— Така ли се говори, Дерфел? — попита Галахад без да потвърждава нито да отрича слуха. Той се усмихна. — Бракът е такова тайнство за мен.
Самият Галахад никога не се беше женил. Всъщност след като франките превзеха Инис Трийбс, където бе бащиният му дом, Галахад се скиташе без да се установи някъде. Живееше в Думнония след падането на родния му град, цяло поколение деца деца израсна през тези години, а той все още беше като гост в страната ни. Имаше свои стаи в двореца в Дурновария, но ги държеше полупразни — с малко мебели и почти никакви удобства. Беше пратеник на Артур винаги, когато се наложеше, пътуваше надлъж и нашир из Британия, за да решава проблемите, възникнали с други кралства или пък заедно със Сеграмор участваше в нападения отвъд границата ни със саксите. И като че ли бе най-щастлив, когато имаше работа за него. По- рано понякога ми се струваше, че е влюбен в Гуинивиър, но Сийнуин винаги се е надсмивала над тези подозрения. Според нея Галахад бе влюбен в съвършенството и бе твърде придирчив, за да се влюби в някоя истинска жена. Той обичал идеята за жените, но не можел да понесе действителността с нейните болести, кръв и болка. На бойното поле Галахад никога не е показвал отвращение към подобни неща, но според Сийнуин то е защото там само мъже, проливат кръвта си, само мъжете могат да правят грешки, а Галахад никога не е идеализирал мъжете, само жените. И вероятно беше права. Аз само знаех, че от време на време моят приятел имаше нужда от усамотение, макар никога да не се е оплаквал.
— Артур е много горд с Арганте — каза той тихо, но с тон, който предполагаше, че нещо е останало недоизказано.
— Но тя не е Гунивиър, така ли? — попитах аз.
— Тя определено не е Гуинивиър — съгласи се Галахад, благодарен, че съм облякъл с думи мисълта му, — макар че в някои неща тя не се различава много от нея.
— В какво например? — полюбопитства Сийнуин.
— Амбициозна е — каза Галахад неуверено. — Тя смята, че Артур трябва да предаде Силурия на баща й.
— Че Силурия не е негова, как ще я предава! — възмутих се аз.
— Не е — съгласи се Галахад, — но Арганте смята, че той може да я завладее.
Аз плюх. За да завладее Силурия, Артур трябваше да се бие с Гуент и дори с Поуис, двете страни, които съвместно управляваха онези земи.
— Луда — заявих аз.
— Не съм казал, че е здравомислеща, а амбициозна — поправи ме Галахад.
— На теб Арганте харесва ли ти? — попита го Сийнуин без заобикалки.
Не му се наложи да отговори, защото дворцовата врата внезапно се отвори и Артур най-сетне се появи. Бе облечен както обикновено в бяло, а лицето му, което през последните месеци бе станало така мрачно и изпито, сега изглеждаше изведнъж остаряло. Това бе жестоко, защото под ръка го бе хванала новата му булка, облечена в злато, която бе почти дете.
Тогава за първи път видях Арганте, принцеса на Юй Лиатайн, сестра на Изолда, и много приличаше на обречената Изолда. Арганте бе крехко същество на прага между детството и зрелостта, а в онази нощ на празника Имболк, приличаше повече на дете отколкото на жена, защото се бе загърнала в огромно наметало от твърд ленен плат, което със сигурност някога бе принадлежало на Гуинивиър. Дрехата очевидно бе твърде голяма за Арганте, която вървеше вдървено изгубена между златните гънки. Спомних си как преди време, когато видях сестра й, отрупана с бижута, си помислих, че Изолда прилича на дете, накичило се със златото на майка си. Сега и Арганте създаваше впечатлението, че просто играе театър, дете, което се преструва на възрастна жена. Лицето й изразяваше вглъбена тържественост, с което тя се опитваше да скрие липсата на вътрешно присъщо достойнство. Лъскавата й черна коса бе сплетена на дълга плитка, увита около главата й и прикрепена с нефритова брошка с цвета на щитовете, които страшните воини на баща й носеха. Тази женска прическа не отиваше на младото й лице. Тежката златна огърлица около врата й също изглеждаше неуместна и прекалено масивна за нежната й шия. Артур я отведе до подиума и там с поклон я остави да седне на левия стол, мога да се закълна, че в двора не остана и един човек, било то гост, друид или страж, който да не си помисли, че двамата приличаха на баща и дъщеря. Арганте седна на мястото си и за момент настъпи неловка тишина, сякаш бе забравен някакъв ритуал, нещо дребно, което обаче можеше да превърне тържествената церемония в смехотворна. Но тогава при портата настъпи суматоха, чу се кикот и се появи Мордред.
