започна да засипва възвишенията с широки сиви откоси и да ромоли надолу в плитките канавки от двете страни на римския път.
Надявах се до обяд да стигнем Акве Сулис, но вече беше следобед когато кални и уморени се появихме в долината, подслонила града. Реката бе придошла и довлякла множество клони и листа, които бе наблъскала напреки пред каменните стълбове на римския мост. Наносът се бе превърнал в бент, който отклоняваше водата от коритото на реката и тя бе заляла нивите и по двата бряга. Едно от задълженията на градския магистрат бе да поддържа преливниците под моста чисти, така че водата да може да се изтича, но очевидно тази задача бе пренебрегната, така както бе занемарено и задължението да се поддържа градската стена. Тази стена се намираше само на сто крачки от моста и тъй като Акве Сулис не беше град крепост, стената му никога не е била непристъпна, но сега едва ли изобщо можеше да бъде някакво препятствие. Цели участъци от дървената палисада на върха на земния насип, завършващ с каменен градеж, липсваха очевидно дървото е било използвано за огрев или за строеж, а самото каменно укрепление бе толкова разрушено, че саксите можеха да влязат в града без дори да развалят строя си. Тук-там се виждаха хора, които френетично се опитваха да поправят палисадата, но можеха да успеят само ако бяха петстотин души и имаха цял месец време.
Влязохме в града през красивата южна порта. Видях, че макар градът да нямаше нито сили да възстанови укрепленията, нито работна ръка, за да поддържа проходимостта на арките под моста, някой все пак бе намерил време да обезобрази красивото лице на римската Богиня Минерва, което някога бе украсявало арката над портата. На мястото на лицето сега се виждаха острите ръбове, оставени в камъка от чука, издълбал един груб християнски кръст.
— Това християнски град ли е? — попита Сийнуин.
— Почти всички градове са християнски — отговори вместо мен Гуинивиър.
Акве Сулис беше красив град. Или поне някога е бил, макар че с годините керемидените покриви се бяха срутили и сега вместо керемиди имаше дебела слама върху сградите. Някъде самите къщи се бяха разрушили и от тях бяха останали само купчини от тухла или камък, но улиците все още бяха покрити с плоски камъни и все още над ниските покривчета се издигаха колоните и разкошно гравираният постамент на великолепния храм на Минерва. Моят авангард със сила проправяше път по претъпканите с народ улици към храма, който се намираше в свещеното сърце на града. Римляните бяха построили вътрешна стена около това централно светилище. Стената ограждаше храма на Минерва и банята, донесла слава и благоденствие на града. Римляните бяха издигнали керемиден покрив над банята, която черпеше вода от вълшебен горещ извор, но някои от керемидите бяха паднали и сега от дупките се процеждаха и се извиваха струйки пара. Самият храм, лишен от оловните си капчуци, бе покрит с петна и мъх, а стенописите по високия портик се бяха оронили и целите почернели. Въпреки разрухата все още беше възможно да застанеш в просторния двор на градското светилище и да си представиш онзи свят, в който хората са могли да строят такива неща и да живеят без да се страхуват, че от варварския изток идват копия.
Градският магистрат, един разтревожен, нервен, мъж на средна възраст, на име Силдид, който носеше римска тога, за да подчертава ранга и властта си, побърза да излезе и да ме поздрави. Познавах го от времето на бунта, когато той, макар и християнин, бе избягал от полуделите фанатици, превзели светилищата в Акве Сулис. След бунта бе възстановен като магистрат на града, но изглежда нямаше необходимия авторитет. Той носеше парче от плоча, на която бе надраскал десетки знаци, очевидно отбелязвайки броя на опълчението, събрано зад вътрешната стена на града.
— Започнахме поправките! — поздрави ми Силдид без други любезности. — Пращам хора да режат дървета за стените. Всъщност пращах. Наводнението ни създава проблеми, наистина, но ако дъждът спре… — не довърши изречението той.
— Наводнението ли? — попитах аз.
— Когато реката придойде, лорд — обясни ми магистратът, — водата се разлива извън римските канали. Вече е стигнала до ниските части на града. И боя се, че не е само водата. Миризмата, нали разбирате? — сбърчи нос той.
