щяха да ги закарат до близката гора и там да ги скрият.
— Мебелировката може да остане — кисело ме погледна Дириг, — да си я ползват саксите със здраве.
Обикалях из стаите и се опитвах да си представя как саксите се щурат между колоните, трошат крехките столове и изкъртват красивата мозайка. Кой ли щеше да живее тук, чудех се аз. Сердик? Ланселот? Ако изобщо някой се установеше тук, реших тогава, това ще е Ланселот, защото саксите май не си падаха по римския разкош. Те оставяха места като Линдинис да гният, а до тях строяха своите дървени замъци със сламени покриви.
Мотаех се из тронната зала и се опитвах да си я представя със стени, покрити с огледалата, които Ланселот толкова обичаше. Той живееше в свят, обкован с лъскав метал, за да може винаги да се възхищава на собствената си красота. А може би Сердик ще разруши двореца, за да покаже, че със стария ред в Британия е свършено и че е поставено началото на новото брутално управление на саксите. Стоях, отдаден на тези тъжни мисли, когато в залата се дотътри Дириг, влачейки куция си крак.
— Мога да спася мебелите, ако искате — неохотно каза той.
— Не — отсякох аз.
Дириг грабна едно одеяло.
— Копелето остави тук три момичета, едната от тях е бременна. Май аз ще трябва да им дам злато. От него няма да дочакат. Това пък какво е? — спря се той зад резбования стол, който служеше за трон на Мордред и аз отидох да надникна. В пода имаше дупка. — Това го нямаше тук вчера — настоя Дириг.
Клекнах на коляно и открих, че липсва цяла композиция от подовата мозайка. Махнати бяха камъчетата в края на стаята, където лозови клончета образуваха рамката около централното изображение на полегнал Бог, заобиколен от нимфи. Цяла чепка грозде бе внимателно отстранена от рамката. Видях, че малките камъчета бяха залепени за парче кожа, изрязана с формата на грозда, а под тях бе имало пласт тесни римски тухли, които сега бяха пръснати под стола. Това бе нарочно скривалище, което даваше достъп до топлопроводните тръби на древната отоплителна камера, минаващи под пода.
Нещо проблясваше на дъното на отоплителната камера, протегнах се и загребах с шепа в прахта и оронения хоросан. В ръката ми се оказаха две златни копчета, парче кожа и нещо, което с отвращение открих, че са миши изпражнения. Изтупах ръцете си и подадох едното копче на Дириг. На това, което остана в мен, бе изобразено брадато, войнствено лице, увенчано с шлем. Изработката беше груба, но изражението на лицето въздействаше с необикновена сила.
— Сакска направа — казах аз.
— И това също, лорд — отвърна Дириг. Копчето в него беше почти същото като моето. Надникнах отново в отоплителната камера, но не видях повече копчета или монети; Мордред очевидно бе крил тук златно съкровище, но мишките бяха прогризали кожената торба и когато той е вдигнал съкровището, от дупката са изпаднали две копчета.
— Въпросът е защо у Мордред има сакско злато? — гласно довърших мислите си аз.
— Вие ми кажете, лорд — каза Дириг и плю в дупката.
Внимателно подпрях римските тухли на ниските каменни арки, които подкрепяха пода, после издърпах коженото парче със залепената на него мозайка на мястото му. Можех да предположа защо Мордред имаше злато, и това никак не ми харесваше. Мордред присъства, когато Артур разкри плана си срещу саксите и аз реших, че затова саксите са успели да ни изиграят. Те са знаели, че ние ще съсредоточим силите си срещу евентуален удар по долината на Темза, затова през цялото време са ни заблуждавали, че именно оттам са решили да нападнат, а Сердик бавно и тайно е събирал войската си на юг. Мордред ни беше предал. Не можех да бъда сигурен в това, защото две златни копчета не можеха да бъдат доказателство, но в предположението ми имаше мрачна логика. Мордред искаше да си възвърне властта и макар че нямаше да може да получи цялата власт от Сердик, поне със сигурност щеше да си отмъсти на Артур, за което мечтаеше отдавна.
— Как са успели саксите да говорят с Мордред? — обърнах се аз към Дириг.
— Много просто, лорд. Тук винаги има посетители — отговори Дириг. — Търговци, менестрели, жонгльори, момичета.
