Сеграмор отстъпваше към Артур, Кълхуч идваше от юг, и аз щях да се отправя на север, веднага щом Исса доведе Арганте. Без съмнение, когато в Поуис и в Демеция чуеха новината, Кунеглас щеше да тръгне от север, а Енгас Мак Ейрем щеше да побърза от запад. Но ако саксите стигнеха Кориниум първи, щяхме да загубим всяка надежда. Надеждата и без това беше малка дори, ако успеехме да ги изпреварим в състезанието, защото без копиеносците на Гуент саксите щяха да са толкова по-многобройни от нас, че само чудо можеше да ни спаси.
— Глупости! — каза Гуинивиър, след като й обясних положението. — Артур дори не е започнал да се бие! Ние ще победим, Дерфел, ние ще победим!
След това предизвикателно изявление, забравяйки за скъпоценното си достойнство, тя направи няколко танцови стъпки по края на пътеката. Всичко изглеждаше обречено, а Гуинивиър бе свободна и пълна със светлина. В този момент я харесвах повече от всякога. И изведнъж, за първи път откакто бях видял сигналните огньове да пушат в сумрака на Белтейн, почувствах някаква надежда.
Надеждата доста бързо се стопи, защото в Дун Карик цареше само хаос и пълно неведение. Исса още не се беше върнал, а малкото селце под замъка бе пълно с бегълци, подгонени от слуховете, макар ни един от тях да не бе видял сакси. Бегълците водеха добитъка си, овцете си, козите и свинете си, и всички се бяха събрали в Дун Карик, защото моите копиеносци им внушаваха чувство за безопасност. Накарах слугите и робите си да пръснат слуха, че Артур ще се оттегля на запад към страната наречена Кърнау, и че аз съм решил да изколя животните на бегълците, за да осигуря храна на моите хора. Тези неверни слухове бяха достатъчни да накарат повечето семейства да тръгнат към границата на далечната Кърнау. Щяха да бъдат в безопасност в голямата пустош, а като вървяха на запад добитъкът и овцете им нямаше да запречват пътищата към Кориниум. Ако аз просто им бях заповядал да тръгнат към Кърнау, те щяха да посрещнат заповедта с подозрение и да се мотаят тук, докато не се убедят, че не ги лъжа.
Нощта се спусна, а Исса още не се бе върнал. Все още не се безпокоях особено, защото пътят до Дурновария бе дълъг и без съмнение бе пълен с бегълци. Сложихме ядене по масите в замъка и Пирлиг ни пя песента за голямата победа на Утър над саксите при Каер Идърн. Когато песента свърши и аз хвърлих златна монета на Пирлиг, казах, че съм чувал вече тази песен, изпълнена от Синир от Гуент. Това направи голямо впечатление на Пирлиг.
— Синир е най-великият менестрел — въздъхна той с копнеж, — макар че някои казват, че Амайргин от Гуинед бил по-добър. Как бих искал да съм ги слушал и двамата.
— Моят брат — обади се Сийнуин, — твърди, че сега в Поуис има още по-добър менестрел. При това съвсем млад човек.
— Кой е той? — попита Пирлиг, настръхнал при новината за този незнаен съперник.
— Талиезин се казва — отговори Сийнуин.
— Талиезин! — повтори Гуинивиър, името явно й хареса. То означаваше „сияйно чело“.
— Никога не съм чувал за него — каза надменно Пирлиг.
— Като бием саксите — намесих се аз, — ще поискаме песен за победата от този Талиезин. От теб също, Пирлиг — побързах да добавя аз.
— Веднъж чух Амайргин да пее — спомни си Гуинивиър.
— Наистина ли, лейди? — попита пак Пирлиг, отново впечатлен.
— Тогава бях дете, но помня, че той можеше да издава един такъв кух ръмжащ звук. Беше много страшно. Очите му се разширяваха ужасно, той поглъщаше въздух и започваше да бучи като бик.
— А това е старият стил — каза презрително Пирлиг. — Днес, лейди, ние се стремим да намерим хармония между думите, и не отдаваме такова внимание на силата на звука.
— Трябва да се стремите и към двете — остро го посъветва Гуинивиър. — Не се съмнявам, че този Талиезин е толкова майстор на стария стил, колкото е добър и в отмерването на речта, но как би могъл да омаеш публиката, ако й предлагаш само добре премислен ритъм? Трябва да можеш да смразиш кръвта им, трябва да ги накараш да се разплачат, трябва да ги разсмееш!
