От юг пристигна ездач с плувнал в пот кон. Беше най-големият син на Кълхуч, Ейниън, и бе изтощил и себе си, и коня си, за да стигне до нас навреме. Почти се строполи от седлото.
— Лорд, — изхриптя той и залитна, възстанови равновесието си и направи някакво подобие на поклон към мен. Бе толкова задъхан, че няколко секунди не можа да каже нищо повече. После ни заля с порой от думи, но бе толкова възбуден, толкова бързаше да предаде съобщението и бе така завладян от лоши предчувствия, че почти нищо не му се разбираше. Все пак стана ясно, че идва от юг и че саксите са нападнали оттам.
Заведох го до една пейка до стената на замъка и го накарах да седне.
— Добре дошъл в Дун Карик, Ейниън, син на Кълхуч — казах аз официално, — ха сега да кажеш всичко това отначало.
— Саксите, лорд, нападнаха Дунум.
Значи Гуинивиър се оказа права. Саксите наистина тръгнаха от юг. Бяха дошли от земите на Сердик отвъд Вента и вече бяха навлезли дълбоко в Думнония. Дунум, нашата крепост близо до крайбрежието, бе превзета предния ден призори. Кълхуч бе предпочел да изостави крепостта, вместо да рискува живота на стоте си копиеносци и сега отстъпваше пред превъзхождащия го противник. Ейниън, който бе млад мъж със същото набито тяло като на баща си, печално погледна към мен.
— Те просто са страшно много, лорд.
Саксите ни бяха изиграли. Първо ни бяха убедили, че нямат никакво намерение да ни създават проблеми от юг; после ни бяха нападнали в нощта на нашия празник, когато знаеха, че ще вземем далечните сигнални огньове за Белтейнски пламъци, а сега свободно си разиграваха коня на южния ни фланг. Предположих, че Аел води войската по долината на Темза, а отрядите на Сердик безчинстваха необезпокоявани по крайбрежието. Ейниън не бе сигурен, че самият Сердик е начело на атаката от юг, защото не бе видял щандарта на сакския крал — боядисания в червено вълчи череп и закачената под него човешка кожа, но пък бе видял знамето на Ланселот с морския орел, сграбчил в ноктите си риба. Според Кълхуч Ланселот бе начело на своите привърженици и на двеста-триста сакси.
— Къде бяха те, когато ти тръгна за насам? — попитах аз.
— Все още на юг от Сорвиодунум, лорд.
— А баща ти?
— Той беше в града, лорд, но не би искал да го хванат там като в капан.
Значи Кълхуч щеше по-скоро да изостави укрепения Сорвиодунум, отколкото да бъде приклещен зад стените му.
— Иска ли да отида при него? — попитах аз.
Ейниън поклати глава.
— Той изпрати вестоносец в Дурновария, лорд, за да каже на народа да тръгне на север. Смята, че вие трябва да защитавате тези хора и да ги отведете до Кориниум.
— Кой е в Дурновария?
— Принцеса Арганте, лорд.
Тихо изругах. Не можех просто да изоставя новата съпруга на Артур и сега вече ми стана ясно какво предлагаше Кълхуч. Той знаеше, че няма да можем да спрем Ланселот, така че искаше от мен да спася всичко ценно в сърцето на Думнония и да се оттегля на север към Кориниум, докато Кълхуч прави всичко възможно да забави движението на врага. Това беше набързо скалъпена отчаяна стратегия, която накрая щеше да ни принуди да изоставим по-голямата част от Думнония в ръцете на врага, но все пак ни оставяше възможността всички да се съберем при Кориниум, за да се сражаваме в битката на Артур, само дето заради безопасността на Арганте нямаше да мога да следвам плана на Артур да тормозя саксите из възвишенията на юг от Темза. Жалко наистина, но войната рядко върви по план.
— Артур знае ли? — попитах Ейниън.
— Брат ми тръгна към него — увери ме Ейниън, което означаваше, че Артур още не бе узнал новината. Братът на Ейниън щеше да стигне до Кориниум, където Артур бе прекарал Белтейн, едва късно следобед. През това време Кълхуч бе някъде на юг от голямата равнина, а войската на Ланселот беше… къде ли? Аел вероятно продължаваше похода си на запад, а може би с него бе и Сердик, което означаваше, че Ланселот можеше или да продължи надолу по крайбрежието и да превземе Дурновария, или да завие на север и да последва Кълхуч към Каер Кадарн и Дун Карик. Но както и да го погледнеш, мислех си аз, тук само след три- четири дни щеше да е пълно със сакси.