— Трябваше да му прережем гърлото — казах аз мрачно, пъхайки копчетата в джоба си.
— А защо не го направихте? — вдигна рамене Дириг.
— Защото е внук на Утър и Артур не разреши.
Артур бе дал клетва да защитава Мордред и беше обвързан с тази клетва до края на живота си. Освен това Мордред беше нашият истински крал и в него течеше кръвта на всичките ни крале назад чак до самия Бели Маур и макар че Мордред не ставаше за нищо, неговата кръв беше свещена, така че Артур го остави жив.
— Задачата на Мордред — казах аз на Дириг, — е да създаде наследник от законна съпруга, а щом ни даде нов крал, веднага ще бъде посъветван да си надене желязна яка.
— Нищо чудно, тогава, че не иска да се жени — отбеляза Дириг. — А какво ще стане, ако изобщо не се ожени? Да речем, че не се появи наследник?
— Добър въпрос — казах аз, — но нека първо да бием саксите, пък после ще си блъскаме главите над него.
Оставих Дириг да замаскира стария сух кладенец с четка. Можех да се върна направо в Дун Карик, защото бях свършил най-належащото за момента: Исса беше на път да се погрижи за безопасността на Арганте, Мордред замина без проблеми на север, но трябваше да направя още нещо. Затова обърнах коня на север и поех по Фоския път, който минаваше покрай големите блата и езера, заобикалящи Инис Уидрин. Птички чуруликаха сред тръстиките, лястовиците пърхаха с извитите си като сърпове крила и приготвяха с човчици кални топчета за новите си гнезда, които щяха да построят под стрехите ни. Кукувици пееха скрити сред върбите и брезите, които растяха покрай блатата. Слънцето изгря над Думнония, дъбовете шумоляха с новата си зелена премяна, а на изток поляните бяха изпъстрени с ярките цветове на иглики и маргаритки. Не яздех бързо, бях оставил кобилата си да върви полека, няколко километра северно от Линдинис завих на запад по земния насип, който водеше към Инис Уидрин. Досега бях служил на интересите на Артур като се бях погрижил за безопасността на Арганте и бях осигурил отвеждането на Мордред в Кориниум, но сега рискувах да си навлека недоволството му. Или пък правех точно това, което той от самото начало е искал от мен.
Отидох в светилището на Свещеното бодливо дръвче, където заварих Моргана да си приготвя багажа. Не бе чула нищо определено, но слуховете си бяха свършили работата и тя вече знаеше, че Инис Уидрин е в опасност. Казах й малкото, което знаех, а тя, след като чу оскъдните новини, се взря в мен иззад златната си маска и остро попита:
— А къде е моят съпруг?
— Не знам, лейди — свих аз рамене. Това което знаех е, че Сенсъм е все още затворник в къщата на епископ Емрис в Дурновария.
— Не знаеш — озъби се Моргана срещу мен, — и не те е грижа!
— Честно казано, лейди, така е — отвърнах аз. — Но предполагам, че и той ще побегне на север като всички останали.
— Тогава му кажете, че ние отиваме в Силурия. В Иска.
Моргана естествено бе напълно готова да посрещне събитията. Тя очакваше нашествието на саксите и отдавна бе започнала да опакова съкровищата на светилището, а на брега чакаха лодкари, готови да пренесат тези съкровища и жените-християнки отвъд Инис Уидринските езера до крайбрежието, където други лодки чакаха, за да ги откарат отвъд Севърнско море в Силурия.
— И кажи на Артур, че се моля за него — добави Моргана, — макар че той не заслужава моите молитви. И му кажи, че ще се погрижа за неговата курва.
— Не, лейди — казах аз, защото точно затова бях яздил до Инис Уидрин. И до днес не съм на ясно, защо не оставих Гуинивиър да върви с Моргана, но мисля, че това стана по волята на Боговете. Или пък просто в бъркотията, настъпила след като саксите разбиха на пух и прах внимателно подготвения ни план, поисках да поднеса на Гуинивиър един последен подарък. Ние с нея никога не сме били приятели, но в съзнанието си аз я свързвах с доброто старо време, и макар че лошите дни настъпиха в резултат на нейната глупост, видях как се състари Артур след сгромолясването на Гуинивиър. Или може би съм знаел, че в това ужасно време
