под тях.
— Златото на Думнония! Би ли го оставил на саксите?
— По-добре него да им оставим, лейди, отколкото вас или мен — отговорих аз и замахнах с Хюелбейн към ремъците на хамутите. Арганте изпищя срещу мен, кълнейки се, че ще си получа наказанието за това. Бил съм й крадял съкровищата. Но аз само продължих да режа ремъците на следващите каруци и през зъби нареждах на коларите да освободят животните.
— Слушайте, лейди — казах аз, — трябва да вървим по-бързо отколкото могат да вървят воловете. Вижте — и посочих към далечния дим. — Това са саксите! След няколко часа те ще са тук.
— Не можем да оставим каруците! — изпищя тя. В очите й имаше сълзи. Може да бе кралска дъщеря, но никога не бе притежавала големи богатства и сега, като съпруга на владетеля на Думнония, тя беше богата и не можеше да се откаже от своите съкровища.
— Не разпрягайте тази! — викна тя към коларите и те застинаха, объркани. Аз разсякох още един ремък и Арганте започна да ме налага с юмруци, кълнейки се, че съм крадец и неин враг.
Внимателно я отбутнах, но тя налетя отново, а аз не смеех да бъда груб. Принцесата вече бе изпаднала в бяс, проклинаше ме и ме удряше с малките си ръце. Отново се опитах да я отблъсна, но тя просто се изплю в лицето ми, заудря ме пак, после викна към Черните щитове да дойдат да й помогнат.
Дванадесеттимата мъже от охраната й се поколебаха, но все пак бяха воини на баща й, които се бяха заклели да служат на принцесата, така че тръгнаха към мен с насочени напред копия. Моите хора веднага изтичаха да ме защитят. Черните щитове бяха близо осем пъти по-малко на брой, но не отстъпиха, а друидът им заподскача пред тях и брадата му с вплетените в нея лисичи кичури и кости се замята насам- натам, дрънчейки в такт с подскоците, докато Фергал разправяше на Черните щитове, че били благословени и че душите им щели да получат златно възнаграждение.
— Убийте го! — пищеше Арганте към охраната си, вдигнала пръст към мен. — Убийте го веднага!
— Достатъчно! — викна Гуинивиър с остър глас. Тя пристъпи към средата на пътя и властно се втренчи в Черните щитове. — Не бъдете глупави, свалете копията си. Ако искате да умрете, вземете няколко сакси с вас в Отвъдния свят, а не думнонци.
Гуинивиър се обърна към Арганте.
— Ела тук, дете — каза тя, придърпа момичето към себе си и с края на мекото си наметало избърса сълзите й. — Ти постъпи правилно като се опита да спасиш съкровището, но Дерфел също е прав. Ако не побързаме, саксите ще ни хванат.
Гуинивиър се обърна към мен.
— Няма ли никаква възможност да вземем златото с нас?
— Никаква — кратко отговорих аз, защото така си беше. Дори копиеносци да бях впрегнал в каруците, пак щяха да ни забавят.
— Златото си мое — изпищя Арганте.
— Сега вече принадлежи на саксите — заявих аз и викнах на Исса да отстрани колите от пътя и да освободи воловете.
Арганте изпищя в последен опит да ме спре, но Гуинивиър я хвана и я прегърна.
— Не отива на принцеса — тихо измърмори тя в ухото й, — да показва гнева си пред хората. Бъди тайнствена, скъпа моя, и никога не показвай на мъжете какво мислиш. Твоята сила се крие в сянката, а на слънчева светлина мъжете винаги ще те превъзхождат.
Арганте нямаше представа коя беше тази висока красива жена, но тя разреши на Гуинивиър да я успокои, докато Исса и хората му издърпаха каруците встрани от пътя. Позволих на жените да вземат каквито наметала и рокли искат, но изоставихме всички казани, триножници и свещници. Исса намери едно от бойните знамена на Артур — огромен флаг от бял ленен плат, украсен с голяма черна мечка бродирана с вълнени конци. Взехме щандарта с нас, за да не попадне в ръцете на саксите, но не можахме да вземем златото. Занесохме обаче сандъците със съкровището в една пълна с вода канавка в близкото поле и изсипахме монетите в смрадливата кал с надеждата, че саксите няма да ги намерят.
