думнонци, ирландци и пикти, всички вярващи в единствения истинския Бог и всички живеещи в мир и любов.
— А какво ще стане, ако ние решим да не последваме крал Мюриг — продължаваше с въпросите си Сийнуин.
— Тогава нашият Бог ще ви унищожи.
— И това ли е посланието, което си дошъл да проповядваш тук — намесих се аз.
— Друго не мога да правя, лорд. Така ми е заповядано.
— От Мюриг ли?
— От Бог.
— На аз съм господарят на земите и от двете страни на потока, както и на всички земи на юг до Каер Кадарн и на север до Акве Сулис, така че ти няма да проповядваш без мое разрешение — заявих аз.
— Никой човек не може да отменя заповедите на Бога, лорд — каза свещеникът.
— Но това може — измъкнах аз Хюелбейн.
Трите жени засъскаха. Свещеникът се вторачи в меча, после плю в огъня.
— Рискуваш да си навлечеш Божия гняв.
— А ти рискуваш да си навлечеш моя гняв — казах аз. — И ако утре до залез слънце още не си напуснал земята, която управлявам, ще те предам като роб на моите роби. Тази нощ можеш да спиш при животните, но утре си тръгваш.
На следващия ден той неохотно си тръгна и сякаш, за да ме накаже заваля първият сняг за тази зима. Снегът беше подранил, което обещаваше люта зима. Първоначално беше само суграшица, но през нощта се превърна в силен сняг, който до сутринта покри земята с бяла пелена. През следващата седмица ставаше все по-студено. От вътрешната страна на покрива ни се появиха ледени висулки и започна дългата зимна борба за топлина. В селото хората спяха с животните си, а ние се борехме с лютия студ с огромни огньове, които топяха ледените висулки по тавана. Вкарахме добитъка, който щеше да зимува в оборите, а другите животни изклахме и консервирахме месото им в сол, както бе консервирал безкръвното тяло на Гауейн. Два дни в селото ехтеше отчаяното мучене на воловете, които отиваха под брадвата. Кръвта им оцветяваше снега в червено и насищаше въздуха с острата си миризма. Вонеше на кръв, сол и изпражнения. В замъка огньовете бучаха, но не можеха да ни стоплят. Събуждахме се измръзнали, треперехме под рунтавите кожи и напразно чакахме да се стопи снега. Потокът се заледи, така че всеки ден трябваше да трошим леда за прясна вода.
Все още обучавахме нашите млади копиеносци. Карахме ги да вървят през снега да заякват, защото мускулите щяха да им трябват във войната със саксите. В дните, когато от небето се сипеше гъст сняг и вятърът носеше снежинките над отрупаните със сняг покриви на малките селски къщички, аз карах мъжете да си правят щитове от върбови дъски, покрити с кожа. Правех си отряд, но докато ги гледах как работят, изпитах страх за тях, чудейки се колко ли от тях щяха да доживеят да видят лятното слънце.
Точно преди деня на зимното слънцестоене пристигна вест от Артур. В Дун Карик усилено се подготвяхме за големия празник, който щеше да продължи през цялата седмица, посветена на смъртта на слънцето, когато се появи епископ Емрис. Дойде на кон, чиито копита бяха увити в кожа. Придружаваха го шестима от копиеносците на Артур. Епископът ни каза, че той останал в Гуент да спори с Мюриг, а Артур заминал сам за Демеция.
— Крал Мюриг всъщност не ни отказа помощ — каза епископът, треперейки край огъня, където успя да се настани след като бутна настрани две от нашите кучета. Той държеше пълничките си, почервенели от студа, ръце над пламъците. — Но се боя, че условията му за тази помощ са неприемливи — вдигна вежди той, после кихна. — Скъпа лейди, вие сте много любезна — каза Емрис на Сийнуин, която му донесе рог с топла медовина.
— Какви условия? — попитах аз. Емрис тъжно поклати глава.
— Иска трона на Думнония, лорд.
— какво иска? — избухнах аз.
