Бадън не означаваше нищо за мен. Беше просто един удобен хълм, обрасло с трева укрепление, и място, където, макар и съвсем без желание, бях забил в земята моите две знамена. Едното със звездата на Сийнуин, а другото, което бяхме намерили и спасили от волските коли на Арганте, украсено с мечката на Артур.
И така, в утринната светлина под напора на изсъхващия вятър плющяха мечката и звездата и предизвикваха саксите.
На Минид Бадън.
Саксите бяха предпазливи. Не нападнаха когато ни видяха и когато бяхме най-уязвими, а сега след като се укрепихме на върха на Минид Бадън, се задоволиха да седнат в южното подножие на хълма и просто ни наблюдаваха. Следобеда голям отряд вражи копиеносци тръгна към Акве Сулис. Щяха да открият, че градът е изоставен и почти пуст. Очаквах да видя пламъци и дим от горящи сламени покриви, но огньове не се появиха, а привечер саксите се върнаха от града, натоварени с плячка. Сенките на спускащата се нощ разстлаха мрак над речната долина и докато ние на върха на Минид Бадън все още изпращахме последните отблясъци на дневната светлина, мракът под нас се изпъстри с лагерните огньове на врага.
Сред хълмистата земя на север от нас се виждаха още огньове. Минид Бадън бе като крайбрежен остров отделен от онези хълмове с висока затревена котловина. Мина ми мисълта да прекосим тази висока котловина през нощта, да се изкатерим на билото отвъд нея и да намерим път между хълмовете към Кориниум; затова преди здрач пратих Исса с двадесет души да разузнаят пътя, но те се върнаха и съобщиха, че по билото отвъд котловината е пълно със сакски конници-разузнавачи. Все още не се отказвах от възможността да се опитаме да избягаме на север, но знаех, че сакските конници щяха да ни видят и преди да изгрее деня целият им отряд щеше да бъде по петите ни. До късно през нощта обмислях двете възможности, и накрая избрах по-малкото зло: да останем на Минид Бадън.
Саксите трябва да бяха решили, че ние сме страшна войска. Командвах двеста шестдесет и осем мъже, а саксите не можеха да знаят, че само една трета от тях бяха елитни копиеносци. Другите едва ли щяха да ги изплашат — четиридесет души от градското опълчение, тридесет и шест — калени в битки воини, охранявали Каер Кадарн или двореца в Дурновария (макар че повечето от тези три дузини мъже бяха вече стари и бавни), а останалите сто и десет бяха млади момчета, които още не бяха влизали в битка. Моите седемдесет опитни копиеносци и дванадесетте Черни щита на Арганте бяха сред най-добрите воини на Британия и макар да не се съмнявах, че тридесет и шестте ветерани щяха да бъдат от полза и че младежите също можеха да се окажат страшни войници, все пак войската ми беше твърде малка, за да може да защитава нашите сто и четиридесет жени и седемдесет и девет деца. Но поне имахме много храна и вода, защото бяхме домъкнали на върха седемте каруци със скъпоценния товар, а по склоновете на Минид Бадън имаше три извора.
До падането на нощта успяхме да преброим врага срещу нас. В долината имаше около триста и шестдесет сакси и поне още осемдесет в земите на север. Тези копиеносци бяха достатъчни да ни държат на Минид Бадън, но вероятно не бяха достатъчно, за да ни нападнат. Всяка от трите плоски голи страни на върха беше дълга по триста крачки. Общата им дължина бе твърде голяма, за да може моята малка войска да ги защитава едновременно, но ако врагът се решеше на атака, щяхме да ги видим отдалече и щях да имам време да разположа копиеносците така че да посрещнем нападението им. Реших, че дори да ни атакуват едновременно от две или три страни, пак щях да мога да ги удържа, защото саксите трябваше да се катерят по много стръмен склон, а моите хора щяха да бъдат отпочинали и свежи. Но ако броят на враговете ни се увеличеше, те щяха да ни смажат. Молех се тези сакси да са просто силен отряд, изпратен да събира провизии, и като оберат де що храна намерят в Акве Сулис и речната долина да се върнат на север и да се присъединят към Аел и Сердик.
