала или до външните кръгове. От начало огньовете се разпалваха бавно, огнените езици съскаха, пробивайки си път през мокрите дърва, но горещината постепенно изпари влагата и сиянието на огъня ставаше по-ярко и по-ярко, докато накрая пламъците обхванаха цялата огромна плетеница и светлината победоносно лумна в нощта. Билото на хълма се бе превърнало в огнен хребет, вряща хаос от пламъци над които дори димът преди да се отправи към небето бе оцветен в червено. Огньовете бяха толкова ярки, че хвърляха трепкащи сенки дори по улиците на Дурновария, които бяха пълни с народ. Някои хора дори се бяха покатерили по покривите, за да гледат.
— Шест часа? — попита недоверчиво Кълхуч.
— Така ми каза Мерлин — вдигнах аз рамене. Кълхуч плю.
— Шест часа! Бих могъл да се върна при червенокосата — каза той, но не тръгна. Всички стояхме неподвижно и гледахме как пламъците танцуват над хълма. Това бе погребалната клада на Британия, краят на историята, призоваването на Боговете, и ние го наблюдавахме в напрегнато мълчание, сякаш очаквахме да видим как димът се разпилява от вихъра, предизвикан от слизането на Боговете.
— Храна — обади се Артур навъсено и разсея напрежението. — Ако трябва да чакаме шест часа, можем и да хапнем.
Малко разговаряхме по време на яденето и то преди всичко за крал Мюриг от Гуент и ужасната възможност да започнем войната със саксите без неговите копиеносци. Ако, разбира се, все си мислех аз, изобщо се стигне до война и току поглеждах през прозореца към подскачащите пламъци и кълбящия се дим. Опитах се да измервам минаващите часове, но в интерес на истината нямах никаква представа един час ли мина, два ли, докато се хранехме, после пак застанахме край големия отворен прозорец, за да зяпаме към Мей Дун, където за първи път бяха събрани на едно Съкровищата на Британия. Там беше кошницата на Гаранхир, изплетена от върбови клонки и достатъчно голяма да побере един хляб и няколко риби, макар че бе толкова прокъсана, че всяка уважаваща себе си жена отдавна да я бе хвърлила в огъня. Рогът на Бран Галед представляваше волски рог, почернял от времето и очукан по ръбовете. Колесницата на Модрон бе изпочупена през годините и беше толкова малка, че само дете можеше да се вози в нея, ако изобщо би могла да се сглоби отново. Оглавника на Ейдин беше волски оглавник от изтъркано въже и ръждясали железни скоби, дето и най-бедният селянин не би си помислил да използва. Ножът на Лауфродед беше тъп с широко острие и счупена дървена дръжка, а пък Бруса на Тъдуол бе толкова изтъркан, че всеки занаятчия би се срамувал да го държи в работилницата си. Палтото на Падарн бе излиняло и закърпено, просяшка дреха, но пак по-запазено от Наметалото на Регад, за което се разправяше, че може да направи човек невидим, стига да го наметне, само дето сега приличаше повече на паяжина отколкото на наметало. Чинията на Ригенид беше плитък дървен съд, целият напукан и невъзможен за употреба, а Дъската за игра на Гуендолау бе едно едно парче дърво, очукано отвсякъде, върху което игралните полета почти не личаха вече. Пръстенът на Елюнед приличаше на обикновен воински пръстен — простите метални кръгчета, които копиеносците обичаха да правят от оръжията на мъртвите си врагове, но ние всички бяхме захвърляли далеч по-добре изглеждщи воински пръстени от Пръстена на Елюнед. Само две от Съкровищата имаха съществена стойност. Едното бе Меча на Ридерч, Екскалибур, изкован в Отвъдния свят от самия Гофанон, а другото бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Сега всичките — и боклучавите, и великолепните, бяха обгърнати от огнени пръстени и призоваваха своите Богове.
Небето все още се проясняваше, макар че на юг още имаше скупчени облаци и оттам с напредването на нощта на мъртвите долетя светкавица. Тази светкавица бе първият знак от Боговете. Душата ми се изпълни със страх и аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн. Но огнените пукнатини в небето бяха далеч, много далеч, може би над далечното море или дори по-далече — над Арморика. Час или повече светкавиците раздираха небесата на юг в пълна тишина. Веднъж един цял облак сякаш грейна, осветен отвътре, и ни накара да ахнем, а епископ Емрис направи кръстния знак.
