Лоегир и каза, че не е открил струпване на копиеносци, нито някакви свидетелства, че Сердик събира зърно или месо във Вента или в някой друг пограничен град. Всичко показва, заключи Артур, че саксите се готвят за проста, жестока и масирана атака по долината на Темза с цел бреговете на Севърнско море, като решителната битка се очаква някъде близо до Кориниум. Хората на Сеграмор вече бяха издигнали големи сигнални огньове по върховете на хълмовете от двете страни на Темза, такива огньове бяха приготвени и по хълмовете на юг и на запад в Думнония и щом видим пушека на тези огньове, трябва да заемем местата си.
— Това няма да е преди Белтейн — каза Артур. Той имаше шпиони и в замъка на Аел, и в замъка на Сердик и всички бяха съобщили, че саксите ще изчакат до след празника на тяхната Богиня Еостр, който се празнува цяла седмица след Белтейн. Саксите искали благословията на Богинята, обясни Артур, и освен това искали да дадат време на лодките от новия сезон да прекосят морето, пълни с още гладни, готови за сражения мъже.
Но след празника на Еостр, каза той, саксите щели да тръгнат и тогава Артур възнамеряваше да ги остави да навлязат дълбоко в Думнония без да им се противопоставяме, макар че по план трябваше през цялото време да ги тормозим. Сеграмор с неговите врели и кипели копиеносци щеше да се оттегя пред сакската орда и щеше да се опита да им се съпротивлява доколкото може, без да приема битка със стена от щитове, а през това време Артур щеше да събере съюзната войска в Кориниум.
Кълхуч и аз имахме други задачи. Нашата работа беше да защитим хълмовете на юг от долината на Темза. Не можехме да се надяваме да устоим срещу една решителна сакска атака от юг през тези хълмове, но Артур и не очакваше нападение от там. Саксите, повтаряше той, ще се движат на запад и само на запад по долината на Темза, но сигурно щяха да изпратят отряди на юг да търсят зърно и добитък. Нашата задача бе да спрем тези отряди и да ги принуждаваме да търсят храна на север. Това щеше да ги застави да минат границата с Гуент, което можеше да накара Мюриг да обяви война на саксите. Неизречената на глас, макар и доловена от всички в задимената стая, мисъл, вложена в тази надежда, бе, че без добре обучените копиеносци на Гуент голямата битка край Кориниум щеше да бъде наистина отчаян щурм.
— Така че сражавайте се с тях здраво — обърна се Артур към Кълхуч и мен. — Убивайте разузнавачите им, плашете ги, но не се оставяйте да ви въвлекат в битка. Дразнете ги, плашете ги, но щом стигнат на един ден път от Кориниум, ги оставете. И елате при мен.
Той щеше да има нужда от всеки копиеносец, който можеше да събере, за голямата битка край Кориниум. Артур изглеждаше убеден, че ще можем да я спечелим, ако нашата войска държи възвишенията.
Това не беше лош план. Саксите щяха да бъдат подмамени навътре в Думнония и там щяха да бъдат заставени да атакуват някой стръмен хълм, но планът щеше да влезе в действие само ако врагът правеше точно това, което Артур искаше, а пък според мен Сердик не беше от хората, които обичат да се подчиняват. И въпреки това Артур изглеждаше достатъчно уверен и това, най-малкото, бе някаква утеха.
Всички си отидохме вкъщи. Аз си навлякох омразата на населението в моята област, като претърсих всички къщи и конфискувах намереното зърно, осолено месо и сушена риба. Оставихме провизии колкото хората да не умрат от глад, но останалото изпратихме в Кориниум, за да има храна за войската на Артур. Това бе много неприятна работа, защото селяните се страхуват от глада почти колко се страхуват от вражи копиеносци и ние трябваше да търсим скривалищата за храна, да понасяме писъците на жените, които ни обвиняваха в тирания. Но аз им казвах, че по-добре ние да претърсваме, отколкото саксите да плячкосват.
Освен това продължихме бойната подготовка. Аз извадих доспехите си и моите роби намазаха с мас кожената ми дреха, лъснаха ризницата ми, сресаха украсата от вълча кожа на шлема ми и боядисаха отново бялата петолъчна звезда върху тежкия ми щит. Новата година дойде с първата песен на косовете. Дроздовете подсвиркваха по високите клончета на габърите зад хълма Дун Карик, а ние плащахме на децата от селото да тичат из ябълковите градини с гърнета и пръчки, за да гонят скворците, които крадяха мъничките плодови пъпки. Врабците гнездяха, а сьомгата се завърна и заблестя в потока. По здрач ята стърчиопашки вдигаха шум до небето. След няколко седмици леските цъфнаха, в гората се появиха теменужки, по козите върби увиснаха златисти реси. Диви зайци танцуваха из полята, където играеха тазгодишните агнета. През март се появиха множество крастави жаби и аз със страх се чудех какво ли означаваше това, но Мерлин го нямаше да ми обясни, защото бе изчезнал заедно с Нимю и изглежда щеше да ни се наложи да се сражаваме без неговата помощ. Пееха чучулиги, а хищните свраки крадяха новоизлюпени яйца из храсталаците, които все още бяха без зелената си премяна.
