осигурихме шест нови вълчи опашки за шлемовете на воините от моя отряд. Моите хора бяха започнали да носят такива опашки за украса на шлемовете си в дълбоките гори на Арморика, където трябваше да се бием с франките и тъй като ги бяхме нападали като хитра глутница, те започнаха да ни наричат вълци, а ние приехме обидата им като комплимент. Ние бяхме Вълчите опашки, макар че на щитовете ни вместо вълчи муцуни имаше бели петолъчни звезди в чест на Сийнуин.
Сийнуин все още настояваше да не бяга в Поуис през пролетта. Моруена и Серен можели да вървят, но тя щяла да остане. Нейното решение ме разгневи.
— Така момичетата могат да загубят и майка си, и баща си.
— Ако така са решили Боговете, да — каза тя миролюбиво, после сви рамене. — Може да постъпвам егоистично, но искам да остана.
— Искаш да умреш ли? Това ли е егоистично?
— Не искам да съм толкова далече, Дерфел. Знаеш ли какво е да си в далечна страна, когато твоят мъж се сражава? Чакаш в ужас. Страхуваш се от всеки вестоносец. Вслушваш се във всеки слух. Този път ще остана.
— За да има още нещо, за което да се тревожа, нали?
— Ама че си, Дерфел — каза тя спокойно, — не мислиш ли, че мога сама да се грижа за себе си.
— Онова пръстенче няма да те спаси от саксите — посочих аз към проблясващото ахатче на ръката й.
— Значи аз сама ще се спасявам. Не се тревожи, Дерфел, няма да ти се пречкам в краката, и няма да позволя да ме пленят.
На следващия ден се родиха първите агнета в една кошара в подножието на Дун Карик. Беше твърде рано за това, но аз го приех като добро предзнаменование от Боговете. Преди Сийнуин да разбере и да го предотврати, първото родено агне бе принесено в жертва, за да се родят много агнета след него. Малката окървавена кожа бе закована за една върба край потока, а под нея, на следващия ден, бе цъфнал един минзухар — жълтите му венчелистчета бяха първото цветно петно през тази година. Същия ден видях и три рибарчета да пърхат с ярките си крила над заледените брегове на потока. Животът се пробуждаше. На зазоряване, когато петлите ни събудиха, ние отново чувахме песните на дроздове, червеношйики, чучулиги, орехчета и врабци.
Артур ни повика две седмици след като се родиха първите агнета. Снегът се бе стопил и вестоносецът се бе борил с калните пътища, за да ни донесе заповедта, според която трябваше да се явим в двореца в Линдинис. Трябваше да бъдем там за празника Имболк, първият празник след деня на зимното слънцестоене, посветен на богинята на плодородието. На Имболк ние прекарвахме новородени агнета през горящи обръчи, а после, девойките, щом решеха, че никой не ги гледа прескачаха през тлеещите обръчи, докосваха с пръсти пепелта на огньовете, запалени за Имболк, и размазваха сивия прах високо между бедрата си. Децата родени през ноември се наричаха деца на Имболк и се смяташе, че пепелта е тяхната майка, а огънят — техният баща. Сийнуин и аз пристигнахме следобеда в навечерието на Имболк, когато зимното слънце хвърляше дълги сенки върху избледнялата трева. Копиеносците на Артур бяха заобиколили двореца и пазеха своя господар от мрачната враждебност на хората, които помнеха как Мерлин бе предизвикал вълшебната поява на сияещото момиче в двора на двореца.
За мое учудване открих, че дворът бе подготвен за Имболк. Артур никога не се бе занимавал с подобни неща, оставяйки всички религиозни дела в ръцете на Гуинивиър, а тя никога не беше чествала такива груби селски празници като Имболк. Сега обаче в центъра на двора имаше огромен обръч от сплетена слама, а в едно малко заградено пространство бяха затворени шепа новородени агнета с майките си. Кълхуч ни поздрави с лукаво кимване към обръча.
— Ето ти още една възможност да си имаш бебе — каза той на Сийнуин.
— Че аз нали затова съм дошла — отвърна му тя и го целуна. — А ти колко имаш вече?
— Двадесет и едно — гордо рече той.
— От колко майки?
— Десет — захили се Кълхуч, после ме тупна по гърба. — А ние ще си получим заповедите утре.
