Господарят на войната

страхливец.

— Но не и от потомците на това дете — каза Артур нежно, протегна се и отряза с меча си въжето, на което висеше Мардок. Нимю изпищя, когато момчето се строполи, и скочи срещу Артур, готова да издере очите му. Но Артур само замахна назад с плоската страна на меча и силно я удари по главата. Тя се завъртя замаяна. Ударът бе толкова мощен, че когато острието издумка по черепа на Нимю, всичко го чухме въпреки бушуващите пламъци. Нимю залитна с увиснала челюст и разфокусирано око и се срина.

— Това трябваше да направи с Гуинивиър — изръмжа до мен Кълхуч.

Галахад бе напуснал поста си край мен, бе слязъл от коня си и сега освобождаваше Мардок от въжето. Махна и превръзката през устата му. Детето веднага запищя за майка си.

— Никога не съм могъл да търпя шумни деца — каза тихо Мерлин, после премести стълбата до въжето, на което висеше Гауейн. Бавно се изкачи по пречките. — Не знам — каза той, докато непохватно преместваше крак след крак, — дали Боговете са дошли или не. Вие всички очаквахте твърде много, а те може и да са тук вече. Кой знае? Но ние ще завършим без кръвта на детето на Мордред.

След тези думи той започна неумело да реже въжето, завързано за глезените на Гауейн. Тялото се залюля и подгизналата в кръв коса плясна в ръба на Свещения съд, а когато въжето се скъса, трупът тежко падна в кръвта, която оплиска Свещения съд чак до ръба. Мерлин бавно слезе от стълбата, после заповяда на Черните щитове, които бяха стояли отстрани, наблюдавайки спора, да донесат големите върбови кошници със солт, коит осе виждаха на няколко метра от нас. Мъжете изсипаха солта в Свещения съд, натъпквайки я плътно около измъченото голо тяло на Гауейн.

— И какво сега? — попита Артур и прибра меча в ножницата.

— Нищо — каза Мерлин. — Всичко свърши.

— А Екскалибур?

— Той е в най-южната спирала — вдигна ръка Мерлин, сочейки посоката, — макар че според мен ще трябва да почакаш докато огнънят угасне, ако искаш да си го вземеш.

— Не! — Нимю се бе свестила достатъчно, за да се противопостави. Изплю кръв, събрала се в устата от наранената й буза. — Съкровищата са си наши!

— Съкровищата — каза Мерлин уморено, — бяха събрани и използвани. Сега са нищо. Артур може да си вземе меча. Ще му трябва.

Мерлин се обърна и хвърли дългия си нож в най-близкия огън. После се извърна да гледа как двамата Черни щитове довършваха консервирането на Свещения съд. Солта стана розова щом покри ужасно осакатеното тяло.

— Напролет — каза Мерлин, — саксите ще дойдат и тогава ще видим дали тази нощ тук е имало вълшебство.

Нимю запищя срещу нас. Плака и бесня, плю и проклина, обеща ни смърт и разпиля душите ни във въздуха, в огъня, в земята и в морето. Мерлин не й обръщаше внимание. Нимю обаче никога не приемаше половинчатите работи, затова тази нощ тя стана враг на Артур. Тази нощ тя започна да мисли върху проклятията, които щяха да й помогнат да отмъсти на мъжете, дръзнали да спрат идването на Боговете на Мей Дун. Тя ни нарече разрушителите на Британия и ни обеща да разберем що е ужас.

Останахме на хълма до сутринта. Боговете не дойдоха, а огньовете горяха така свирепо, че едва на другия ден следобед Артур успя да си вземе Екскалибур. Мардок бе върнат на майка му, но по-късно чух, че през зимата умрял от треска.

Мерлин и Нимю взеха останалите Съкровища. Свещения съд с отвратителното си съдържание бе натоварен в една волска кола. Нимю вървеше напред, а Мерлин я следваше като послушен стар човек. Те взеха и Анбар, черния кон на Гауен, здрав и читав; взеха и големия щандарт на Британия. А къде отидоха, никой не разбра, но предположихме, че ще да е някъде на запад, в някое диво място, където през бурните зимни дни Нимю щеше да подготвя своите заклинания.

Преди да дойдат саксите.

Сега като гледам назад ми е странно да си спомням как Артур успя да настрои толкова хола срещу себе си. През лятото той бе разрушил надеждите на християните, а в края на есента унищожи мечтите на езичниците. И както винаги не разбираше защо го мразят.

