Господарят на войната

участието на неговите Черни щитове в пролетната кампания. Очевидно женитбата бе уредена набързо и сега, също толкова очевидно, Артур съжаляваше за това.

— Тя иска деца, разбира се — каза Артур, все още мислейки за ужасните ритуали, окървавили двора на двореца в Линдинис предната нощ.

— А ти не искаш ли, господарю?

— Още не — отсече той. — По-добре да почакаме, докато свършим със саксите.

— Като говорим за саксите — вметнах аз, — трябва да ти предам една молба от лейди Гуинивиър.

Артур отново ми хвърли кос поглед, но нищо не каза.

— Гунивиър се страхува — продължих аз, — че няма да е в безопасност, ако саксите нападнат от юг. Моли те да преместиш затвора й в някое по-закътано място.

Артур се наведе напред да погали ушите на коня си. Очаквах, че ще се ядоса, задето споменавам името на Гуинивиър, но той не показа никакво раздразнение.

— Саксите биха могли да нападнат от юг — каза той тихо, — всъщност аз се надявам точно така да направят, защото тогава ще разделят силите си на две и ние ще можем да се справим с всяка по отделно. По-опасно е, обаче, ако нападнат всички заедно по долината на Темза, затова аз трябва да се подготвя за по-голямата опасност, а не за по-малката.

— Но определено би било разумно да изнесем всичко ценно от южна Думнония — настоях аз.

Той се обърна да ме погледне. В очите му имаше присмех, като че ли ме презираше за това, че показвам симпатии към Гуинивиър.

— А тя ценна ли е, Дерфел? — попита той. Нищо не казах и Артур отвърна очи от мен, за да зарее отново поглед над полята, където дроздове и косове ровеха торта за червеи. — Трябва ли да я убия? — неочаквано попита той.

— Да убиеш Гуинивиър? — изумих се аз, но после реших, че това предложение не е на Артур, а по-скоро на Арганте. Тя сигурно не можеше да се примири с факта, че Гуинивиър е все още жива, а сестрата на Арганте бе убита за същото прегрешение.

— Аз нямам право да решавам това, господарю — казах аз, — но определено ако заслужаваше смърт, трябваше да си я получи преди месеци, нали? Не сега.

Този съвет го накара да се намръщи.

— Какво ще й направят саксите? — попита той.

— Според нея ще я изнасилят, а според мен ще я възкачат на трон.

Артур гледаше сърдито към безцветния пейзаж. Той знаеше, че имах пред вид трона на Ланселот и си представяше своя смъртен враг на трона на Думнония с Гунивиър до него и Сердик, който ги дарява с власт. Беше непоносима мисъл.

— Ако я заплашва плен — каза Артур дрезгаво, — ти ще я убиеш.

Не можех да повярвам на ушите си. Втренчих се в него, но той отказа да ме погледне в очите.

— Много по-просто е да я преместиш на безопасно място, не е ли така? Не може ли да отиде в Глевум?

— Имам си достатъчно тревоги — озъби се той, — та да си губя времето с безопасността на предатели.

Няколко секунди той изглеждаше по-ядосан от всякога, но после тръсна глава и въздъхна. — Знаеш ли на кого завиждам?

— На кого, господарю?

— На Тюдрик.

Аз се засмях.

— На Тюдрик ли? Искаш да си монах със запек.

— Той е щастлив — убедено каза Артур. — Открил е живота, който винаги го е привличал. Аз не искам да се подстригвам за монах и не се интересувам от неговия Бог, но въпреки това му завиждам — поклати глава Артур и се намръщи. — Аз изтощавам силите си, подготвяйки се за война, която никой освен мен не вярва, че можем да спечелим, и изобщо не ми се занимава с това. Изобщо! Мордред трябва да е крал, ние се заклехме да го направим крал, и ако победим саксите, Дерфел, ще го оставя той да си управлява.

Той говореше с предизвикателен тон, а аз не му вярвах.

— Винаги съм искал само едно — продължи Артур, — замък, малко земя, добитък, плодородие, дърва за огрев, ковачница, където да обработвам желязо, поток за прясна вода. Много ли е?

