щандарт, който ми показа, че се бях излъгал.
На високия прът бе забит череп с нещо като дрипи под него и аз си спомних щандарта на Сердик с вълчия череп и окачената под него човешка кожа. Мъжете бяха сакси и ни препречваха пътя. Не се виждаха много воини — може би една дузина конници и петдесет-шейсет пешаци, но бяха заели възвишенията, пък и не можех да знам колко се криеха оттатък билото. Спрях кобилата и се вгледах в копиеносците и този път видях слънчева светлина да проблясва по широките остриета на брадвите, които мъжете носеха. Трябва да бяха сакси. Но откъде се бяха взели? Балин ми беше казал, че и Аел, и Сердик напредват по долината на Темза, значи тези хора вероятно бяха дошли от юг, но може би бяха от копиеносците на Сердик, които служеха при Ланселот. Не че имаше някакво значение кои бяха, единственото, което имаше значение беше, че препречваха пътя ни. Появиха се още врагове, целият хоризонт над билото се назъби от копията им.
Обърнах кобилата и видях Исса, който водеше най-опитните от моите копиеносци покрай волските коли, запречили завоя на пътя.
— Сакси! — викнах му аз. — Направете тук стена от щитове!
Исса се вгледа във войниците в далечината.
— Тук ли ще се бием с тях, господарю? — попита той.
— Не.
Не смеех да приема битка в такова лошо място. Щяха да ни принудят да се катерим нагоре по хълма и през цялото време щяхме да се тревожим за семействата, останали зад нас.
— Тогава какво? Към Глевум? — предположи Исса.
Поклатих глава. Пътят към Глевум бе задръстен от бегълци и ако бях на мястото на сакския военачалник, повече от всичко на света бих искал да преследвам по-малобройния си противник по такъв път. Нямаше да можем да вървим по-бързо от тях, защото щяха да ни пречат бегълците, а за тях щеше да е съвсем просто да си проправят път със сеч през тези паникьосани хора и да ни избият. Възможно бе, даже това беше по- вероятно, саксите изобщо да не ни преследват, а да се изкушат да разграбят града, но този риск аз не смеех да поема. Отново се вгледах към издълженото било — врагът ставаше още по-многоброен. Невъзможно бе да се преброят, но това явно не беше малък отряд. Моите хора правеха стена от щитове, но аз знаех, че тук няма да можем да се бием. Саксите бяха повече и заемаха възвишенията. Да се бием тук, означаваше да умрем.
Извъртях се на седлото. На по-малко от километър северно от Фоския път се виждаше едно от укрепленията, останали от древните хора. Земният насип, вече доста ерозирал, увенчаваше билото на стръмен хълм. Аз вдигнах ръка към обраслите в трева укрепителни валове.
— Ще идем там — отсякох аз.
— Там ли, господарю? — попита объркан Исса.
— Ако се опитаме да им избягаме — обясних аз, — Децата няма да могат да се движат бързо и накрая копелетата ще ни хванат. Ще бъдем принудени да направим стена от щитове, да оставим семействата в центъра й, и последният, който ще умре от нас, ще чуе първата от нашите жени да пищи. По-добре да идем някъде, където те биха се поколебали да нападнат. Накрая те ще трябва да изберат. Или ще ни оставят намира и ще тръгнат на север, и тогава ние ще тръгнем след тях, или ще се бият, а ако ние сме заели върха ще имаме шанс да победим. И то не малък шанс — добавих аз, — защото Кълхуч ще мине оттук. След ден- два може дори да сме повече от тях.
— Значи изоставяме Артур? — попита Исса, потресен от тази мисъл.
— Ще държим далеч от Кориниум цял боен отряд на саксите — казах аз. Но и сам не бях доволен от избора, който бях направил, защото Исса беше прав. Аз изоставях Артур, но не смеех да рискувам живота на Сийнуин и дъщерите си. Целият внимателно обмислен от Артур план се бе провалил. Кълхуч бе отрязан някъде на юг, аз бях приклещен при Акве Сулис, а Кунеглас и Енгас Мак Ейрем бяха на километри от Кориниум.
Върнах се да си взема ризницата и оръжието. Нямах време да си сложа нагръдника, но си надянах шлема с вълчата опашка, намерих най-тежкото си копие и нахлузих щита на лявата си ръка. Дадох отново кобилата си на Гуинивиър и й казах да поведе семействата нагоре по хълма. След това заповядах на опълченците и на моите новобранци да обърнат каруците с храната и да ги подкарат към укреплението.