Нашият крал закуцука на сакатия си крак с лукава усмивка на лице. И той като Арганте играеше театър, но за разлика от нея той нямаше желание да участва в играта. Мордред знаеше, че всеки мъж в този двор бе човек на Артур и че всички го мразеха. Преструваха се, че Мордред е техният крал, а той всъщност живееше благодарение на тяхното мълчаливо съгласие. Мордред се възкачи на подиума. Артур се поклони и ние всички последвахме примера му. Мордред, с неговата твърда, щръкнала навсякъде, коса и с грозна брада, около кръглото си лице, кимна учтиво и седна на централния стол. Арганте го погледна с изненадваща симпатия, Артур зае последния стол и така седнаха един до друг императорът, кралят и детето-булка.
Не можех да не си помисля, че Гуинивиър би направила всичко това много по-добре. Щеше да има греяна медовина за пиене, повече огньове щяха да ни топлят, а неловките паузи щяха да бъдат заличени с нежна музика, но в онази нощ изглежда никой не знаеше какво всъщност трябваше да се случи, докато Арганте не изсъска в ухото на бащиния си друид. Фергал нервно се огледа, след това припна през двора да донесе една от факлите. С нея запали обръча, после замърмори някакви неразбрани напеви, докато пламъците сграбчиха сламата.
Роби донесоха от кошарката петте новородени агнета. Овцете-майки блееха нещастно по отнетите си рожби, които се гърчеха в ръцете на робите. Фергал изчака докато обръчът пламна целия и заповяда агнетата да бъдат прекарани през него. Настана суматоха. Агнетата, които нямаха ни най-малка представа, че плодородието на Думнония зависи от тяхното послушание, се пръснаха във всички посоки, но не и към огъня. Децата на Балин щастливо се включиха в гонитбата им и с това само увеличиха бъркотията. Но накрая едно по едно агнетата бяха събрани и заставени да дойдат до обръча и всичките пет бяха убедени да скочат през огнения кръг. Но търсената тържественост вече бе подкопана. Арганте, която без съмнение бе свикнала да присъства на много по-добре оранизирани церемонии от този род, се намръщи, но всички други се смеехме и бъбрехме. Фергал възвърна достойнството на нощта като внезапно нададе адски писък, който смрази кръвта на всички ни. Друидът бе отметнал назад глава, вперил поглед в облаците, в дясната му ръка имаше широк каменен нощ, а в лявата безпомощно риташе агне.
— О, не — извика Сийнуин и се обърна, за да не гледа. Гуидър се намръщи и аз обгърнах раменете му.
Фергал изрева своето предизвикателство срещу нощта, след това вдигна и ножа, и агнето високо над главата си. Отново изпищя, после заудря и заразкъсва телцето на агнето с неудобния тъп нож. Хаотичните движения на агнето ставаха все по-слаби, то блееше за майка си, която му отговаряше с пълна безнадеждност, а през цялото време кръвта му се стичаше върху извитото нагоре лице на Фергал и върху сплетената му гъста брада, накичена с кости и лисичи кичури.
— Много се радвам, че не живея в Демеция — измърмори Галахад в ухото ми.
Погледнах към Артур по време на това необичайно жертвоприношение и видях крайното отвращение, изкривило чертите на лицето му. Тогава той забеляза, че го гледам и лицето му се изопна. А Арганте с отворена уста се бе навела напред, за да наблюдава друида. Мордред се хилеше.
Агнето умря и Фергал, за ужас на всички, започна да подскача из двора, като разтърсваше трупа и пищеше молитви. Изпръска ни с кръв. Закрих Сийнуин с наметалото си, докато друидът, с лице цялото изплескано с кръв, танцувайки, мина край нас. Артур очевидно нямаше ни най-малка представа, че това варварско убийство ще стане част от церемонията. Без съмнение си бе мислил, че новата му съпруга е замислила някаква пищна церемония, която да предшества угощението, но ритуалът се бе превърнал в кървава оргия. Бяха избити всичките пет агнета, а когато и последното малко гърло бе прерязано от черния каменен нож, Фергал отстъпи назад и махна към обръча.
— Нантосуелта ви чака — викна той към нас, — ето я! Елате при нея!
Очевидно очакваше някакъв отговор, но никой от нас не помръдна. Сеграмор зяпаше в луната, а Кълхуч се опитваше да хване въшка в брадата си. По обръча проблясваха пламъчета, изгорели сламки падаха и се носеха над разкъсаните трупове, пръснати из двора, а ние продължавахме да стоим като заковани.