На следващото утро видяхме, че саксите са все още в долината, където димът от техните лагерни огньове се смесваше с утринната мъгла. Щом изтъня мъглата, видяхме, че саксите секат дървета, за да си правят колиби — очевидно доказателство, че възнамеряваха да останат тук. Моите хора сновяха по склоновете на хълма и режеха ниските храсти и брезови издънки, които можеха да прикрият промъкващи се врагове. Домъкнаха клоните и малките дръвчета до върха и ги натрупаха като допълнително бойно укрепление върху остатъците от земния вал, издигнат от древните хора. Бях пратил други петдесет човека по билото на хълма северно от котловината да нарежат дърва за огън. После разтоварихме храната от една волска каруца и довлякохме с нея дървата. Хората ми бяха отсекли и достатъчно стволове, от които направихме дълга дървена колиба, макар че, за разлика от покритите със слама или торф колиби на саксите, нашата представляваше по-скоро подобие на колиба от нестабилно подредени между четири каруци необработени дънери, грубо покрити с клони, но поне бе достатъчно голямо, за да подслони жените и децата.
Първата нощ бях изпратил двама копиеносци на север. И двамата бяха хитри дяволи от новобранците и аз заповядах на всеки от тях да се опита да стигне до Кориниум и да каже на Артур за положението, в което бяхме изпаднали. Съмнявах се, че той би могъл да ни помогне, но поне щеше да узнае какво се бе случило. Целия следващ ден бях на тръни, страхувах се да не видя двете момчета да тичат, завързани зад конете на сакски разузнавачи. Но те не се появиха. По-късно научих, че и двамата бяха успели да стигнат до Кориниум.
Саксите довършиха колибите си, а ние натрупахме още тръни и клонак върху ниските укрепления. Никой от враговете ни не се приближи до върха, нито пък ние слязохме надолу, за да ги предизвикваме. Разделих върха на части, и всяка част поверих на един отряд копиеносци. Моите седемдесет опитни бойци, най- добрите в малката ми войска, трябваше да охраняват ъгъла на укреплението, обърнат на юг срещу врага. Разделих новобранците на два отряда, по един на двата фланга на опитните воини. Защитата на северната страна на хълма поверих на дванадесетте Черни щита, подкрепени от опълчението и охраната на Каер Кадарн и Дурновария. Водач на Черните щитове бе един покрит с белези грубиян на име Найол, ветеран със стотина набези за зърно зад гърба си и с натежали от бойни пръстени ръце. Найол издигна на северната страна на укрепленията свой собствен импровизиран боен щандарт, който представляваше обелена брезова фиданка, забита в торфа, със завързано в горния край парче от черно наметало. В този измислен ирландски щандарт имаше нещо диво, дръзко и предизвикателно.
Все още не се бях отказал от надеждата да се измъкнем от този капан. Саксите може да си бяха направили колиби в речната долина, но възвишенията на север продължаваха да ме изкушават и на втория ден следобед пришпорих коня си, прекосих котловината, която се намираше срещу знамето на Найол и стигнах до отсрещното било. Отвъд хребета под бързо препускащите облаци се простираше огромно пусто поле. До мен се приближи Ийчърн, опитен воин, на когото бях поверил командването на един от новобранските отряди, изпратени а секат дърва. Той видя накъде гледам, досети се какво ми минава през ума и плю.
— Копелетата са там, там са — каза той.
— Сигурен ли си?
— Идват и си отиват, господарю. Все конници.
Ийчърн имаше брадва в дясната си ръка и сега я вдигна, за да посочи с нея на запад, където покрай пустото поле лежеше една малка долина, ориентирана в посока север-запад. Тя бе обрасла с гъсти дървета, макар че от тях се виждаха само върховете на короните им.
— Има път сред ония дървета саксите точно там се мотаят — каза Ийчърн.
— Пътят трябва да води към Глевум — предположих аз.
— Първо води при саксите, господарю. Копелетата са там, там са. Чух брадвите им.
Което означаваше, че пътя по долината е препречен с повалени дървета. Все още не се отказвах от идеята за бягство. Ако унищожим храната, мислех си аз, и оставим всичко, което можеше да забави хода ни, можеше и да успеем да пробием този сакски обръч и да стигнем до войската на Артур. Цял ден съвестта ми ме глождеше, защото моят дълг недвусмислено ми повеляваше да бъда с Артур и колкото по-дълго ме държаха приклещен на Минид Бадън, толкова по-трудна ставаше неговата задача. Чудех се дали ще можем да преминем през пущинака през нощта. Щеше да има половин луна, и това бе достатъчно, за да ни освети пътя, така че ако вървяхме бързо със сигурност щяхме да изпреварим основната част от сакския отряд.