Накрая дойдоха и листата, а с тях и новината, че са пристигнали първите воини от Поуис. Те бяха малко, защото Кунеглас не искаше да намалява хранителните запаси, трупани в Кориниум, но тяхната поява обещаваше пристигането на основната част от войската, която Кунеглас щеше да доведе след Белтейн. Родиха ни се телета, започнахме да бием масло, а Сийнуин се залови да чисти замъка опушен след дългата зима.
Бяха странни горчивосладки дни, белязани от тежестта на очакването за война и заедно с това от великолепието на настъпващата пролет с облени от слънце небеса и поляни, пълни с цветя. Християните проповядваха за „последните дни“, имайки пред вид времето преди свършека на света, и може би тогава хората ще се чувстват както се чувствахме ние през онази мека и красива пролет. Ежедневният живот бе станал нереално важен и приятен, което превръщаше всяка малка задача в специална. Може би това беше последния път, когато горяхме сламата от зимните си легла, и може би за последен път измъквахме теле от утробата на майка му. Всяко нещо бе специално, защото всяко нещо бе заплашено.
Знаехме, че настъпващият Белтейн също можеше да е последният празник, който щяхме да празнуваме като семейство и затова се постарахме да го направим така че да го запомним. Белтейн посреща живота на новата година и в навечерието на празника ние оставихме всички огньове на Дун Карик да загаснат. Цял ден не сложихме нито една съчка в кухненските огньове, които бяха горели през цялата зима и до вечерта от тях остана само жарава. Изгребахме горещата пепел, почистихме огнищата, после наредихме нови дърва в огнищата, а на един хълм източно от селото натрупахме две големи купчини, едната около свещеното дърво, избрано от нашия менестрел Пирлиг. Дървото беше всъщност млада леска, която бяхме отсекли, и тържествено пренесохме през селото, през потока и чак до върха на хълма. Дръвчето бе покрито с ленти плат и всички къщи, както и самият замък, бяха украсени с млади лескови клончета.
В онази нощ из цяла Британия огньовете бяха мъртви. В нощта на Белтейн господства тъмнината. В нашия замък масите бяха подредени като за угощение, но нямаше огньове върху които да се готви, нито пламъци, които да осветяват високите греди на покрива. Никъде нямаше светлина, само в християнските градове, където народът кладеше големи огньове, за да предизвикват Боговете, но в провинцията всичко бе тъмно. На здрачаване се изкачихме на хълма. Множество селяни и копиеносци насочваха рогатия добитък и овцете нагоре. Децата си играеха, но щом стана тъмно най-малките заспаха в тревата, а ние се събрахме около незапалените огньове и изпяхме Оплакването на Анун.
После в най-тъмната част от нощта ние запалихме огъня на новата година. Пирлиг създаде пламъка като търкаше две пръчки една в друга, докато Исса ръсеше стърготини върху искрите и над пръчките се извиваха тънички струйки дим. Двамата мъже се бяха привели над мъничкия пламък, духаха върху него и добавяха нови стърготини. Накрая лумна голям пламък и ние всички започнахме да пеем Песента на Беленос, а Пирлиг понесе новият огън към двете купчини дърва. Заспалите деца се събудиха и хукнаха да търсят родителите си, а огньовете на Белтейн заподскачаха високи и ярки.
След като дървата се разгоряха, бе принесена в жертва една коза. Сийнуин както обикновена извърна глава, когато бе прерязано гърлото на животното и Пирлиг пръсна кръвта му по тревата. Той хвърли трупа на козата в огъня, където гореше свещената леска, после селяните доведоха своя добитък и овцете и ги прекараха да минат между двата огъня. Закачихме венци от сплетена слама на вратовете на кравите и после гледахме как младите жени танцуват между двата огъня, за да получат утробите им благословията на Боговете. Те вече бяха танцували през огън на Имболк, но не пропускаха да го направят и на Белтейн. Тази година Моруена бе за първи път достатъчно голяма, за да танцува между огньовете и на мен ми стана малко мъчно като гледах дъщеря си как се върти и подскача, огряна от пламъците. Изглеждаше толкова щастлива. Мислеше за женитба и мечтаеше за бебета, а след няколко седмици, помислих си аз, можеше да бъде мъртва или поробена. Тази мисъл ме изпълни с неописуем гняв и аз се извърнах да не гледам огнената