— Не ме интересува как ще го направите — казах им аз, — но искам да опазите храната от врага. Дърпайте каруците нагоре, ако щете на ръце, но ги закарайте до върха!
Вярно, че изоставих волските коли на Арганте, но по време на война, каруца пълна с храна е много по- ценна от злато, а аз бях решен да запазя тази провизии за хората си. Щях да изгоря каруците и всичко в тях, ако се наложеше, но за сега щях се да опитам да спася храната.
Върнах се при Исса и заех мястото си в центъра на стената от щитове. Вражите редици се сгъстяваха и аз ги чаках да се втурнат стремглаво в атака надолу по хълма всеки миг. Те бяха повече от нас, но все още не тръгваха и колкото по-дълго се колебаеха, толкова повече време оставяха на нашите семейства и на каруците със скъпоценните припаси да стигнат до върха на хълма. Постоянно се обръщах да поглеждам назад, следейки бавното напредване на волските коли и точно когато бяха прехвърлили средата на стръмния склон, заповядах на хората си да отстъпят.
Отстъплението ни накара саксите да тръгнат в атака. Те запищяха предизвикателства и бързо се спуснаха по хълма, но щурмът им бе закъснял. Хората ми се върнаха назад по пътя, прекосиха през един плитък брод потока, който ромолеше между хълмовете, хукнал към реката. Сега вече ние бяхме по-високо, защото отстъпвахме нагоре по стръмния склон на хълма, увенчан с древното укрепление. Моите хора поддържаха прави редиците си, щитовете им се припокриваха, а между тях стърчаха здраво стиснатите копия. Пред това доказателство за висока дисциплина и умение саксите спряха преследването на петдесет крачки от нас. Задоволиха се да ни крещят предизвикателства и обиди, а един от техните голи магьосници, които плескаха с кравешки изпражнения косите си, за да оформят стърчащи кичури, танцуваше отпред и ни проклинаше. Наричаше ни свини, страхливци и кози. Той ни проклинаше, а аз ги броях. В тяхната стена имаше сто и седемдесет души, а зад тях идваха и други, които още не се бяха наредили. Аз броях тях, а сакските командващи стояха на конете зад своята стена от щитове и брояха нас. Сега вече ясно виждах бойния им щандарт и наистина беше вълчия череп на Сердик с увисналата под него човешка кожа, но самият Сердик не се виждаше. Това трябва да беше един от неговите бойни отряди, дошли южно от Темза. Отрядът беше далеч по-многоброен от нас, но неговите водачи бяха твърде предвидливи, за да ни нападнат. Те знаеха, че могат да ни победят, но знаеха и какви ужасни жертви щяха да понесат в бой със седемдесет опитни воини. За тях бе достатъчно, че бяха успели да ни отклонят от пътя.
Ние бавно отстъпвахме нагоре по хълма. Саксите ни наблюдаваха, но само магьосникът им ни следваше, а след малко и той загуби интерес. Плю по нас и си тръгна. Ние с мощни възгласи посрещнахме страхливостта на нашия враг, но, да си кажа честно, аз въздъхнах с облекчение, че ни се размина атаката им.
Цял час ни отне прехвърлянето на седемте каруци със скъпоценната храна през древните торфени укрепления и изтеглянето им върху леко закръгления връх на хълма. Обходих овалното плато и установих, че това е чудесна отбранителна позиция. Върхът имаше триъгълна форма и при всяка от трите му страни земята стръмно пропадаше надолу, така че всеки нападател би бил принуден с труд да се придвижва напред само за да се наниже на нашите копия. Надявах се, че при такива стръмни склонове саксите изобщо нямаше да се решат на атака и че след ден-два вражият отряд ще си тръгне, а ние ще можем да поемем на север към Кориниум. Щяхме да закъснеем и Артур без съмнение щеше да ми е ядосан, но за сега поне бях опазил тази част от думнонската войска. Ние бяхме повече от двеста копиеносци и защитавахме тълпа жени и деца, седем волски коли и две принцеси, и бяхме намерили убежище на обрасъл с трева връх високо над дълбока речна долина. Намерих един от опълченците и го попитах за името на хълма.
— Нарича се както и градът, господарю — отговори той, очевидно недоумяващ за какво ми трябва да знам това име.
— Акве Сулис значи? — уточних аз.
— Не, господарю! Старото име! Името от преди идването на римляните.
— Бадън — досетих се аз.
— А това е Минид Бадън, господарю — потвърди той.
Връх Бадън. След време поетите щяха да накарат това име да зазвъни по цяла Британия. Щяха да пеят за него в хиляди замъци, то щеше да пали кръвта дори на неродените деца, но в онзи момент името Минид