— Ние ли?
— Ти, аз, Сеграмор, Галахад, Ланвал, Балин, Морфанс — Кълхуч сви рамене, — всички.
— Арганте тук ли е? — попитах аз.
— Ти защо мислиш, че е изправен този обръч? — отвърна ми той с въпрос. — Това е нейна идея. Довела е друид от Демеция и довечера преди да ядем ще трябва всички да отдадем почит на Нантосуелта.
— На кого? — попита Сийнуин.
— Някаква Богиня — безгрижно отвърна Кълхуч. Имаше толкова много Богове и Богини, че само друидите можеха да знаят имената на всичките, така че нито Сийнуин, нито аз бяхме чували някога за Нантосуелта.
Не видяхме нито Артур, нито Арганте чак до вечерта, когато Хигуид, слугата на Артур, ни повика всички в двора, осветен с напоени в катран факли, пламтящи в железните си поставки. Спомних си нощта на Мерлин тук и тълпата от изтръпнали от страхопочитание хора, които вдигаха сакатите си и болни бебета към Сребърната Олуен. Сега високопоставени мъже и техните съпруги чакаха с неудобство от двете страни на сплетения обръч, а на задигнат подиум в западния край на двора бяха поставени три стола, покрити с бял лен. До обръча стоеше друид и аз предположих, че това е магьосникът, който Арганте е довела от кралството на баща си. Мъжът беше нисък и набит с гъста черна брада, в която бяха вплетени кичури лисичи косми и гроздове малки костички.
— Казва се Фергал — каза ми Галахад, — и мрази християните. Цял следобед прави заклинания срещу мен, после пристигна Сеграмор и Фергал почти припадна от ужас. Помисли, че това е самият Кром Дубх — засмя се Галахад.
Сеграмор наистина би могъл да бъде този тъмен Бог, защото бе облечен в черна кожа, а на хълбока му висеше меч в черна ножница. Той беше дошъл в Линдинис със своята едра, спокойна съпруга, Малла, и двамата стояха встрани от нас в далечния край на двора. Сеграмор почиташе Митра, но нямаше време за британските Богове, а Малла все още се молеше на Уоден, Еостр, Тунор, Фир и Сийкснет — все сакски божества.
Всички военачалници на Артур бяха тук, макар че докато чаках Артур си спомних за онези, които не бяха между нас. Сей, който беше израсъл заедно с Артур в далечната Гуинед, умря в думнонска Исса по време на бунта на Ланселот. Християни го убиха. Агравейн, който години наред бе командвал конницата на Артур, умря от треска през зимата. Балин пое задълженията на Агравейн и сега бе довел три съпруги в Линдинис заедно с цяла орда от дребни набити дечица, които ужасени зяпаха Морфанс, най-грозния човек в Британия. А на нас лицето му вече ни бе толкова познато, че дори не забелязвахме заешката му устна, извития врат и кривата челюст. Като изключим Гуидър, който бе още дете, аз май все още бях най-младият и това откритие ме удиви. Имахме нужда от нови военачалници и тогава реших, че ще дам на Исса да води собствен отряд, веднага щом приключи войната със саксите. Ако Исса останеше жив. Ако аз останех жив.
Галахад се грижеше за Гуидър и двамата дойдоха да застанат до Сийнуин и мен. Галахад винаги е бил красив мъж, но сега вече бе навлязъл в средна възраст и това придаваше ново достолепие на красотата му. Златно русата му коса бе станала сива, беше си пуснал и малка остра брада. Двамата винаги сме били близки, но в онази трудна зима, той вероятно беше по-близък с Артур от всеки друг. Галахад не беше в Морския дворец, не стана свидетел на позора на Артур, а това, заедно със спокойното му съчувствие, правеше присъствието му приемливо за Артур. Сийнуин го попита тихо, така че да не чуе Гуидър, как е Артур.
— Де да знаех — отвърна Галахад.
— Сигурно е щастлив — реши Сийнуин.
— Защо?
— Нова съпруга — предположи Сийнуин. Галахад се усмихна.
— На някой мъж като му откраднат коня, когато е на път, скъпа лейди, той често прибързва, купувайки нов на мястото на откраднатия.
— И после не го и язди, чувам — грубо се намесих аз.
