изобщо не знаеха, че техният ритуал скоро ще трябва да приключи, защото не ни видяха. Стражите в центъра на кръга обаче ни видяха, извикаха някакво предупреждение и хукнаха срещу нас, но Арту излезе от пламъците като демон с наметало от дим. Наистина от дрехите му струеше дим, когато той изкрещя предизвикателно и насочи Ламрей към набързо направената, недооформена стена от щитове на Черните щитове. Артур разби тази стена просто със скоростта и тежестта на кобилата си, а ние го последвахме, размахали мечове, и шепата Черни щитове се разбягаха.
Гуидър беше там. И Гуидър беше жив.
Двама Черни щитове го държаха, но като видяха Артур, пуснаха момчето. Нимю изпищя срещу нас и ни заля с проклятия, докато разплакания Гуидър тичаше към баща си. Артур се наведе и вдигна сина си на седлото със силната си ръка. После се обърна да погледне към Мерлин.
Мерлин, с лице обляно в пот, спокойно стоеше и ни зяпаше. Беше изкачил до средата на една стълба, облегната на бесилка, направена от два ствола, забити изправени в земята и свързани отгоре с трети ствол. Тази бесилка се намираше точно в центъра между петте огньове, образуващи средния кръг. Друидът бе с бяла роба и ръкавите на дрехата му бяха почервенели от кръв до лактите. В ръката си държеше дълъг нож, но на лицето му, кълна се, за миг се изписа истинско облекчение.
Малкият Мардок беше жив, макар че не му оставаше още дълго да живее. Детето вече беше голо, само една лента бе вързана през устата му, за да заглушава писъците. Той висеше, вързан за глезените за напречния ствол. До него, също вързано за глезените, висеше бледо слабичко тяло, което изглеждаше много бяло на светлината на пламъците, само дето гърлото на трупа бе отрязано почти до гръбнака и цялата кръв на мъжа бе изтекла в Свещения съд под него и все още течеше и се стичаше по почервенялата дълга коса на Гауейн. Косата бе толкова дълга, че падаше под златния ръб на сребърния Свещен съд на Клидно Ейдин. Само по тази дълга коса познах, че това беше Гауейн, защото красивото му лице бе нарязано и покрито с кръв, скрито в кръв, цялото в кръв.
Мерлин все още в ръка с дългия нож, с който бе убит Гауейн, изглеждаше онемял от нашата поява. Изразът на облекчение бе изчезнал от лицето му, което сега бе станало непроницаемо, а Нимю продължаваше да пищи срещу нас. Тя вдигна лявата си длан, онази с белега, който беше близнак на белега на моята лява ръка.
— Убий Артур! — кресна тя към мен. — Дерфел! Ти си ми дал клетва! Убий го! Не можем да спрем сега!
Внезапно пред брадата ми проблесна меч. Беше на Галахад, който нежно ми се усмихна.
— Не мърдай, приятелю — каза той. Галахад познаваше силата на клетвите. Знаеше също, че аз нямаше да убия Артур, но се опитваше да ме спаси от отмъщението на Нимю. — Ако Дерфел мръдне — викна той към Нимю, — ще му прережа гърлото.
— Прережи го! — изпищя тя. — В тази нощ умират кралски синове!
— Не и моят сина — каза Артур.
— Ти не си крал, Артур син на Утър — обади се най-сетни Мерлин. — Да не мислиш, че щях да убия Гуидър?
— Тогава защо той е тук? — попита Артур. Той държеше Гуидър с една ръка, а в другата беше меча, почервенял от отраженията на пламъците. — Защо е тук? — попита отново Артур с нарастващ гняв.
За първи път Мерлин нямаше какво да каже. Отговори Нимю.
— Той тук, Артур син на Утър — злобно изсъска тя, — защото смъртта на това нещастно същество може да не е достатъчна.
Тя посочи към Мардок, който безпомощно се гърчеше увиснал на въжето.
— Той е син на крал, но не е законния му наследник.
— Значи Гуидър щеше да умре, така ли? — попита Артур.
