Дун Карик, аз отведох Исса на запад при пещерите, в които провеждахме най-тържествените си церемонии и там го посветих в култа към Митра. Той издържа успешно изпитанията и бе приет в това общество на елитни воини, които пазеха тайната на мистериите на Митра. След това пирувахме. Тази година аз убих бика. Първо му прерязах сухожилията, за да не може да мърда, после замахнах с брадвата, за да му пресека гръбнака. Бикът, помня, имаше сбръчкан черен дроб, което се смяташе за лошо предзнаменование, но в онази студена зима добри предзнаменования нямаше.
Независимо от суровото време на ритуалите присъстваха четиридесет мъже. Артур, макар и отдавна посветен в мистериите на Митра, не дойде, но Сеграмор и Кълхуч пристигнаха за церемониите от своите далечни гранични постове. В края на угощението, когато повечето воини спяха в резултат на изпитата медовина, ние тримата се оттеглихме в един от подземните коридори на пещерата, където димът не бе толкова гъст и където можехме да поговорим насаме.
И Сеграмор, и Кълхуч бяха уверени, че саксите ще нападнат право по долината на Темза.
— Чувам — каза Сеграмор, — че пълнят Лондон и Понтес с храна и провизии. — той замълча, за да откъсне със зъби парче месо от един кокал. От месеци не бях виждал Сеграмор и открих, че неговото присъствие ми вдъхва увереност. Нумидиецът бе най-здравият и най-страшният от всички военачалници на Артур и смелостта му бе изписана на неговото тясно, изсечено като с брадва лице. Той бе най-лоялният от всички мъже, верен приятел, и чуден разказвач на истории, но преди всичко беше воин по природа, воин, който можеше да надхитри всеки враг и да го победи. Саксите се ужасяваха от Сеграмор, защото вярваха, че е тъмен демон, дошъл от Отвъдния свят. Ние бяхме доволни, че живеят в такъв вцепеняващ страх, и за нас бе утеха, че макар и по-малко от тях, ние имахме щастието мечът на Сеграмор и неговите опитни копиеносци да са на наша страна.
— Сердик няма ли да нападне от юг? — попитах аз. Кълхуч поклати глава.
— По нищо не личи да се готви за такава атака. Във Вента всичко е тихо.
— Те не си вярват един на друг — каза Сеграмор, имайки пред вид Сердик и Аел. — Няма да посмеят да се изгубят от очи. Сердик се бои, че ние ще подкупим Аел, а Аел се страхува, че Сердик ще го измами с плячката, затова ще гледат да са един до друг като братя.
— А Артур какво ще направи? — попитах аз.
— Ние се надявахме ти да ни кажеш — отговори Кълхуч.
— Напоследък Артур не разговаря с мен — признах аз, без да си правя труда да крия огорчението си.
— Значи ставаме двама — изръмжа Кълхуч.
— Трима — вдигна ръка Сеграмор. — Идва при мен, задава въпроси, участва в нападения и си тръгва. Нищо не говори.
— Да се надяваме, че поне мисли — казах аз.
— Може би е прекалено зает с новата си булка — кисело предположи Кълхуч.
— Ти виждал ли си я? — попитах го аз.
— Ирландско котенце — каза той презрително, — с нокти.
Кълхуч ни каза, че посетил Артур и новата му съпруга, когато отивал на север за нашата среща в чест на Митра. — Хубава е наистина — рече той неохотно. — Ако ти е робиня сигурно ще ти се прииска да я оставиш в своята собствена кухня за известно време. Е, поне аз така бих направил. А ти сигурно не, а Дерфел? — Кълхуч често ме занасяше заради моята вярност към Сийнуин, макар че не беше никак необичайно човек да остане верен на жена си. Ето Сеграмор си взе една сакска робиня за жена и като мен бе известен с верността си към нея. — Каква е ползата от бика, ако обслужва само една крава? — попита Кълхуч, но никой не отговори на подигравателния му въпрос.
— Артур е изплашен — смени темата Сеграмор. После помълча да събере мислите си. Нумидиецът говореше добре езика на бритите, макар и с невероятен акцент, но това не беше майчиния му език и той често говореше бавно за да е сигурен, че казва точно онова, което иска да каже. — Той предизвика Боговете и то не само на Мей Дун, ами и с това, че взе властта на Мордред. Християните го мразят, а сега и езичниците смятат, че той е техен враг. давате ли си сметка колко самотен се чувства?
