щяхме да имаме нужда от всяка силна душа, която можехме да опазим и съберем, а малцина бяха толкова силни и твърди като принцеса Гуинивиър от Хенис Уирън.
— Тя идва с мен! — настоя Моргана.
— Аз имам заповеди от Артур — не отстъпих аз и това реши проблема, макар че всъщност заповедите на брат й бяха ужасни и неясни. Ако Гуинивиър е в опасност, беше ми казал Артур, аз трябваше да отида и да я взема или може би да я убия, но аз бях решил да я взема и вместо да я пратя на безопасно място отвъд Севърнско море, щях да я отведа още по-близо до опасността.
— Приличат ми на стадо крави, подплашени от вълци — каза Гуинивиър, когато влязох в стаята й. Тя стоеше до прозореца и гледаше как жените на Моргана търчат напред-назад между сградите и лодките, които чакаха отвъд западната палисада на светилището.
— Какво става, Дерфел?
— Вие бяхте права, лейди. Саксите атакуват от юг.
Реших да не й казвам, че Ланселот е начело на нападението от юг.
— Мислиш ли, че ще дойдат тук? — попита тя.
— Не знам. Знам само, че не можем да защитим нито едно място, освен града, в който се намира Артур, и това е Кориниум.
— С други думи — усмихна се тя, — всичко е нагоре с краката, нали?
Гуинивиър се засмя, долавяйки възможност за себе си в този хаос. Беше облечена в обичайните си сиви дрехи, но слънцето светеше през отворения прозорец и чертаеше златен ореол около великолепната й червена коса.
— И какво иска да прави Артур с мен?
Да те убие? Не, реших аз, всъщност той никога не е искал това. Това, което искаше той, бе нещо, което неговата горда душа не му позволяваше. Но на Гуинивиър казах просто:
— Имам заповед само да ви взема, лейди.
— И къде ще ме водиш, Дерфел?
— Можете да отплавате отвъд Севърн с Моргана — отговорих аз, — или да дойдете с мен. Аз ще придружавам хора на север към Кориниум, а от там, смея да кажа, че можете да отпътувате за Глевум. Там ще бъдете в безопасност.
Тя отстъпи от прозореца и седна на стол край празното огнище.
— Хора ли? Какви хора, Дерфел?
Изчервих се.
— Арганте. Сийнуин, разбира се.
Гуинивиър се засмя.
— Бих искала да се запозная с Арганте. Мислиш ли, че тя би искала да се запознае с мен?
— Съмнявам се, лейди.
— И аз се съмнявам. Предполагам, че по-скоро би искала да съм мъртва. Значи мога да пътувам с теб до Кориниум, или да отида в Силурия с кравите християнки. За цял живот съм се наслушала на християнски химни, смятам. А и в Кориниум ще бъде по-интересно, не мислиш ли?
— Боя се, че сте права, лейди.
— Боиш ли се? О, не се бой, Дерфел.
Тя се засмя развеселена и доволна.
— Всички забравяте колко е добър Артур, когато нещата тръгнат надолу с главата. Ще бъде удоволствие да го наблюдава човек. Та кога заминаваме?
— Сега — отвърнах аз, — или веднага щом се приготвите.
— Аз съм готова — живо каза Гуинивиър, — от една година съм готова да напусна това място.
— А слугите ви?
— Винаги ще си намеря други — безгрижно заяви тя. — Тръгваме ли?
Имах само един кон, така че от любезност го предложих на нея, а аз закрачих отстрани. Рядко съм виждал нечие лице да грее като лицето на Гуинивиър в онзи ден. От месеци бе затворена зад стените на Инис Уидрин, а ето че сега яздеше кон на открито, сред свежозелените нови листа на брезовите дървета и под небе, което можеше да гледа без да вижда палисадата на Моргана. Изкачихме се до земния насип отвъд Хълма и щом се озовахме на тази задигната гола земя тя се засмя и палаво ме погледна.
— Какво може да ми попречи да отпраша нанякъде с коня, Дерфел?
— Съвсем нищо, лейди.
Тя извика щастливо като момиче и заби пети в хълбоците на изморената ми кобила, ритна още веднъж и застави животното да тръгне в галоп. Вятърът развяваше червените й къдрици докато тя препускаше свободно през тревата. Крещеше от радост, насочвайки кобилата в голям кръг около мен. Полите й плющяха зад нея, но това не я интересуваше, само риташе коня и препускаше в кръг, докато накрая животното запръхтя с мъка, а и тя остана без дъх. Едва тогава дръпна юздите, спря кобилата и се плъзна от седлото.
— Така ми се вдървиха краката! — изпъшка тя доволно.
— Яздите добре, лейди — отбелязах аз.
— Мечтаех си да пояздя отново някой ден. Да ходя пак на лов. И за толкова други неща. — Тя оправи гънките на полите си и ми хвърли развеселен поглед. — Какво точно ти заповяда Артур да правиш с мен?
Поколебах се.
— Не уточни съвсем, лейди.
— Да ме убиеш ли? — попита тя.
— Не, лейди! — извиках аз, уж удивен от подобно предположение. Водех кобилата за юздите, а Гуинивиър вървеше до мен.
— Определено не би искал да попадна в ръцете на Сердик — смръщи вежди тя, — само щях да го поставя в неловко положение! Сигурно му е минавало през ума да ми пререже гърлото. Арганте трябва да е настоявала за това. Поне аз точно така бих направила, ако бях на нейно място. Мислех върху тези неща, докато яздех около теб преди малко. Ами ако бях решила, че Дерфел има заповед да ме убие? Щях ли да продължа да яздя? После реших, че ти най-вероятно няма да ме убиеш, дори й да ти бяха заповядали това. Той щеше да изпрати Кълхуч, ако наистина искаше да съм мъртва.
Тя изведнъж изръмжа и присви колене, за да имитира накуцващата походка на Кълхуч.
— Виж Кълхуч щеше да ми пререже гърлото — каза тя, — и въобще нямаше да се замисли.
Тя се засмя, нищо не можеше да развали приповдигнатото й настроение.
— Значи Артур не се уточни, а?
— Не, лейди.
— Честно, Дерфел. Това е твоя идея, нали? — махна тя с ръка към околността.
— Да, лейди — признах аз.
— Надявам се Артур да смята, че вършиш точно това, което трябва, иначе ще загазиш.
— Аз вече достатъчно съм загазил, лейди — признах аз. — Старото приятелство май е мъртво.
Вероятно долови огорчението в гласа ми, защото изведнъж ме хвана под ръка.
— Горкият Дерфел. Предполагам, че той просто се срамува.
Почувствах се неловко.
— Да, лейди.
— Бях много лоша — каза тя със съжаление. — Горкият Артур. Но знаеш ли какво ще му върне силите и духа? И вашето приятелство?
— Наистина бих искал да знам, лейди.
Тя пусна ръката ми.
— Стига само да накълцате саксите на парчета, Дерфел, това ще върне стария Артур. Победа! Дайте победа на Артур и той ще ни възнагради като си възвърне старата душа.
— Саксите, лейди — предупредих я аз, — вече почти са спечелили победата.
Казах й всичко, което знам: че саксите разграбват безпрепятствено земите на изток и на юг, нашите сили бяха пръснати, и че единствената ни надежда бе да успеем да съберем войската си преди саксите да стигнат до Кориниум, където чакаше само малкият отряд на Артур от двеста копиеносци. Предполагах, че