— Всеки човек може да вдига шум, лейди — защитаваше своето изкуство Пирлиг, — но само умел майстор може да вплете думите в хармоничен ред.
— И скоро единствените, които могат да разберат заплетените ти хармонии — не отстъпваше Гуинивиър, — ще бъдат само други умели майстори на словото, и ти започваш да се стремиш да ставаш все по-хитър и да се мъчиш да направиш впечатление на колегите си поети, но забравяш, че извън занаята никой не може да разбере онова, което правиш. Менестрелите пеят за менестрели, а ние останалите се чудим за какво е всичкият този шум. Вашата задача, Пирлиг, е да запазите живи историите на народа, а как ще ги запазите, ако пишете и пеете само за посветени?
— Едва ли бихте искали да пеем простащини, лейди — каза Пирлиг и възмутено удари струните от конски косъм на своята арфа.
— Бих искала да пеете просто за простите и умно за умните — каза Гуинивиър, — при това, забележи, и двете едновременно, но ако можеш само да си умен, лишаваш народа от неговите истории, а ако си само прост, не би получил злато от никой лорд или лейди.
— Само от вулгарните лордове — лукаво вметна Сийнуин.
Гуинивиър ме погледна, готова да се нахвърли с обиди срещу мен, но после осъзнала желанието си, избухна в смях.
— Ако имах злато, Пирлиг — каза тя, обръщайки се отново към менестрела, — щях да те възнаградя, защото ти пя хубаво, но уви, нямам.
— Вашата похвала е достатъчна награда, лейди — поклони се Пирлиг.
Присъствието на Гуинивиър бе стреснало моите копиеносци и цяла вечер на групички, на групички мъжете идваха да я гледат учудени. Тя не обръщаше внимание на втренчените им погледи. Сийнуин я бе посрещнала без да покаже ни най-малко удивление, а Гуинивиър бе достатъчно умна да се държи любезно с моите дъщери и сега и Моруена, и Серен спяха на земята край нея. И те като моите копиеносци бяха очаровани от високата, червенокоса жена, чиято репутация бе толкова смущаваща, колкото и външният й вид. А Гуинивиър бе просто щастлива, че е там. Нямахме нито маси, нито столове в замъка, само тръстикови рогозки по пода и вълнени килими, но тя седна край огъня и без усилие наложи присъствието си на всички в замъка. В очите й имаше сила, която плашеше, водопадът от буйни червени къдрици бе поразителен, а радостта й от това, че е свободна, се предаде на всички.
— Колко време ще остане свободна? — попита ме Сийнуин по-късно тази нощ. Бяхме дали нашата лична стая на Гуинивиър и бяхме в залата с останалите от домакинството ни.
— Не знам.
— А какво знаеш?
— Знам, че чакам Исса и после тръгваме на север.
— Към Кориниум ли?
— Аз ще отида в Кориниум, но вас и другите семейства ще изпратя в Глевум. Там ще си достатъчно близо до бойните действия, а ако стане най-лошото ще можете да заминете на север към Гуент.
Започнах да се гриза отвътре на следващия ден, когато от Исса все още нямаше и следа. В съзнанието ми ние се състезавахме със саксите към Кориниум и колкото повече се бавех, толкова по-малка ставаше възможността да спечелим състезанието. Ако саксите успееха да се справят с нас отряд по отряд, Думнония щеше да падне като прогнило дърво, моят отряд, който беше един от най-силните в страната, бе принуден да се мотае в Дун Карик, защото Исса и Арганте не се бяха появили.
Към пладне напрежението нарасна още повече, защото тогава видяхме първите далечни стълбове пушек на хоризонта на изток и на юг. Никой не отвори дума за високите тънки струи дим, но всички знаехме, че там някъде горяха къщи. Саксите рушаха всичко по пътя си, и вече бяха достатъчно близо, та да можехме да виждаме следите от това разрушение.
Изпратих един конник на юг да търси Исса, а всички останали изминахме през полята трите километра до Фоския път, големият римски път, който Исса трябваше да използва. Мислех да го дочакам там, после да продължим по Фоския път до Акве Сулис, който бе на около четиридесет километра по на север, а оттам до Кориниум имаше още четиридесет и осем километра. Повече от осемдесет и осем километра път. Най-малко три дни.
Чакахме край пътя в на едно поле, цялото разкопано от къртици. С мен имаше над сто копиеносци и
