— Аз мисля, че Мюриг ще пусне Кунеглас да премине — каза Емрис, — защото не иска война с никого. Той просто иска мир.
— Ние всички искаме мир, но ако Думнония падне, след нея Гуент ще усети остриетата на саските.
— Мюриг е убеден, че няма да стане така — каза епископът, — и предлага убежище на всеки християнин от Думнония, който иска да избегне войната.
Това бе лоша новина, защото означаваше, че всеки, който няма кураж да се изправи срещу Аел и Сердик, може да се скрие в кралството на Мюриг, стига да се обяви за християнин.
— Ама той наистина ли вярва, че неговият Бог ще го защити? — попитах аз.
— Сигурно, иначе каква е ползата от Боговете? Но Бог, разбира се, може да има нещо друго на ум. Толкова е трудно да се четат мислите му.
Епископът се стопли дотолкова, че се осмели да отметне от раменете си голямото наметало от меча кожа. Под него е облечен с къса дреха от овча кожа. Той пъхна ръцете си в дрехата и аз реших, че някоя въшка го е ухапала, но Емрис измъкна оттам сгънат пергамент, завързан с лента и запечатан с капка восък.
— Това ми го изпрати Артур от Демеция — подаде ми той пергамента, — и помоли ти да го предадеш на принцеса Гуинивиър.
— Разбира се — поех аз документа. Признавам, че се изкушавах да счупя печата и да го прочета, но устоях на изкушението. — Знаеш ли какво пише вътре? — попитах аз Емрис.
— Уви, не, лорд — отговори той, но без да ме гледа в очите, от което аз заключих, че старецът бе счупил печата и знаеше съдържанието на писмото, но нямаше желание да си признае този малък грях. — Сигурен съм, че не е нещо важно — каза епископът, — но той държи Гуинивиър да го получи преди зимното слънцестоене. т.е. преди неговото завръщане.
— Той защо отиде в Демеция? — намеси се Сийнуин.
— Предполагам, за да се увери, че Черните щитове ще се бият на наша страна напролет — отговори епископът, но на мен ми се стори, че тонът му е някак уклончив. Реших, че писмото съдържа истинската причина за посещението на Артур при Енгас Мак Ейрем, но Емрис не можеше да ни я разкрие, защото трябваше да си признае, че е счупил печата.
На следващия ден отидох до Инис Уидрин. Не беше далеч, но пътуването ми отне почти цялата сутрин, защото на места се наложи да слизам от коня и да го водя и него и мулето през дълбокия сняг. Мулето носеше десетина от вълчите кожи, които ни бе подарил Кунеглас. Те се оказаха приятна изненада Гуинивиър, защото стените на нейната затворническа стая бяха направени от цели стволове и вятър нахлуваше през тях, съскайки през процепите. Заварих я клекнала край огъня, запален в средата на помещението. Тя се изправи, когато ме представиха и изпрати двете си прислужнички в кухнята.
— В такива дни ми се иска да съм слугиня в кухнята — каза Гуинивиър. — Там поне е топло, но пък е пълно с пеещи християни. Едно яйце не могат да счупят без да възхваляват своя нещастен Бог.
Гинивиър потръпна и загърна слабичките си рамене в наметалото.
— Римляните са знаели как да задържат топлината — каза тя, — но ние изглежда сме загубили това умение.
— Сийнуин ви изпраща това, лейди — пуснах аз кожите на пода.
— Благодари й от мое име — каза Гуинивиър. После въпреки студа отиде да отвори дървените капаци на прозореца, за да влезе дневната светлина. Огънят се люшна под напора на студения въздух и към почернелите греди на тавана се понесоха искри. Дългата дреха на Гунивиър беше от дебела кафява вълна. Принцесата бе бледа, но нейното надменно, лице и зелените й очи излъчваха същата сила и гордост както преди.
— Надявах се да ти видя по-рано — упрекна ме тя.
— Сезонът бе много труден, лейди — казах аз, за да оправдая дългото си отсъствие.
— Искам да знам какво стана на Мей Дун, Дерфел.
— Ще ви кажа, лейди, но първо трябва да ви предам това.