— И да оживее отново — войнствено каза Нимю. Трябваше да крещи, за да надвика яростно бучащите огньове. — Не познаваш ли силата на Свещения съд? Поставяш мъртвите в казана на Клидно Ейдин и мъртвите тръгват отново, дишат отново, живеят — тя крачеше към Артур и в окото й блестеше лудост. — Дай ми момчето, Артур.
— Не.
Артур дръпна юздите на Ламрей и кобилата отскочи от Нимю. Нимю се обърна към Мерлин.
— Убий го! — изпищя тя, вдигнала пръст към Мардок. — Можем поне с него да опитаме. Убий го!
— Не! — викнах аз.
— Убий го! — изкрещя отново Нимю и понеже Мерлин не мръдна, тя затича към бесилката. Мерлин сякаш се бе вкаменил, но тогава Артур обърна Ламрей и подгони Нимю. Остави кобилата да я блъсне и Нимю се строполи на земята.
— Остави детето да живее — каза Артур на Мерлин. Нимю се опитваше да го докопа с орловите си нокти, но той я отблъсна от себе си. А когато тя пак се върна, цялата настръхнала срещу него, той замахна с меча към главата й и тази заплаха я усмири.
Мерлин вдигна светлото острие на ножа близо до гърлото на Мардок. Друидът изглеждаше почти нежен, независимо от погизналите му в кръв ръкави и дългия нож в ръката му.
— Мислиш ли, Артур син на Утър, че можеш да разгромиш саксите без помощта на Боговете? — попита той.
Артур сякаш не чу въпроса му.
— Отрежи въжето — заповяда той.
Нимю се обърна към него.
— Искаш ли да бъдеш прокълнат, Артур?
— Аз съм прокълнат — отвърна й той мрачно.
— Нека момчето да умре! — викна Мерлин от стълбата. — Той не ти е никакъв, Артур. Извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.
— Нима аз съм нещо друго? — викна Артур. — И аз съм извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.
— Той трябва да умре — каза търпеливо Мерлин, — и неговата смърт ще доведе Боговете при нас, а когато Боговете дойдат, Артур, ще поставим тялото му в Свещения съд и ще го върнем към живота.
Артур вдигна ръка към ужасяващото безжизнено тяло на племенника си Гауейн.
— Не е ли достатъчна една смърт?
— Една смърт никога не е достатъчна — обади се Нимю. Тя бе заобиколила тичешком коня на Артур, за да стигне до бесилката и сега държеше главата на Мардок, за да може Мерлин да му пререже гърлото.
Артур подкара Ламрей по-близо до трите ствола.
— А ако Боговете не дойдат и след втората смърт, Мерлин — попита той, — колко още ще има?
— Колкото трябва — отвърна Нимю.
— И всеки път — Артур заговори високо, за да можем всички да го чуем, — когато Британия е в беда, всеки път, когато се появи враг, всеки път, когато има чума, всеки път, когато мъжете и жените са изплашени, ще увисваме деца на бесилката, така ли?
— Ако Боговете дойдат — каза Мерлин, — вече няма да има чума, нито страх, нито война.
— А ще дойдат ли? — попита Артур.
— Те идват! — изпищя Нимю. — Погледни! — и тя посочи нагоре със свободната си ръка. Всички погледнахме натам и видяхме, че светлините по небето избледняваха. Светло сините струи ставаха пурпурночерни, червените бяха размазани и неясни, а звездите отново светеха ярко отвъд изчезващите цветни завеси.
— Не! — зави Нимю. — Не! — и викът й се понесе в мрака като вопъл, който щеше вечно да звучи.
Артур бе закарал Ламрей до самата бесилка.
— Вие ме наричате
— Не ставай смешен! — запротестира Мерлин. — Чиста сантименталност!
— Исках да ме помнят като справедлив човек — каза Артур, — а вече има твърде много кръв по ръцете ми.
— Ти ще бъдеш запомнен — изплю се Нимю срещу него, — като предател, като разрушител, като