Далечните светкавици избледняха и оставиха само големия огън зад укрепленията на Мей Дун да бушува. Тези пламъци трябваше да дадат знак на Боговете да излязат от безната на Анун, трябваше да стигнат в тъмнината между двата свята. Чудех се какво ли си мислеха мъртвите. Дали не се трупаха в цели пълчища около Мей Дун да гледат призоваването на Боговете? Представих си как отраженията на тези пламъци блещукат по остриетата на моста на мечовете и може би достигат до самия Отвъден свят и, да си призная, се уплаших. Светкавиците изчезнаха и като че ли нищо вече не се случваше, само огънят свирепо гореше, но всички ние, поне така мисля, знаехме, че светът трепери на прага на нещо ново.
После по някое време, докато часовете се нижеха, се появи и следващият знак. Галахад първи го забеляза. Той се прекръсти и се надвеси извън прозореца сякаш не можеше да повярва на очите си, после посочи с пръст високо над кълбата дим, който закриваше звездите като с воал.
— Виждате ли? — попита той и ние всички се надвесихм навън, за да погледнем нагоре.
И аз видях, че се бяха появили светлините на нощното небе.
Всички бяхме виждали такива светлини, макар и рядко, но тяхната поява точно тази нощ със сигурност бе многозначителна. Отначало имаше само мъждукаща синя мъгла в тъмното, но постепенно мъглата се сгъсти и стана по-светла, а от огъня се издигна червена завеса и докосна синята мъгла. Двете увиснаха като смачкан плат между звездите. Мерлин ми беше казвал, че подобни светлини са нещо обикновено в далечния север, но тези сега висяха на юг. После величествено и внезапно цялото пространство над главите ни бе залято от падащи сини, сребърни и ярко червени водопади… Всички излязохме на двора, за да виждаме по-добре, и стояхме поразени от страх и богобоязън докато небесата сияеха. От двора вече не можехме да виждаме огньовете на Мей Дун, но светлината от тях изпълваше южното небе, а над главите ни неземните светлини изписваха величествени аркади.
— Сега вярваш ли, епископе? — попита Кълхуч.
Емрис сякаш бе загубил дар слово, но после потръпна и докосна дървения кръст, който висеше на врата му.
— Ние никога не сме отричали съществуването на други сили — тихо изрече той, — Само дето вярваме, че нашият Бог е единственият истински Бог.
— А другите Богове какво са? — попита Кунеглас.
Емрис смръщи вежди, не му се искаше да отвръща най-напред, но после честността му го застави да говори.
— Те са силите на мрака, кралю-господарю.
— Силите на светлината, разбира се — каза Артур със страхопочитание, защото дори той бе впечатлен. Артур, който би предпочел Боговете изобщо да не се занимават с нас, сега виждаше тяхната сила в небето и бе изпълнен с удивление. — И какво ще стане сега? — попита той.
Беше се обърнал към мен, но отговори епископ Емрис.
— Ще има смърт, лорд.
— Смърт ли? — попита Артур, чудейки се дали е чул правилно.
Емрис отиде под сводовете на арките сякаш се страхуваше от вълшебната сила, която проблясваше и се стичаше на ярки потоци между звездите.
— Всички религии използват смъртта, лорд — заяви той педантично, — дори нашата вярва в жертвоприношението. Само че в християнската вяра Божият син е убит, за да не трябва повече никой никога да загива на олтара, но не мога да се сетя за нито една религия дето да не използва смъртта като част от своите мистерии. Озирис бил убит — рече Емрис и изведнъж осъзна, че говори за култа към Изида, разрушил живота на Артур, и побърза да продължи с нещо друго, — Митра също умира и неговият култ изисква смъртта на бикове. Всичките ни Богове умират, лорд — каза епископът — и всички религии с изключение на християнството пресъздават тяхната смърт като част от своя култ.
— Ние християните стоим над смъртта и вярваме в живота — каза Галахад.
— Слава на Бога, така е — съгласи се Емрис и се прекръсти, — но Мерлин не е християнин.
Светлините в небето станаха още по-ярки — огромни цветни завеси, през които подобно на нишки в гоблен преминаваше и проблясваше бяла светлина.