Артур рядко си разрешаваше да се самосъжалява и затова аз просто го оставих да излее гнева си. Той често бе споделял своята мечта за дом с дървена ограда, скрит от света с гъсти гори и просторни поля, и пълен с близки хора, но сега когато Сердик и Аел събираха копиеносците си, той сигурно бе разбрал, че това е една безнадеждна мечта.

— Аз не мога да управлявам вечно Думнония — каза той, — и когато бием саксите може да дойде време други хора да държат юздите на Мордред. А аз, аз ще намеря своето щастие като Тюдрик. Сега не мога да мисля за Гуинивиър, но ако тя е в опасност, ти се оправяй с нея.

След тази кратка заповед Артур заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи.

Аз останах, където си бях. Бях ужасен, но ако бях преодолял отвращението си от неговата заповед, щях да разбера какво всъщност имаше пред вид Артур. Той знаеше, че аз няма да убия Гуинивиър и следователно знаеше, че тя е в безопасност, но издавайки тази сурова заповед, Артур избягваше необходимостта да издава любовта си към Гуинивиър. Odi at amo, excrucior.

Тази сутрин нищо не убихме.

Следобедът воините се събраха в залата за угощения. Мордред беше там, изгърбен в стола, който му служеше за трон. Нямаше работа сред нас, защото бе крал без кралство, но Артур му отдаваше дължимото уважение. Наистина Артур започна с това, че когато саксите дойдат, Мордред трябва да язди редом с Артур, и че цялата войска ще се сражава под знамето на Мордред, знамето с червения дракон. Мордред кимна в знак на съгласие, макар че какво друго би могъл да направи? Всъщност, и ние всички го знаехме, Артур не предлагаше на Мордред да възвърне репутацията си в битка, а искаше да е сигурен, че няма да създава проблеми. Най-добрата възможност на Мордред да си вземе властта обратно бе да се съюзи с нашите врагове като предложи себе си за послушен крал-марионетка на Сердик, но вместо това сега щеше да бъде затворник под надзора на Артуровите воини.

После Артур потвърди, че крал Мюриг от Гуент няма да участва във войната. Тази новина, макар и да не изненада никого, бе посрещната с ръмжене и омраза. Артур въдвори тишина. Мюриг бил убеден,че предстоящата война не засяга Гуент, но все пак дал макар и с неохота разрешение войската на Кунеглас да премине през земите му от юг, а също разрешил и на Енгас да преведе Черните си щитове през кралство Гуент. Артур не спомена за амбициите на Мюриг да управлява Думнония, вероятно защото знаеше, че подобно съобщение само ще засили гнева срещу краля на Гуент, а Артур все още се надяваше да успее някак да промени решението на Мюриг, затова не искаше да раздухва омразата между Думнония и Гуент. Войските на Поуис и Демеция ще се срещнат в Кориниум, защото този укрепен със стени римски град щеше да бъде базата на Артур и там щяха да се съсредоточават всичките необходими провизии.

— Започваме да трупаме провизии в Кориниум от утре — каза Артур. — Искам да има изобилие от храна, защото там ще бъде решаващата битка. — Той замълча за момент. — Една огромна битка на всички техни сили срещу всеки наш човек, който успеем да свикаме във войската.

— Обсада? — попита Кълхуч изненадан.

— Не — отговори Артур. После обясни, че възнамерява да използва Кориниум като примамка. Саксите скоро щяха да разберат, че градът е пълен с осолено месо, сушена риба и зърно, и като всяка голяма орда на поход и те ще изпитват недостиг на храна и затова Кориниум ще ги привлече както езерото с патици привлича лисицата, а там по замисъла на Артур ние трябваше да ги унищожим.

— Те ще обсадят Кориниум — каза той, — а Морфанс ще го защитава — Морфанс предупреден за това си задължение, кимна в знак на съгласие, — Всички останали, ще се скрием в хълмовете северно от града. Сердик ще знае, че трябва да ни унищожи и ще свали обсадата, за да се справи с нас. Тогава ние ще приемем битката с него където намерим за добре.

Целият план бе подчинен на идеята, че и двете сакски войски ще тръгнат по долината на Темза, а по всичко личеше, че саксите точно това възнамеряват да направят. Те струпваха провизии в Лондон и Понтес и нищо не подготвяха на южната граница. Кълхуч, който пазеше тази южна граница, бе навлизал дълбоко в