Арганте хленчеше докато гледаше как златото потъва в черната вода.
— Златото си е мое! — за последен път протестира тя.
— А някога беше мое, дете — обади се съвсем спокойно Гуинивиър, — както виждаш оцелях и без него, и ти ще го преживееш.
Арганте рязко се дръпна и впери очи в по-високата жена.
— Ваше ли? — попита тя.
— Не ти ли казах името си, дете? — попита Гуинивиър с едва доловимо презрение. — Аз съм принцеса Гуинивиър.
Арганте само изпищя и хукна по пътя да настигне Черните щитове. Аз изстенах и прибрах Хюелбейн в ножницата, после изчаках докато скрият и последното злато. Гуинивиър бе намерила една от своите стари палерини — златист водопад от вълна, украсена с меча кожа по ръбовете — и бе свалила износената скучна дреха, която бе носила в своя затвор.
— Нейно било златото — ядосано ми каза тя.
— Май си създадох още един враг — отбелязах аз, наблюдавайки Арганте, която разпалено говореше на друида си, явно настояваше Фергал да направи заклинание срещу мен.
— Ако имаме един и същи враг, Дерфел — усмихна се Гуинивиър, — значи двамата с теб най-после сме съюзници. Това ми харесва.
— Благодаря, лейди — казах аз и си помислих, че не само двете ми дъщери и моите копиеносци са изпаднали под влиянието на нейния чар.
Щом последното злато потъна в калта, моите хора се върнаха на пътя и си взеха копията и щитовете. Слънцето пламтеше над Севърнско море, изпълвайки западния хоризонт с алено сияние, когато ние най- сетне поехме на север към войната.
Изминахме само няколко километра, когато тъмнината ни застави да се отбием от пътя и да потърсим подслон. Но поне бяхме стигнали до хълмовете северно от Инис Уидрин. Тази нощ прекарахме в един изоставен замък, където хапнахме твърд хляб и сушена риба. Арганте седна отделно от нас, под закрилата на своя друид и на охраната си. Сийнуин се опита да я приобщи към нашия разговор, но не успя, така че оставихме принцесата да се цупи.
След като се нахранихме, отидохме със Сийнуин и Гуинивиър до върха на малкия хълм зад замъка, където имаше две могили, от онези, които древните някога са правили. Помолих мъртвите за прошка и се качих на върха на едната могила. Сийнуин и Гуинивиър ме последваха. Тримата се вгледахме на юг. Долината под нас бе много красива, побеляла от цветовете на ябълковите дръвчета, които отразяваха лунната светлина. На хоризонта се виждаше само мрачното сияние на пожарите.
— Саксите се движат бързо — отбелязах аз навъсен.
Гуинивиър загърна раменете си с пелерината.
— Къде е Мерлин? — попита тя.
— Изчезна — казах аз. Говореше се, че Мерлин е в Ирландия или някъде в северната пустош, или може би в пустите земи на Гуинед, а според друг слух бил мъртъв и Нимю била изсякла цяла гора, за да направи погребалната му клада. Убеждавах себе си, че това е само слух.
— Никой не знае къде е Мерлин — тихо се обади Сийнуин, — но той със сигурност знае ние къде сме.
— Моля се да е така — каза пламенно Гуинивиър и аз се зачудих на кой Бог или Богиня се моли сега. Дали все още се молеше на Изида? Или се беше върнала към британските Богове? А може би тези Богове ни бяха изоставили. Тази мисъл ме накара да потръпна. Пламъците на Мей Дун трябва да са били тяхна погребална клада, а бойните отряди из Думнония сега бяха тяхното отмъщение.
Призори тръгнахме отново. През нощта се бяха натрупали облаци и с първата дневна светлина започна да пръска. Фоския път бе пълен с бегълци и въпреки че бях изпратил напред двайсетина въоръжени войници да изтласкат всички волски каруци и стада встрани от пътя, пак напредвахме ужасно бавно. Много деца не можеха да вървят с нашия ход и трябваше да ги качим върху товарните животни, които носеха копията, ризниците и храната ни, а някои и върху раменете на по-младите копиеносци. Арганте яздеше моята кобила, а Гуинивиър и Сийнуин вървяха пеша и се редуваха да разказват приказки на децата. Дъждът се засили и