— Проблемът — казах аз, — е че сводовете под моста са затлачени с клони и шума. Твоя задача е да ги поддържаш чисти. Твоя задача е и поддържането на стените.
Устата му се отвори и затвори без звук. Той вдигна плочата, като последно доказателство за това, че си върши работата, но само премигна безпомощно.
— Но сега това няма значение — продължих аз, — не можем да защитаваме града.
— Не можем да защитаваме града! — удиви си Силдид. — Не можем да го защитаваме! Трябва да го защитим! Не може просто така да зарежем града!
— Ако саксите дойдат — грубо заявих аз, — няма да имате друг избор.
— Но ние трябва да го защитаваме, лорд — настоя Силдид.
— С какво? — попитах аз.
— С вашите хора, лорд — махна той с ръка към моите копиеносци, които се бяха скрили от дъжда под високия портик на храма.
— В най-добрия случай ние можем да заемем позиции по протежение на четиристотин метра от стената или каквото е останало от нея. Кой ще защитава останалото?
— Опълчението, разбира се — заяви Силдид и махна с плочата към парцаливата сбирщина от мъже, които чакаха до стената на банята. Малцина имаха оръжие и още по-малко бяха с ризници на гърдите.
— Ти виждал ли си някога сакско нападение? — попитах аз Силдид. — Те най-напред пускат големи бойни кучета, после тръгват и те с брадвите си, близо метър дълги, а копията им са по два метра и половина. Те са пияни до лудост и мислят само за жените и за златото в града. Колко време мислиш, че ще ги задържи твоето опълчение?
Силдид премигна срещу мен.
— Не можем просто да се предадем — немощно промълви той.
— Твоето опълчение има ли изобщо свястно оръжие? — вдигнах аз брадичка към мрачните мъже, чакащи под дъжда. От шейсетте човека само един-двама имаха копия, видях един стар римски меч. Повечето имаха брадви или мотики, някои нямаха дори такива подобия на оръжия, а стискаха голи тояги, заякчени на огън и заострени в единия край.
— Претърсваме града, лорд — съобщи Силдид. — Трябва да има някъде копия.
— С копия или без — заявих аз грубо, — ако останете да се биете тук, всички ще измрете.
Силдид зина срещу мен.
— Тогава какво да правим? — попита той накрая.
— Вървете в Глевум — посъветвах го аз.
— Ами града! — пребледня Силдид. — Има търговци, златари, църкви, съкровища.
Гласът му заглъхна докато той си представяше колко чудовищна би била загубата на града, но ако саксите дойдеха падането на Акве Сулис бе неизбежно. Той не беше гарнизонен град, а само едно красиво място в котловина, оградена от хълмове. Силдид примигна под дъжда.
— Глевум — каза той мрачно. — А вие ще ни придружите ли до там, лорд?
Аз поклатих глава.
— Аз отивам в Кориниум, а вие отивате в Глевум.
Изкушавах се да изпратя Арганте, Гуинивиър, Сийнуин и семействата с него, но не вярвах, че Силдид би могъл да им осигури надеждна защита. Реших, че е по-добре да взема жените и семействата с мен на север, а после да ги изпратя с малък ескорт от Кориниум за Глевум.
Но поне се отървах от грижата за Арганте, защото докато аз безцеремонно разрушавах крехките надежди на Силдид, че може да се защитава Акве Сулис, в ограденото пространство около храма пристигна отряд бронирани конници. Бяха от хората на Артур, един от тях носеше знамето с мечката. Начело на отряда беше Балин, който грубо ругаеше гъстата тълпа от бегълци. Като че ли му олекна като ме видя, но щом зърна Гуинивиър зяпна.
— Да не си объркал принцесите, Дерфел? — попита той като се плъзна от седлото на уморения си кон.
— Арганте е вътре в храма — казах аз, посочвайки голямата сграда, където Арганте се бе подслонила, за да не стои под дъжда. Тя не ми беше проговорила цял ден.
— Трябва да я заведа при Артур — обясни Балин. Той беше прям брадат мъж с татуирана мечка на