— Какво друго ми оставаше да направя? — попита ме той. — Да оставя сина си да умре ли?

— Сефид така е направил — казах аз.

— И пак загубил битката! — остро ми отвърна Артур. Яздехме на север. Връщах се вкъщи, в Дун Карик, а Артур, заедно с Кунеглас и епископ Емрис отиваше да се срещне с крал Мюриг в Гуент. Тази среща бе единствено нещо, което имаше значене за Артур. Никога не се бе уповавал на надеждата, че Боговете ще спасят Британия от саксите, но смяташе, че осемстотин-деветстотин добре обучени гуентски копиеносци можеха да наклонят везните в наша полза. В онази зима главата му бе кипнала от смятане. Думнония, пресмяташе той, можеше да изкара на бойното поле шестстотин копиеносци, от които четиристотин бяха проверени в битка. Кунеглас щеше да доведе още четиристотин, Черните щитове щяха да бъдат сто петдесет и към това можехме да прибавим да речем стотина мъже без господари, които можеха да дойдат от Арморика или от северните кралства заради плячката.

— Да кажем хиляда и двеста души — заключаваше Артур, после в зависимост от настроението си увеличаваше или намаляваше тази цифра, а ако бе оптимистично настроен понякога се осмеляваше да прибави осемстотин воини от Гуент, което правеше общо две хиляди копия на наша страна. Но дори и тогава Артур се боеше, че няма да са достатъчни, защото предполагаше, че саксите могат да съберат още по-голяма войска. Аел можеше да събере най-малко седемстотин мъже, а той беше по-слаб от Сердик. По наши сметки копията на Сердик бяха поне хиляда, а до нас достигаха слухове, че Сердик купува и копиеносци от Кловис, кралят на франките. На тези наемници се плащаше в злато и освен това им беше обещано още злато след победата, която ще им осигури съкровището на Думнония. Нашите съгледвачи донесоха и вестта, че саксите ще изчакат с нападението до Еостр — техния празник на пролетта, за да дадат време на нови лодки да дойдат отвъд морето.

— Те ще съберат две хиляди и петстотин души — пресметна Артур, а ние щяхме да имаме само хиляда и двеста, ако Мюриг откажеше да воюва. Можехме да свикаме опълчението, разбира се, но кое опълчение щеше да устои срещу обучени воини, а срещу нашето опълчение щеше да застане сакският фирд.

— Значи без копиеносци от Гуент — мрачно отбелязах аз, — ние сме загубени.

Артур рядко се усмихваше след предателството на Гуинивиър, но сега се усмихна.

— Загубени ли? Кой казва това?

— Ти, господарю. Цифрите.

— Ти никога ли не си се бил и побеждавал, когато врагът те е превъзхождал по численост?

— Бил съм се, господарю, и съм побеждавал.

— Тогава защо да не можем да победим пак?

— Само глупакът търси битка с по-силен противник, господарю — казах аз.

— Само глупак търсел битка — повтори Артур раздразнен. — Да не би аз да искам да се бия напролет? Саксите искат да се бият и ние нямаме избор. Повярвай ми, Дерфел, аз нямам желание врагът да ни превъзхожда и каквото мога ще направя, за да убедя Мюриг да воюва, но ако Гуент не тръгне на война, ние ще трябва да се справим със саксите сами. А ние можем да ги бием! Повярвай в това, Дерфел!

— Аз вярвах в Съкровищата, господарю.

Той се изсмя подигравателно.

— Ето това е Съкровището, в което вярвам аз — потупа той дръжката на Екскалибур. — Вярвай в победата, Дерфел! Ако тръгнем срещу саксите като обречени, те ще нахранят вълците с нашите кости. Но ако тръгнем като победители, ще ги чуем да вият от страх.

Това бе красиво самохвалство, но да повярваш в победата бе много трудно. Думнония бе паднала духом. Бяхме загубили Боговете си и народът приказваше, че Артур ги е пропъдил. Той не бе само враг на християнския Бог, сега вече беше враг на всички Богове и хората, разправяха, че саксите са неговото наказание. Дори времето предсказваше бедствие, защото сутринта, когато се разделхме с Артур, започна да вали и като че ли имаше намерение никога да не спира. Всеки ден носеше нови сиви облаци, плъзнали ниско над земята, леден вятър и непрестанен дъжд. Всичко беше мокро. Дрехите ни, завивките ни, дървата за