— Бедата с Артур е там, че не вярва в Боговете — каза Кълхуч.
— Той вярва в себе си — кимна Сеграмор. — Затова предателството на Гуинивиър за него бе удар в сърцето. Той се срамува. За горд човек като Артур това е тежко унижение. Сега си мисли, че ние всички му се подиграваме, и затуй страни от нас.
— Аз не му се подигравам — запротестирах аз.
— Аз пък му се подигравам — заяви Кълхуч, изпъна ранения си крак и се намръщи от болка. — Глупаво копеле. Трябваше да развърти колана си по гърба на Гуинивиър веднъж-дваж. Щеше да й даде добър урок.
— А сега — продължи Сеграмор, без да обръща внимание на мнението на Кълхуч, — Артур се страхува от поражение. Защото какво е той, ако не войник? На него му харесва да си мисли, че е добър човек, че управлява, защото е роден владетел, но на власт го издигна мечът. В душата си той знае това, и ако загуби тази война, ще загуби онова, за което най-много го е грижа — репутацията си. Ще бъде запомнен като узурпатор, който се оказал неспособен да задържи онова, което е узурпирал. Ужасява се от възможността репутацията му отново да пострада.
— Може би Арганте ще успее да излекува първото поражение, претърпяно от неговата гордост — казах аз.
— Съмнявам се — поклати глава Сеграмор. — Галахад ми каза, че Артур всъщност нямал особено желание да се ожени за нея.
— Тогава защо се е оженил? — мрачно попитах аз. Сеграмор вдигна рамене.
— За да обиди Гуинивиър? Да угоди на Енгас? Да ни покаже, че няма нужда от Гуинивиър?
— Да се повъргаля в леглото с едно хубаво момиче — изтърси Кълхуч.
— Ако изобщо се занимава с това — каза Сеграмор.
Кълхуч зяпна в нумидиеца с изумление.
— Разбира се, че се занимава — настоя той. Сеграмор поклати глава.
— Говорят точно обратното. Само слухове, разбира се, а когато става дума за отношенията между мъж и жена, най-малко на слухове може да се вярва. Но аз все си мисля, че тази принцеса е твърде млада за вкуса на Артур.
— Те никога не са твърде млади — изръмжа Кълхуч, а Сеграмор само сви рамене. Той бе много по- изтънчен човек от Кълхуч и това му позволяваше да надникне по-дълбоко в душата на Артур, който обичаше да се показва прям и открит, но душата му всъщност бе толкова сложна и трудно разгадаема като плетеницата от дракони и извивки, украсяваща острието на Екскалибур.
Ние се разделихме на сутринта, когато мечовете ни все още червенееха от кръвта на принесения в жертва бик. Исса бе много развълнуван. Няколко години преди това той бе просто селско момче, а сега беше последовател на Митра, а скоро щеше да стане и баща, както ми каза, защото Скарач, неговата съпруга, бе бременна. Исса, придобил увереност след посвещаването му в култа на Митра, изведнъж започна да вярва че можем да бием саксите и без помощта на Гуент. На мен обаче това ми се струваше невъзможно. Гуинивиър може и да не ми харесваше, но никога не съм смятал, че е глупава. И нейното предположение, че Сердик ще нападне от юг, мира не ми даваше. Мнението на Сеграмор също имаше основание — Сердик и Аел бяха съюзници по необходимост и щяха да искат да се държат под око. Една масирана атака по долината на Темза щеше да е най-бързият начин да се стигне до Севърнско море, което щеше да раздели британските кралства на две. Освен това защо трябваше саксите да пожертват численото си превъзходство като разделят силите си на две по-малки войски, които Артур можеше да разгроми една по една? И все пак, ако Артур очакваше само едно нападение и се бе подготвил само за него, тогава една атака от юг би имала невероятно предимство. Докато Артур е зает с едната сакска войска в долината на Темза, другата можеше да заобиколи десния му фланг и да стигне почти безпрепятствено до Северн. Но Исса не се тревожеше от подобни мисли. Той само си представяше как ще стои в стената от щитове, облагороден от посвещаването си в култа на Митра, и ще сече саксите както земеделецът коси сено.
Времето продължаваше да е студено. Всеки ден изгряваше замръзнал и блед с едно слънце дето приличаше на червен кръг, увиснал ниско в южните облаци. Вълци бродеха навътре в обработваемите земи, облизвайки се по овцете, които бяхме прибрали в кошарите. Един ден уловихме шест сиви звяра и си
