поне още толкова жени, деца, роби и слуги. Имахме коне, мулета и кучета и всички чакахме. Серен, Моруена и останалите деца беряха сини камбанки в близката гора, а аз крачех нагоре-надолу по разбитите плочи на пътя. Постоянно минаваха бегълци, но никой, дори и онези които идваха от Дурновария, не знаеха нищо за принцеса Арганте. Един свещеник мислеше, че бе видял Исса и хората му да пристигат в града, защото бе зърнал петолъчна звезда на щитовете на някакви копиеносци, но не знаеше дали са още там или бяха тръгнали на път. Но всички бегълци бяха сигурни в едно — че саксите бяха близо до Дурновария, макар никой всъщност да не бе видял сакски копиеносец. Просто бяха чули слуха, който с времето ставаше все по-страшен. Говореше се, че Артур бил мъртъв, или че избягал в Регед, а Сердик имал коне с огнен дъх и вълшебни брадви, които можели да секат желязо като че ли е лен.
Гуинивиър бе взела на заем лъка на един от моите ловци и пращаше стрели по един изсъхнал бряст край пътя. Стреляше добре, нанизвайки стрела след стрела в изгнилата дървесина, но когато похвалих умението й, тя се намръщи.
— Отдавна не съм се упражнявала. По-рано можех да оцеля бягащ елен от сто крачки, а сега се съмнявам, че бих могла да оцеля неподвижна цел на петдесет крачки. — Гуинивиър измъкна стрелите от дървото. — Но мисля, че бих могла да ударя някой сакс, ако ми падне възможност.
Тя върна лъка на моя ловец, който се поклони и отстъпи заднешком.
— Ако саксите са близо до Дурновария — попита ме Гуинивиър, — каква ще бъде следващата им стъпка?
— Ще тръгнат право насам по този път — отговорих аз.
— А няма ли да отидат още по на запад?
— Те знаят плановете ни — мрачно признах аз и й разказах за златните копчета с брадатите лица, които бях намерил в покоите на Мордред. — Аел напредва към Кориниум, а другите вилнеят из южна Думнония. А ние висим тук заради Арганте.
— Остави я да изгние — свирепо изсъска Гуинивиър, после вдигна рамене. — Знам, че не можеш. Той обича ли я?
— Не бих могъл да знам, лейди.
— Разбира се, че би могъл да знаеш — остро отвърна Гуинивиър. — Артур умира да се преструва, че се подчинява на разума, но мечтае да бъде управляван от страстта. Той би обърнал земята надолу с главата от любов.
— Е, напоследък не е обръщал земята надолу с главата — признах аз.
— Но за мен го направи — промълви тя тихо и не без тон на гордост. — И къде тръгна сега?
Бях отишъл до коня си, който хрупаше трева сред къртичините.
— Отивам на юг.
— Върви — каза Гуинивиър, — а ние ще си останем с риска да загубим и теб.
Беше права и аз го знаех, но се чувствах безсилен и от това всичко в мен вреше и кипеше. Защо Исса не беше изпратил съобщение? С него бяха петдесет от най-добрите ми воини и сякаш бяха потънали вдън земя. Псувах загубения ден, плеснах едно безобидно момче, което се правеше на копиеносец и наперено крачеше нагоре-надолу, ритах магарешки бодили.
— Ние може да тръгнем на север — спокойно предложи Сийнуин, имайки пред вид жените и децата.
— Не — отсякох аз, — трябва да сме заедно. Загледах се на юг, но по пътя се виждаха само тъжни бегълци, които се мъкнеха на север. Повечето бяха семейства с по една безценна крава и най-много теле, макар че доста от телетата, родени през новия сезон, бяха твърде малки, за да вървят. Някои хора изоставяха телетата си край пътя и те жално викаха майките си. Сред бегълците имаше и търговци, които се опитваха да спасят стоката си. Един човек имаше волска кола, пълна с кошници хума, друг имаше кожи, трети грънци. Те ни гледаха кръвнишки, като минаваха покрай нас, и ни обвиняваха, че още не сме спрели саксите.