Дадох на Ейниън нов кон и го пратих на север при Артур с вестта, че ще доведа Арганте в Кориниум, но в същото време предлагах на Артур да прати конници към Акве Сулис да ни посрещнат, за да вземат жена му и по-бързо да се придвижат с нея на север. После изпратих Исса и петдесет от най-трезвите си мъже на юг към Дурновария. Заповядах им да яздят бързо и да си вземат само оръжията, без ризници, за да са по- леки. Предупредих Исса, че може да срещнат Арганте и другите бежанци от Дурновария на път към северна Думнония. Исса трябваше да доведе всички в Дун Карик.
— Ако имате късмет — казах му аз, — до утре вечер ще бъдете тук.
Сийнуин също се подготвяше да тръгва. Не й беше за първи път да бяга пред настъпващата война и вече добре знаеше, че тя и дъщерите ни можеха да вземат само толкова, колкото можеха да носят. Всичко друго трябваше да бъде оставено, затова двама копиеносци изкопаха пещерка в склона на Дун Карик и тя скри там нашето злато и сребро, а после двамата мъже затрупаха дупката и я замаскираха с торф. Селяните правеха същото с техните готварски гърнета, лопати, точила, вретена, сита, всъщност всичко, което беше твърде тежко, за да се носи и твърде ценно, за да бъде загубено. Из цяла Думнония закопаваха такива ценности.
Нямаше какво да правя в Дун Карик докато чаках завръщането на Исса, затова яхнах коня и го подкарах на юг към Каер Кадарн и Линдинис. В Каер Кадарн държахме малък гарнизон не поради някакви военни съображения, а защото този хълм бе нашето кралско място и затова трябваше да се охранява. Гарнизонът се състоеше от двадесет ветерани, повечето сакати, от всички двадесет я имаше пет-шест дето да ставаха за стена от щитове, я нямаше. Но въпреки това аз им заповядах на всички да тръгнат на север към Дун Карик, после обърнах кобилата си на юг към Линдинис.
Мордред бе чул ужасната новина. Слуховете се носят с невероятна скорост из провинцията, и макар че в двореца не бе идвал вестоносец, той веднага се досети за какво съм дошъл. Поклоних се и учтиво го помолих до час да се приготви да напусне двореца.
— О, това е невъзможно! — каза той, а кръглото му лице издаваше удоволствието, предизвикано от мисълта за хаоса, който заплашваше Думнония. Мордред винаги изпитваше удоволствие от нещастията.
— Невъзможно ли, кралю-господарю? — попитах аз.
Той махна с ръка, обгръщайки с жеста своята тронна зала, пълна с римски мебели, повечето поочукани, тук-там загубили инкрустираната си украса, но все още красиви и създаващи усещане за разкош.
— Трябва да си опаковам нещата — каза той, — да се видя с някои хора. Утре, може би ще съм готов.
— Тръгвате на север към Кориниум след един час, кралю-господарю — заявих аз грубо. Беше важно да разкарам Мордред от пътя на саксите, затова бях дошъл в Линдинис, вместо да тръгна на юг да посрещна Арганте. Ако Мордред останеше, без съмнение щеше да бъде използван от Аел и Сердик, и Мордред го знаеше. За момент като че ли се готвеше да спори, после ми заповяда да напусна стаята и викна за роб, който да му сложи ризницата. Навън потърсих Ланвал, стария копиеносец, когото Артур бе назначил за командващ охраната на краля.
— Вземи всички коне от конюшните — казах аз на Ланвал, — и придружи копелето до Кориниум. Лично ще го предадеш на Артур.
След час Мордред тръгна. Кралят яхна коня, облечен в ризницата си, а зад него се вееше кралския флаг. Почти му заповядах да свие знамето, защото разветият червен дракон само щеше да предизвика нови слухове из провинцията, но всъщност може би не беше зле хората да разберат какво става, та да имат време да скрият всичко ценно. Изпратих с поглед кралските коне през портата, докато завиха на север, после се върнах в двореца, където управителят, куц копиеносец на име Дириг, крещеше по робите да събират съкровищата на двореца. Свещници, гърнета, казани — всичко отнасяха в задната градина, за да го скрият в един сух кладенец, а покривките за легла, ленените сукна и дрехите трупаха върху каруци, с които