Извадих писмото на Артур от торбичката, която висеше на колана ми и й го подадох. Тя скъса лентата, махна восъчния печат с нокът и разгъна документа. Прочете го на светлината, която идваше през прозореца отразена от снега. Чертите на лицето й се изопнаха, но това бе единствената видима реакция. Изглежда прочете два пъти писмото, после го сгъна и го хвърли в един дървен сандък.
— И така разкажи ми за Мей Дун.
— Какво знаете вече? — попитах я аз.
— Знам онова, което Моргана реши да ми каже, а тая кучка ми представя събитията като доказателство за истинността на нейния мизерен Бог — викаше високо Гуинивиър, та ако някой подслушваше да можеше да я чуе.
— Едва ли Богът на Моргана е бил разочарован от случилото се на Мей Дун — казах аз и след това подробно й разправих за нощта на Самейн. Тя помълча след като свърших, загледана в покритите със сняг сгради в двора на светилището, където десетина безразсъдни поклонници бяха наколеничили пред свещеното бодливо дръвче. Взех дърва от купчината, струпана до стената, и подсилих огъня.
— Значи Нимю отведе Гуидър на върха, а? — попита Гуинииър.
— Тя изпрати Черни щитове да го вземат. Всъщност да го отвлекат. Едва ли им е било трудно. Градът беше пълен с непознати и всякакви копиеносци влизаха и излизаха от двореца.
Замълчах, после добавих.
— Съмнявам се, че наистина го е грозяла сериозна опасност.
— Разбира се, че го е грозяла — викна Гуинивиър.
Буйната й реакция ме изненада.
— Другото дете трябваше да бъде убито — възпротивих се аз. — Синът на Мордред. Той беше съблечен и готов да мине под ножа, а не Гуидър.
— И ако със смъртта на това друго дете не бяха постигнали нищо, какво щеше да стане? — запита Гуинивър. — Да не мислиш, че Мерлин нямаше да увеси Гуидър за краката?
— Мерлин нямаше да стори това на сина на Артур — казах аз, но признавам в гласа ми нямаше и грам увереност.
— А можеш ли да кажеш същото за Нимю? Тя би заклала всяко дете в Британия, за да върне Боговете, и Мерлин щеше да се изкуши. Да остава ей толкова — продължи Гуинивиър и вдигна ръка сякаш държеше монета между палеца и показалеца, и само животът на Гуидър да дели Мерлин от завръщането на Боговете? О, щеше да се изкуши и още как.
Тя се приближи до огъня и разтвори дрехата си, за да пусне топлината му между гънките й. Под вълнената роба носеше черна рокля. Не се виждаше нито едно украшение. Нямаше дори пръстен на ръката й.
— Мерлин можеше и да почувства някаква вина за убийството на Гуидър, но не и Нимю. Тя не прави разлика между този свят и Отвъдния, така че за нея няма никакво значение дали някое дете ще живее или ще умре. Има значение единствено това дете, Дерфел, да е син на владетел. За да получиш най-ценното, трябва да дадеш онова, което е най-стойностно, а е стойностното в Думнония не е някакво си копеле на Мордред. Тук Артур управлява, не Мордред. Нимю е искала смъртта на Гуидър. Мерлин е знаел това, но се е надявал смъртта на другите да е достатъчна. Нимю обаче не знае граници. Някой ден, Дерфел, тя отново ще събере Съкровищата и в този ден кръвта на Гуидър ще изтече във Свещения съд.
— Не и докато Артур е жив.
— Нито пък докато аз съм жива! — заяви тя пламенно, след миг сви рамене, осъзнавайки своята безпомощност. Обърна се към прозореца и отпусна краищата на кафявата роба.
— Не бях добра майка — неочаквано рече тя. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Никога не съм бил близък с Гуинивиър, всъщност тя се отнасяше към мен със същата смесица от привързаност и презрение, с която би се отнасяла към някое глупаво, но добро куче. Сега обаче, може би защото нямаше с кого другиго да споделя мислите си, тя реши да ги сподели с мен.
— Дори не ми харесва да съм майка — призна Гуинивиър. — Тия жени наример — посочи тя към облечените в бяло монахини от светилището на Моргана, които бързаха през снега между сградите, — те всички се прекланят пред майчинството, а до една са сухи като люспи. Реват за тяхнана Мария и ми разправят, че само една майка може да познае истинската мъка. Че кой би искал да опознае такова