Серен и Моруена отегчени от опита си да оберат всички сини камбанки в гората, бяха открили заешка дупка с малки зайчета под някаква папрат и орлови нокти в края на дърветата. Те развълнувано извикаха Гуинивиър да дойде и да ги види, после с въодушевление загалиха малките пухкави телца, които трепереха при всеки допир. Сийнуин ги наблюдаваше.
— Тя завладя сърцата на момичетата — каза ми Сийнуин.
— И на моите копиеносци — добавих аз и това бе истина. Само преди няколко месеца моите хора псуваха Гуинивиър, наричайки я курва, а сега я гледаха с обожание. Тя бе решила да ги очарова, а когато Гуинивиър реши да бъде очарователна, можеше да замае главата на всеки.
— Артур ще си има големи неприятности, ако я затвори отново между четири стени след всичко това — казах аз.
— И вероятно затова иска да бъде освободена — отбеляза Сийнуин. — Сигурна съм, че не е искал да я убиваш.
— Арганте обаче би искала.
— Сигурно — съгласи се Сийнуин и се вгледа заедно с мен на юг, но по дългия прав път още не се виждаше и следа от копиеносци.
На здрачаване Исса най-после се появи. Пристигна със своите петдесет копиеносци, с тридесетте стражи на двореца в Дурновария, с десетина Черни щита — лични войници на Арганте и с още поне двеста други бегълци. А което бе по-лошо, беше взел със себе си и шест волски каруци. Именно тези тежки коли бяха забавили пристигането му. Най-голямата скорост на една тежко натоварена волска кола бе по-бавна от ход на стар човек, и Исса бе мъкнал тези каруци, бързи като охльови, по целия път на север.
— Какво те прихвана? — креснах му аз. — Няма време да се влачиме с каруци!
— Знам, господарю — каза той нещастен.
— Луд ли си или какво? — продължих да крещя ядосан. Бях пришпорил кобилата си, за да го пресрещна и сега рязко дръпнах юздите й.
— Заради теб загубихме часове!
— Нямах избор! — оправда се той.
— Имаш копие — озъбих му се аз. — Това ти дава право на избор.
Исса вдигна рамене и посочи към принцеса Арганте, която се возеше в първата волска кола. Четирите вола с хълбоци, кървящи от остените, с които ги бяха подкарвали цял ден, спряха насред пътя, увесили глави.
— С каруците дотук! — викнах й аз. — Нататък ще яздите или ще ходите!
— Не! — упорито тръсна глава Арганте.
Слязох от кобилата си и се приближих до колоната от каруци. В една от тях имаше само римски статуи, които бяха украсявали двора на двореца в Дурновария, друга бе претъпкана с всякакви дрехи, а в трета бяха накамарени готварски гърнета, поставки за факли и бронзови свещници.
— Махнете ги от пътя — викнах аз гневно.
— Не! — Арганте бе скочила от високата си седалка и сега изтича към мен. — Артур ми заповяда да ги взема.
— Артур, лейди — обърнах се аз към нея, сдържайки гнева си, — няма нужда от статуи!
— Те идват с нас — викна Арганте, — иначе и аз оставам!
— Тогава останете тук, лейди — изсъсках аз свирепо. — Махнете ги от пътя! — викнах на коларите. — Хайде по-бързо! Махайте ги от пътя веднага!
Вече бях измъкнал Хюелбейн и мушнах в хълбоците най-близкия вол, за да го накарам да завие към края на пътя.
Гуинивиър гледаше отстрани. На лицето й имаше хладно подигравателен израз и нищо чудно, защото Арганте се държеше като разглезено дете. Друидът на Арганте, Фергал, побърза да окаже помощ на своята принцеса, протестирайки че в една от каруците са всичките му магически казани и съставки.
— И съкровището — добави той накрая.
— Какво съкровище? — попитах аз.
— Съкровището на Артур — каза саркастично Арганте, като че ли, разкривайки съществуването на златото, печелеше спора за каруците. — Той иска да е при него в Кориниум.
Тя отиде при втората волска кола, вдигна няколко тежки дълги дрехи и отви един дървен сандък, скрит