Емрис вдигна пълната си зачервена ръка да укроти гнева ми.
— Казва, че Мордред е неспособен да управлява, че Артур не иска да управлява, и че на Думнония й трябва крал християнин. И предлага себе си.
— Копеле — викнах аз. — Коварно, страхливо малко копеле.
— Артур не може да приеме, разбира се — продължи Емрис, — клетвата му към Утър не му позволява.
Епископът сръбна от медовината и въздъхна с блатодарност.
— Толкова е хубаво да си пак на топло.
— Значи Мюриг ще ни помогне, само ако му дадем кралството, така ли? — попитах аз гневно.
— Така казва. Той твърди, че Бог ще закриля Гуент и че ако ние не го провъзгласим за крал, трябва сами да защитаваме Думнония.
Отидоха до вратата на замъка, дръпнах кожената завеса и се загледах в снега, натрупан по коловете на дървената палисада.
— Ти говори ли с баща му? — попитах аз епископа.
— Да, срещнах се с Тюдрик — отговори Емрис. — Отидох при него с Агрикола, който ти праща много поздрави.
Агрикола беше военачалник на Тюдрик навремето, велик воин, който се сражаваше с римска ризница и хладнокръвна жестокост. Но сега Агрикола бе вече стар човек, а неговият господар Тюдрик се бе отказал от трона и си бе остригал темето като свещеник, а властта бе в ръцете на сина му.
— Добре ли е Агрикола? — попитах аз.
— Остарял, но жизнен и енергичен. Той е съгласен с нас, но… — Емрис сви рамене. — Когато Тюдрик абдикира, той се отказа от властта и сега каза, че не може да промени решението на сина си.
— Не, не може, а не иска — изръмжах аз и се върнах край огъня.
— Вероятно не иска — съгласи се Емрис и въздъхна. — На мен Тюдрик ми харесва, но той сега е зает с други проблеми.
— Какви проблеми? — пак избухнах аз без да искам.
— Иска да разбере — отговори Емрис неуверено, — дали в рая хората ядат като смъртните, или им се спестява тази земна нужда. Някои вярват, че ангелите изобщо не ядат, че наистина са освободени от всички отвратителни земни апетити, и старият крал се опитва да води точно такъв живот. Яде много малко, даже ми се похвали, че веднъж успял цели три седмици да не ходи по голяма нужда и после се чувствал свят в много по-голяма степен.
Сийнуин се усмихна, но нищо не каза, а аз само недоверчиво се вторачих в епископа. Емрис допи медовината.
— Тюдрик твърди — добави той неуверено, — че ще гладува докато стане светец. Признавам, че не ми се вярва, но той наистина прилича на много набожен човек. Дано всички ни настигне тази благословия.
— Какво казва Агрикола? — попитах аз.
— Той пък се хвали, че редовно ходи по голяма нужда. Простете, лейди.
— Двамата сигурно са се зарадвали, че се виждат пак — сухо каза Сийнуин.
— Тази среща не беше много полезна — призна Емрис. — Отидох с надеждата да убедя Тюдрик да повлия на решението на сина си, но уви — епископът сви рамене, — сега можем само да се молим.
— И да държим оръжията си готови — добавих аз уморено.
— И това — съгласи се Емрис. Той кихна пак и се прекръсти, за да не го сполети нещастието, което предвещаваше кихането.
— Мюриг ще пропусне ли копиеносците от Поуис през страна си? — попитах аз.
— Кунеглас му заяви, че и да откаже да го пусне пак ще мине през Гуент.
Аз изстенах. Само това ни трябваше брити да се бият с брити. Такива войни години наред бяха изцеждали силита не Британия и бяха помогнали на саксите да превземат долина след долина, град след град, макар че напоследък не бритите, а саксите воюваха помежду си, а ние се възползвахме от техните вражди и им нанасяхме поражения, но Сердик и Аел бяха научили урока, който Артур успя да втълпи на бритите — че победата идва благодарение на единството. Сега саксите бяха обединени, а бритите — разединени.
